Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (9)

9.

Момчетата от Олеана се върнаха от патрул един следобед. Валеше студен дъжд, последното издихание на южната зима. Даг тъкмо бе сложил нова цепеница в огъня и се бе върнал към старите книги, в които бяха описани миналите през ръцете на лечителите случаи, Аркади записваше в една нова, а Фаун плетеше. Тропот на копита предизвести пристигането на младежите, а след това долетя гласът на Ремо.

— Я да си оставим и ботушите, и дрехите навън, докато изсъхнат. Знаеш, че Аркади държи на подовете си.

Вместо отговор долетя ръмжене, последвано от женски глас:

— Тогава аз ще остана на верандата.

Фаун остави плетката и вдигна очи, за да ги посрещне. Даг се изправи, обзет от любопитство.

Вратата се отвори и двамата патрулни влязоха. Ремо бе по мокри чорапи, пръстите и петите му стърчаха навън, а Бар беше бос, краката му бяха побелели от студа, на места зачервени, където го бяха протрили ботушите. Косата и на двамата беше залепнала от дъжда. Очевидно бяха закачили мокрите якета на кукичките пред вратата, така че ризите и жилетките им не бяха подгизнали, освен около вратовете, но панталоните им бяха изпръскани с кал. Нийта не беше събула калните си ботуши, затова остана на прага. Беше с практична шапка с периферия, която не позволяваше на дъжда да се стича във врата й, и стискаше в ръка кошница.

— Добре дошли — поздрави Даг, учуден от мрачното настроение на партньорите. Нийта, макар и мокра, му се усмихна като пролетно цвете.

— Няма да влизам — заяви тя от вратата. — В шатрата ме очакват. Патрулът ти изпраща това, Даг. — И повдигна кошницата към него.

Той я погледна учудено и пристъпи към нея. В кошницата имаше пушена шунка, виждаха се и гърлата на два увити в плат стъклени буркана, пълни със сладко.

— Благодари на патрула от мое име.

Тя му се усмихна, бузите й бяха поруменели от студа. Сребристосините й очи искряха като звезди.

— Това е най-малкото, което можем да направим. На връщане, през последния ден от патрула, винаги спираме на един фермерски пазар. Превърнало се е в традиция. Ох, стаята изстива заради мен. — Тя се изкиска, но не прозвуча глупаво, както при друго момиче. — Да ви е сладко! — Остана загледана в него още за миг, след това се дръпна и остави вратата да хлопне.

Ремо я погледна нервно и въздъхна. Бар изсумтя.

Фаун взе кошницата от Даг и я остави на кръглата маса.

— Хубава шунка. — Вдигна вежди, когато разви бурканите и видя, че платът е добре ушита риза, очевидно размера на Даг. Даг се запита какво ли е направил, за да спечели благоразположението на патрула на Нийта, но не успя да се сети. Цели две седмици бе правил единствено подсилвания в шатрата на лечителите, напоследък не бяха имали спешни случаи, а и освен това патрулът не беше тук и нямаше откъде да знаят.

Двамата младежи пък нямаха вид на хора, ухажвали и спечелили някоя млада жена. Даг дори се изненада. Обикновено патрулните, които бяха на размяна, си намираха с коя да се позабавляват по-лесно, отколкото сред местните момичета. Това бе една от притегателните сили на размяната. И четиримата младежи бяха здрави, а доколкото Даг знаеше, бяха необвързани. Интерес определено имаше. Бройката излизаше. Само че Бар и Ремо изглеждаха неспокойни, вместо да са нахилени, след като са изпитали удоволствията, с които жената дарява мъжа. Напротив, бе тъкмо обратното. Ако същностите се виждаха, техните със сигурност щяха да приличат на буреносни облаци, досущ като надвисналите над главите им.

Даг заговори спокойно:

— Как мина първият ви южен патрул?

Не бяха открили нито злина, нито гнездо, защото тогава настроението щеше да е коренно различно.

— Не ми се говори — отвърна Ремо. — Водата във варела нали е топла?

— Тази сутрин беше — отвърна Фаун. — Жаравата все още тлее. Можете да сложите дърва, и готово.

— Добре — изръмжа Ремо. — От часове мечтая за баня. — И се затътри към задната врата.

— Добре, Ремо, разбира се, че можеш да се изкъпеш пръв — отбеляза небрежно Бар към вече затворената врата. Даг чу стъпките на Ремо на външните стълби. Бар се тръшна на чергата пред огнището и вдигна поглед към тавана.

— Какво му става? — попита учудената Фаун. Не откъсваше поглед от Бар. — Ами на теб?

Бар изгъргори нещо неразбираемо.

— Да не би да си се провалил в ухажването? — попита Даг и седна на мястото си. Просто не можеше да разбере как е възможно да се провалят. — По коя беше увлечен, я кажи? Трудно ми е да преценя.

Фаун взе иглите и продължи да плете. Аркади остави перото, обхвана брадичката си с длан и разпери пръсти пред устата си, заслушан най-безсрамно.

— Тавия — въздъхна Бар. Размаха ръце. — Тавия, Тавия, Тавия. Толкова е мека косата й. Ами останалото… — Той надигна ръка пред гърдите си. — Мека, мека навсякъде. Човек няма да се нареже като на онази ледена висулка, по която точи лиги Ремо, не че има някакъв смисъл.

— И какъв е проблемът? — настоя Фаун.

— Тавия си пада по Ремо. Защо? Защо става така? Аз я харесвам много повече от него. Да не говорим, че ще я направя много по-щастлива. Аз съм по-големият веселяк. Каква невероятна ирония!

— Правилно ли разбирам, че Ремо си е харесал Нийта? — попита Даг. — Според мен тя не го намира отблъскващ. — Не беше сигурен дали Нийта не се е увлякла по Бар. Един хитър патрулен с достатъчно широко одеяло можеше да постигне много. Прецени, че е най-добре да не споделя подобни мисли. Човек не бива да стряска младите.

— А, отначало всичко с нея вървеше доста добре и аз бях на крачка да хвана Тавия, но той допусна грубата грешка да разкаже на Нийта кой си в действителност.

— Даг Блуфийлд, който си няма лагер. Това не е никаква тайна.

— Не. Че си бил в Лутлия. Даг Улвърин от лагер Лийч в Лутлия.

Даг усети как стомахът го присвива.

— Че това беше преди цяло поколение.

— Нийта току-що се връща от размяна в Лутлия и знае всички стари истории. Ти не знаеш ли, че там продължават да пеят балади за капитан Даг Улвърин и Вълчата война?

— Баладата е само една — изръмжа Даг. Освен това никак не я харесваше. Съпругата му Каунео беше героинята на Вълчи хребет, братята й и още четирийсет и кусур човека. Даг просто бе оцелял.

Фаун го погледна разтревожено.

— Не можеш да виниш хората, че си имат песен, която им помага да запомнят войната.

— Само че аз нямам желание да помня. — Старите спомени вече не го измъчваха и можеше да благодари за това на Фаун и на изминалото време. — Освен това всичко, което се пее в баладата, е объркано. Изменили са истината, за да им е удобно да нагласят куплетите. Изобщо не беше така.

Бар изпъшка.

— Една балада?! Има поне още десет! Цял цикъл са за Вълчата война. А Нийта ги е научила до една, проклети да са дано, докато е била там. Може и да ги пее. Щом Ремо спомена името ти, тя не желаеше да слуша за нищо друго освен за капитан Даг.

На Даг му се бе случвало веднъж или два пъти младежи да се увличат по него. На езеро Хикори всички се бяха научили да не го безпокоят, защото виждаха, че се дразни. Винаги се получаваше много неловко, но накрая всичко се разминаваше. Той въздъхна сърдито и си припомни как се справяше в подобни ситуации. Обикновено молеше Феърболт да ги изпрати с различен патрул, докато всичко се поуспокои. Само че тук нямаше как да стане.

— Прелестната Тавия — продължи да мрънка Бар, — прекрасната нежна Тавия. Тавия, глупачката, да си падне по Ремо. А пък Ремо не откъсва очи от Нийта. Нийта пък е готова да увисне на врата на капитан Даг Улвърин, за когото дори не съм сигурен, че все още съществува. Виж, ако Фаун въздишаше по мен, кръгът щеше да се затвори, но тази работа няма да стане, това вече е повече от ясно. — Той въздъхна тежко. — И така, оставам съвсем сам в края на кервана на любовта, да дишам прахта на останалите.

Подозренията на Даг се надигнаха.

— И кога стана повече от ясно?

— Още на „Завръщане“ — отвърна Бар. — Беше в самото начало. Съвсем в началото.

Даг го прониза с поглед, но плячката му бе прекалено изнемощяла. Освен това, ако Фаун бе обидена, в ъгълчето на устата й нямаше да намига трапчинка.

— Тоя Ремо се бави цяла вечност — изпъшка накрая Бар. — Ще ида да се измия в езерото.

— Водата е прекалено студена! — предупреди го Фаун.

— Чудесно — изсъска Бар, изправи се и изскочи навън.

Аркади едва сдържа смеха си, след това отпусна ръка на масата.

— Сега е моментът да се посмеем, докато ги няма.

Даг го погледна гузно.

— Извинявай, Аркади. Мислех, че тези двамата ще са уредили любовния си живот, когато се върнат. — Единственото по-лошо от болен от любов млад патрулен бяха двама болни от любов млади патрулни. Даг се запита след колко ли време ще ги изпратят отново да патрулират.

— Нийта ще създава ли проблеми, Даг? — попита Фаун, без да крие неувереността си.

— Не. Просто ще я избягвам. Няма да е трудно. Тя ще патрулира, аз ще си стоя в шатрата на лечителите.

Фаун изви вежди, но не каза какво мисли за плана му.

Аркади — беше станал сериозен — попита:

— Каква е тази Вълча война?

— Не си ли чувал? Какво облекчение! — Даг въздъхна. — Един от многобройните сблъсъци със злина на север. Беше преди двайсет години. Тогава я изгубих. — Той вдигна ръката си с куката. Отминалата Вълча война нямаше нищо общо със сегашните му амбиции и не му се искаше да говори за нея.

— Извинявай, но си бил капитан. В Лутлия ли? — настоя Аркади.

— Беше за кратко.

— Мислех, че си най-обикновен патрулен от Олеана.

— Така е, наистина. Устройваше ме, след… — Той отново замахна с лявата си ръка. — В Лутлия не е лесно, там е царството на младите. Тъй като вече не бях млад, се прибрах у дома.

— Колко време си прекарал там?

— Около десет години. — Почувства се неловко под нетрепващия втренчен поглед на Аркади. — Защо?

Аркади мълча известно време, след това сви рамене.

— Просто не спираш да ме изненадваш. Обикновено съм по-прозорлив.

Даг не знаеше какво да отговори, затова отново се наведе над старата книга и се опита да почете. Фаун отново се зае с плетката си, а Аркади продължи да пише. Всички работеха по-бавно и често вдигаха погледи към прозорците.

 

 

Когато партньорите — изкъпани и облечени в сухи дрехи — се нахвърлиха като озверели от глад кучета върху вечерята, настроението им вече беше по-добро. И добре че бе така, мислеше си Даг.

— Този патрул различен ли беше от вашия в Олеана? — осмели се да попита Фаун.

Бар и Ремо се спогледаха. Аркади не откъсваше любопитния си поглед от тях.

— Не… — отвърна колебливо Ремо. — И да.

— Да — кимна Бар. — Беше много странно…

— Кое?

— Все си мислех, че много ще ми е приятно, ако в патрула не е чак толкова строго. — Изхъмка и добави: — Въпреки че ловът на алигатори беше страшно забавен. Фермерите, през чиито земи минавахме, не ни позволяваха да ловим мечките им, защото били малко и те си ги ценели — искали да запазят за себе си мечата мас и месото. Затова пък ни оставиха да ловим колкото пожелаем алигатори, колкото по-големи, толкова по-добре. И глиганите бяха на наше разположение. Събрахме цяла камара кожи и ги стоварихме на фермерския пазар. — Отхапа от намазания със сладко от праскови хляб — подаръка на Даг — и задъвка с наслада.

Фаун се намръщи.

— Не беше ли страшно? Нощем ли ходехте на лов? — Обърна се към Аркади и обясни: — Патрулните в Олеана пътуват нощем през земите на фермерите, за да не ги притесняват. Хората дори не разбират, че са минавали.

— Не — отвърна Ремо, — тук не става така. Тук голяма част от земята е населена. Просто нощите няма да ни стигнат. Пътувахме през деня. Не сме притеснявали фермерите, а и те не се занимаваха с нас.

— Някои се преструваха, че не ни забелязват — намеси се Бар, — което ни се стори странно. Други пък ни кимаха. Този патрул си има обори, в които обичайно нощува, както и горски лагери. Фермерите очакват да им броиш по някоя пара, но капитанът ни беше дал.

— Значи тукашните фермери не са толкова невежи по отношение на патрулните, както е в Уест Блу — отбеляза Фаун.

Ремо се почеса по главата.

— Май не са.

— Това е добре.

— Не съм много сигурен. — И окуражен от спокойствието на Даг, продължи: — Просто няма за какво да са невежи. Ние бяхме най-обикновена ловна дружинка.

— По-скоро дружинка, отколкото ловна — намръщи се Бар. — Не говоря за това, че патрулните от Ню Мун цяла нощ влизат и излизат от лагера. Нямам нищо против. Това са смените им, но са толкова шумни… Непрекъснато споделят информация и не спират да бъбрят. Пеят, докато вървят. Богове, по този начин никога няма да хванат глинен. Капитанът на патрула ни в Пърл Рифъл не спираше да повтаря, че това е първият знак, че наблизо има злина. Щеше да ни отреже езиците, ако посмеехме да се изкашляме, докато тук шумът не спира. — Погледна Даг. — Всички ли южни патрули са такива, или само този?

Даг преглътна хапката и отпи глътка чай.

— Патрулирал съм тук само един сезон, преди четири години. Тук няма много гнезда, но злините на север ни правят различни.

— Небрежни са… — измърмори Ремо. — Това е най-точната дума за патрула тук.

— Затова е много важно южните патрулни да заминават на север — отвърна Даг и погледна намръщения Аркади. — Не само защото ни помагат с хора, ами защото се връщат с нови знания. Без тях южните патрули ще се разпаднат. — „И много бързо“, помисли си той. — Нийта например е много по-ценна, след като е била с доброволците в Лутлия.

— Не съм сигурен, че го знае — отвърна тихо Ремо. — Това беше първият й патрул след завръщането. Тя… имах чувството… единствено тя разбираше какво става. И се срамуваше от другите патрулни. Не бе очаквала подобно нещо.

— А патрулният капитан не се ли е обучавал на север? — попита Фаун. — Мислех, че така стават капитани.

— Върнал се е отдавна — отвърна Ремо. — Преди десетилетия. Останах с впечатлението, че се е предал. — Вдигна очи към Даг. — Патрулът, в който беше ти, същият като този ли беше?

— Не и след като прекарах цял сезон с тях.

Бар изсумтя и глътката чай изхвръкна през носа му.

Ремо не му обърна никакво внимание.

— Но не си бил капитан на патрула.

— Не беше нужно.

— Хм.

 

 

Фаун имаше чувството, че новата стара слава на Даг се е разпространила в лагера Ню Мун Кътоф за нула време. Двайсет и петимата неспирно клюкарстващи патрулни бяха допринесли за това, както и новините, споделени от хората, които го познаваха от шатрата на лечителите. Даг вече не бе просто чиракът на Аркади, беше се превърнал в местната знаменитост. Запита се какво ли още се пее в баладите, които бе научила Нийта. Беше чувала само една, докато беше в Олеана, а в нея не се споменаваха имена.

Забеляза, че на Даг не му е никак приятно. Знаеше, че е търпелив, и виждаше, че през повечето време понася славата си безропотно. Успешно сплашваше най-любопитните, освен ако не бяха пациенти, които трябваше да подсили — тогава отговаряше на въпросите по-внимателно. Децата пък получаваха откровени отговори, но никой друг не чу и дума.

За пръв път, откакто пристигнаха, Даг започна да получава покани да гостува в различни шатри, извън обиколките с Аркади. Ако не беше поканена и Фаун, той отказваше грубо. На онези, които я канеха, обясняваше, че по нареждане на лагерния съвет Фаун е длъжна да стои в дома на Аркади.

И тогава получи покана, която нямаше как да откаже.

— Вечеря в шатрата на капитана на лагера — каза на Фаун и тя се слиса. Капитанът на патрула на Ню Мун беше член на съвета.

— И двамата ли?

— Всички. И двете момчета, и аз — уточни Аркади. — Предполагам, че ще присъстват почти всички от съвета.

Даг примигна.

— Трябва ли да отидем?

— Разбира се. Това е големият ти шанс.

— За какво?

Аркади не отговори веднага.

— Да откриеш мястото си — отвърна най-сетне.

— Мислех, че съм го открил. И то е напълно практично.

— Ще отидем — настоя Аркади.

Отидоха.

Домакините печаха прасе пред шатрата на капитана — беше си истинска къща — и на Фаун й се стори, че се е пренесла на езерото Хикори. Капитан Антан Булръш и съпругата му създателка не бяха млади и децата им бяха големи, но на вечерята присъстваха още доста хора: три ръководителки на шатри, все зрели жени, членове на съвета през този сезон; съпрузите им със семействата и внуците, а тъй като една от жените в съвета бе леля на Тавия, бе поканила и двете партньорки. Нийта бе особено доволна. Сякаш се бяха събрали на пикник на фермерски клан. Жените бяха донесли най-различни гозби. След като всички се нахраниха до насита и децата отидоха да играят на брега на езерото, закачиха по дърветата фенери и членовете на съвета насядаха в кръг и започнаха да разпитват Даг.

Искаха да научат за Даг Улвърин от Вълчата война. Бяха им разказвали за капитан Даг Блуфийлд от битката със злината в Рейнтрий и някой бе споменал за Грийнспринг. Вълчата война бе стара работа, но тя поне обясняваше как бойците на Даг бяха успели да поразят злината в Рейнтрий. Но колкото и да се разсейваха със странични въпроси, интересът беше насочен към живота на Даг като капитан на патрул.

През повечето време Аркади хапеше палец, мълчеше и наблюдаваше как въртят на шиш чирака му — чиракът обаче на моменти не оставаше длъжен. Аркади оглеждаше лицата на хората от съвета и от време на време се мръщеше. Очевидно му се искаше Даг да смекчи тона. За Фаун беше ясно, че Даг няма да пропилее шанса си пред слисаната публика. Тази вечер показа, че когато се налага, умее да говори.

Най-сетне всички станаха, за да си вземат десерт. По приведените глави и тихите разговори бе ясно, че искат да обсъдят впечатленията си.

Даг прошепна на Аркади:

— Имаш ли нещо против двамата с Фаун да се измъкнем по-рано?

Аркади стисна устни.

— Май не. Няма проблем. Аз трябва да остана и да поговоря с някои хора.

Даг кимна. Фаун благодари на госпожа Булръш и веднага след това си тръгнаха. Спряха в щаба на патрулните, за да проверят конете, след това продължиха покрай брега.

— Кажи — започна неуверено Фаун. — Каква беше цялата тази работа?

Даг се почеса по главата с куката.

— Не съм сигурен. Проверяваха ни. За тази цел спокойно можеха да дойдат и в шатрата на лечителите.

— Дали в момента обмислят да ти дадат разрешение да останеш две години?

— Може би. — Той прехапа устна. — Може би дори повече.

— Даг Блуфийлд от Ню Мун Кътоф — каза тя. Имената на лагерите не показваха единствено къде живееш. Показваха, че човекът е част от една общност, и след почти цяла година, прекарана с Даг, Фаун знаеше колко е важно това.

— Ще ти бъде ли приятно, ако стане?

— Странно — въздъхна той. — В края на миналото лято това щеше да е върхът на амбициите ми. Нали точно това исках от Хохари. Да се обуча за лечител заедно с теб и да служа на лагера. Исках да си почина от патрулиране. Само че Хохари не те искаше и това сложи край на всичко. Мисля, че ясно показах на хората от Ню Мун, че двамата с теб сме партньори във всичко — тук няма да направят нейната грешка.

— Интересно ми е каква ли грешка ще направят.

Той изсумтя.

— Трудно е да се каже, Искрице. — Силната му топла ръка намери нейната и студените й пръсти бързо се стоплиха. — Знам, че Аркади няма желание да ме обучава цели две години за лечител, а след това да ме пусне на север, за да лекувам фермерите. Ако аз… ние де, станем членове на лагера, ще трябва да се съобразяваме с всички порядки тук.

— Ние ли?

Той си пое дъх през носа.

— Това ще е невероятно постижение. За пръв път фермерско момиче ще стане пълноправен член на Езерняшки лагер.

— Наистина ли ще го направят?

— В противен случай не бих останал. Дано съм бил пределно ясен.

На Фаун й се прииска да бе пропуснал нещо. Сви вежди. Беше неспокойна и развълнувана, той също. Това предложение — ако го направеха — не бе нито очаквано, нито планирано, но пък нищо в живота й не бе подредено, откакто срещна Даг, и нещата съвсем не станаха така, както си ги представяше, когато избяга от Уест Блу. „Целият ми живот е една случайност.“ Някои от случките бяха весели, по-прекрасни дори от мечтите, а тя се бе сблъскала както с добро, така и със зло, откакто тръгна по пътищата. „Да не би да се окаже, че съм най-голямата случайност в живота на Даг?“

Когато се прибраха в дома на Аркади, Даг запали фенер, усмихна се и отбеляза:

— Май сме сами.

Златистите проблясъци в очите му не бяха единствено отражения от светлината на фенера. Фаун също се усмихна и каза:

— Колко приятно.

Даг не я беше любил, откакто момчетата се върнаха, отчасти защото бе уморен, а сега защото работеше непрекъснато със същността си, надзираван от Аркади, и беше напълно изтощен. Партньорите разстилаха постелите си в хола, разделяше ги врата, но стените не можеха да спрат усета за същност. Тази вечер Даг и Фаун най-сетне бяха сами и искаха да се насладят един на друг, преди бирата на гощавката да свърши. Измиха се бързо на мивката, след това Даг отнесе фенера в стаята им.

Фаун оправи постелята и помогна на Даг да си свали ризата и приставката за ръката. Той също й помогна, сгъна блузата й, сякаш бе нежно цвете, и двамата останаха един срещу друг отпуснати на колене, притиснати за опора и за да се топлят. Любиха се обхванати от различни настроения — от веселие до тъга, а тази вечер на Фаун й се стори, че в докосванията на Даг забелязва някакво отчаяние.

— Господи, Искрице — промълви той. — Не ми позволявай да забравя кой съм.

Тя го притисна до себе си. Той се отдръпна, за да я помилва, пръстите му се спуснаха по голия й гръб, вплетоха се в косата й, а тя си помисли, не за пръв път, че дори с една ръка, удоволствието, което й доставя, е невероятно.

Зашепна до рамото му:

— Където и да си, винаги можеш да се върнеш у дома при мен.

Той отпусна глава в къдриците й, притисна я отново и вдъхна аромата й.

— Винаги — обеща й.

 

 

Макар утрото да бе мрачно, когато се събуди, Даг се чувстваше много по-добре и дори не помнеше защо. Фаун все още спеше. Той се преобърна на една страна и отвори и другото си око.

От упор го наблюдаваха десетина чифта кръгли очички.

— Пак ли вие? — изпъшка той на полските мишки. — Къш! Да ви няма!

Гласът му събуди Фаун, тя се надигна на лакът и забеляза гостите.

— Господи! Върнали са се. Нали вчера каза, че вече няма да идват? За пореден път го каза.

— Да. Поне така си мислех. Отнесох кутията чак от другата страна на езерото и ги пуснах в гората.

Даг се замисли за неуспешните си експерименти със заслоняването. Мишките бяха оцелели до една и бяха решили да го преследват. Сигурно — иначе едва ли щяха да тръгнат да го търсят в лагера.

— Мислех си, че фермерско момиче като теб знае как да се отърве от мишки.

— Ако се мотаеха в килера ми, щях да им дам да се разберат. Само че единственото престъпление на тези е, че са влюбени в теб. Смъртта е прекалено сурово наказание за подобно прегрешение.

Големите й кафяви очи го наблюдаваха внимателно.

— Омаяни са — поправи я той. — Не съм сигурен, че мишките имат чак толкова мозък, че да се влюбят.

Тя се усмихна.

— Не знаех, че за тази работа има нужда от мозък.

— Стига толкова, Искрице. — Той се изправи, огледа стаята, откри кутията, сложи я пред мишките, които въртяха едновременно глави, за да проследят всяко негово движение, и ги побутна вътре. Отнесе ги на верандата на Аркади и ги изсипа през парапета. Те паднаха с тихо пропискване, но напълно невредими в тревата и вече изтръгнати от транса, заситниха в различни посоки. Засега. Даг поклати глава и се върна при все още голата Фаун, която не спираше да се смее.

— Нещастничета!

Той се ухили и се отвори, за да усети ярката й същност като слънце. И изведнъж застина.

Беше забелязал още по-ярка искрица. Веднага разбра каква е от онзи трагичен месец, когато двамата с Каунео…

Фаун не притежаваше усет за същност. Бе негово задължение да следи времето, когато ярките промени в същността й сигнализираха за периода на плодовитост, и да намери различен начин да си доставят удоволствие. През осемте месеца брак и преди това тя му се бе доверявала да следи тези моменти. Как бе пропуснал сигнала снощи? Мътните го взели, знаеше, че времето почти е настъпило!

Не, повече нямаше да говори подобни неща. В гърлото му се събра топка на ужас, вина и радост. Дори в момента да отвореше гърдите си с някой от ножовете на Чала, сърцето му едва ли щеше да е по-открито.

„Може и да не се задържи.“ Повечето от половината зачатия не се задържат, губят се още през първите няколко седмици и забавят едва забележимо месечния цикъл на жената. Едно от най-строгите социални правила на Езерняците бе да не се обсъждат промените в същността на жената, освен ако тя сама не повдигне въпроса. Сигурно трябваше да й каже, когато бе сигурен. Ами това кога щеше да стане? Фаун веднъж вече беше забременявала, кога ли щеше да усети симптомите? Щеше ли да се чувства по същия начин, докато носеше мелез? Ако тази искрица оцелееше и се превърнеше в дете…?

— Даг? — повика го уплашено Фаун. — Добре ли си? Защо ме гледаш така?

Той се отпусна на колене до нея и я прегърна с всички сили. Чувстваше се напълно безпомощен.

— Защото те обичам — призна той.

— Знам — отвърна тя, развълнувана от искреността му. — Наистина знам. — Прегърна го и тя, малко учудена.

„Отсъстващи богове. Какво ще правим сега?“