Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

32

Помня един ден от първото ни пътуване — от нашия първи кръг на рая, — когато, за да се опивам свободно от фантасмагориите си, взех важно решение: да не обръщам внимание (а беше толкова ясно!), че за нея не съм любим, не съм безкрайно обаятелен мъж, не съм близък приятел, дори изобщо не съм човек, а само чифт очи и дебел фалос, дълъг педя и половина — при което посочвам само удобното за посочване. Помня друг ден, когато си взех обратно (чисто практичното) обещание — бях й го дал просто по сметка преди малко (за нещо си, което моето смешно момиченце страстно желаеше, например да иде на новата ролкова пързалка със специална пластмасова повърхност или да иде на дневна филмова прожекция без мен) и случайно от банята, поради удобното съчетание на двете огледала и открехнатата врата, забелязах израза на лицето й… неописуем израз на толкова пълна безпомощност, че сякаш преминаваше в безгрижно слабоумие — именно защото чувството на несправедливост и непреодолимост бе стигнало върха си, а в същото време всеки връх предполага съществуването на нещо отвъд него — оттук и неутралното осветление; като се вземе предвид, че тези вдигнати вежди и полуотворени устни бяха на дете, още по-добре ще прецените какви бездни от пресметлива похот, какво вторично отразено отчаяние ме удържаха да не рухна пред свидните й крачета и да не се излея в човешки сълзи — и да пожертвувам ревността си в името на незнайното удоволствие, което Лолита се надяваше да изпита от общуването с нечистоплътните и опасни деца във външния свят, единствено истински за нея.

Имам и други полуудушени спомени, те сега се възправят като недоразвити чудовища и ме разкъсват. Веднъж на улица в Бърдсли със залез в пролуката между къщите тя се обърна към малката Ева Розън (придружавах двете нимфетки на концерт и както се движех зад тях в тълпата пред касата, се държах толкова близко, че все се притисках към тях) — и ето, чувам как моята Лолита в отговор на думите на Ева, че „по-добре смърт, отколкото Милтън Пински (познат гимназист) и неговите дрънканици за музиката“, отвръща необикновено спокойно и сериозно: „Да ти кажа, ужасното в смъртта е, че човек е напълно предоставен на себе си“; тогава бях поразен, докато като автомат придвижвах омекналите си крака, че изобщо си нямам представа за мислите в любимата главица и че може би някъде зад непоносимите хлапашки шаблони в нея има и разцъфнала градина, и здрач, и двери на дворец — димна омайна област, входът в която е забранен за мен, дето осквернявам с жалка спазма своите дрипи; защото често забелязвах, че както живеем двамата с нея в обособения свят на абсолютното зло, изпитваме странен свян, когато се помъча да я заговоря за нещо отвлечено (за което тя би могла да приказва с по-възрастен приятел, с родител, с нормален любим, аз и Анабел, Лолита и сублимираният, зализан, анализиран, обожествен Харолд Хейз), за изкуство, за поезия, за петънцата върху пъстървата на Хопкинс или за избръснатата глава на Бодлер, за бога и за Шекспир за всяко истинско нещо. И дума не можеше да става. Тя бронираше своята наранимост с евтино нахалство и престорена скука, докато аз, като използувах изкуствен тон за научните си коментари, а този тон пораждаше скомина и в сетните ми зъби, предизвиквах в своята аудитория такива взривове от грубост, че не можех да продължа, о, мое клето, изтерзано момиченце.

Аз те обичах. Аз бях петкрако чудовище, но те обичах.

Бях жесток, долен, какво ли не, mais je t'aimais, je t'aimais![1] Имаше минути, когато знаех какво именно чувствуваш и неописуемо страдах, детенце мое, Лолитенце мое, храбра Доли Скилър…

Спомням си някои такива минути — да ти наречем айсберги в рая, — когато, наситил се на нея, отмалял от баснословните, безумни усилия, безволно отпуснал се под лазурната ивица напряко на тялото си, понякога я затварях в своите прегръдки със сподавения стон на човешка (най-сетне!) нежност.

Кожата й лъщеше в неоновия лъч, който проникваше през жалузите от двора на мотела, черните й като сажда ресници се слепваха; сивите й без усмивка очи изглеждаха по-безучастни от всякога — тя смешно напомняше за малка пациентка, неотърсила се още напълно от наркозата след много сериозна операция; и тогава нежността ми преминаваше в срам и ужас, утешавах и лелеех сиротната, лекичка Лолита върху мраморните си гърди и с ръмжене заравях лице в топлите й къдри, галех я наслуки и като Лир молех за благословията й, а на самия връх на тази страдалческа безкористна нежност (в мига, когато душата ми се въздигаше над нейната голота и бе готова да се разкае) внезапно, с отвратителна подигравка желанието се надигаше наново… „Ах, не!“ — мълвеше Лолита, извила с въздишка очи към небето, и в следващата минута и нежността, и лазурният лъч — всичко рухваше.

Съвременните ни представи за отношенията между баща и дъщеря са омърсени много, от схоластични дивотии и от стандартизираните символи на психоаналитичната шайка; обаче следващите по-нататък редове се обръщат към безпристрастните читатели. Веднъж, когато бащата на една от приятелките й (на пълничката Ейвис Чапман) наду клаксона вън, известяваше, че е пристигнал да прибере своето грозниче, се почувствувах длъжен до го поканя: той седна за малко и докато се разприказвахме, Ейвис му се заумилква и накрая тромаво се стовари на коленете му. Не помня впрочем дали съм отбелязал някъде, че за пред чуждите хора Лолита имаше изключително чаровна усмивка — пухкаво примижаваше и чертите на лицето й мило, мечтателно грейваха, — усмивката й, разбира се, не означаваше нищо, ала беше толкова прекрасна, толкова самобитно нежна, че мъчно можеше да бъде обяснена с атавизъм, с магичен ген, непроизволно озаряващ лицето й като следа от старинен приветствен обред (от гостоприемна проституция, би казал по-грубият читател). Беше застанала малко встрани, когато мистър Чапман седна и се разприказва, като въртеше шапката си в ръце, а сетне — ах, вижте колко глупаво от моя страна, изпуснал съм най-важната особеност на прочутата Лолитина усмивка, а именно: сладкото й като нектар и преливащо в трапчинките сияние никога не бе насочено към госта, а се придържаше, така да се каже, към своя си далечна цветуща пустота или блуждаеше късогледо и неуловимо по случайни предмети — и този път беше така. В минутата, когато дебелата Ейвис се приближи и попречи на татко си да върти шапката, Лолита бе грейнала кротко, като оглеждаше и попипваше ножа за плодове в края на масата, бе се спряла на нея далеч, далеч от мен. Ейвис беше сграбчила бащиния врат и ухо и той по навик бе полупрегърнал недодяланото си едро чедо, когато внезапно забелязах как усмивката на Лолита полека взе да угасва, превърна се във вцепенена сянка от усмивка, ножът за плодове се плъзна и сребърната му дръжка случайно я удари по глезена толкова болезнено, че тя изохка, сви се на две и веднага заскача на един крак, изкривила лице в ужасната встъпителна гримаса, с която детето удържа разтеглените си устни, преди да се разреве; Лолита изчезна от стаята, след нея изтича и я заутешава в кухнята добричката Ейвис, която имаше толкова чудесен, тлъст, розов татко и мъничък бузест брат, и току-що родило се сестриче, и домашен уют, и две шотландски кучета вълча порода, които умееха да се усмихват, а Лолита си нямаше нищо.

Подготвил съм изящно допълнение към тази сценка: още сме в Бърдсли, Лолита седи с книга до камината, протяга се, изпъшква и пита: „А всъщност къде я погребаха?“ — „Коя?“ — „Ах, нали знаеш — закланата ми майка.“ — „Нали прекрасно съм ти обяснил къде е нейният гроб — отвърнах изключително сдържано и назовах гробището — близо до Рамсдейл, между железопътната линия и хълма, от който се вижда езерото. — А освен това — допълних — трагедията на случайната й смърт не бива да се осквернява от такъв епитет, какъвто ти използува. Ако наистина искаш да превъзмогнеш в себе си идеята за смъртта…“ — „Пак същата песен“ — каза Лолита и морно излезе от стаята. Дълго гледах огъня през парливите сълзи. После вдигнах книгата й от пода. Някаква бездарна дивотия „за юноши“. Мрачната малка Мара не е очаквала, че мащеха й ще се окаже весела, разбрана, червенокоса млада жена, която обяснява, че покойната майка на Мара е извършила героичен подвиг, като нарочно не е проявявала обичта си към всъщност обожаваната дъщеричка. Героичната майка е умряла от неизлечима болест и не е искала преди смъртта й момиченцето да тъгува за нея. Друг на мое място с викове щеше да се втурне горе при Лолита; аз обаче винаги избирах нравствената хигиена на ненамесата. Сега обаче, когато се гърча като червей, си спомням, че този път и след това си бях създал навика да не обръщам внимание в какво състояние е Лолита, за да не тревожа подлия Хумберт. Когато моята майка с мократа си рокля, осветявана от бурята сред стремително връхлитащата мъгла (така си представям смъртта й), е тичала по гребена на планината над Молинето, там я поразила светкавицата, съм бил бебе и по-късно не сполучих да си вдъхна някаква общоприета сирашка мъка, колкото и свирепо да ме ръфаха психотерапевтите през по-късните периоди на депресия. Обаче признавам, че човек с толкова могъщо въображение не може да се оправдае, че не познава общочовешките емоции. Може би дори прекалено съм разчитал на ненормалната студенина в отношенията между Шарлота и дъщеря й. Ужасната същност на този въпрос е следната. Шаблонната ми Лолита през време на нечуваното ни, безнравствено съжителство постепенно бе стигнала до мисълта, че дори най-нещастният семеен живот е за предпочитане пред пародийното кръвосмешение — а аз в крайна сметка не можех да предложа нищо по-добро на моето бездомно момиченце.

Бележки

[1] Но аз те обичах, обичах те! (фр.) — Б.а.