Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Хоризонти

Американска, първо издание

Превод: Цветана Генчева

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009

ИК „Бард“, 2009

ISBN: 978–954–655–059–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3.

Два дни валя студен дъжд и прикри нежеланието на Даг да тръгне за Ню Мун Кътоф, така че Фаун не настоя, но успя да привлече Бар и Ремо в замисъла си. Следващият ден се оказа ясен и тримата убедиха Даг да потеглят по Северния път ако не рано сутринта, то поне преди обед. Бар и Ремо обясниха, че искали да купят коне на по-добри цени, отколкото на пазара в Удавената махала, където моряците, на които не им се искаше да работят като гребци, си купуваха коне, за да се приберат у дома. Фаун не беше сигурна, че са успели да заблудят Даг, защото той не прикри ироничното си изражение, но поне не каза нищо. Фаун яздеше новата си кобила — кръсти я Сврачка, — обзета от чувство на вина, защото трите торби багаж бяха на гърба на Копърхед, воден от господаря си, а двамата патрулни вървяха пеша.

Или поне се опитваха, защото когато излязоха от Греймаут, пътят се превърна в тресавище. На няколко пъти спираха, за да предложат помощ на затънали в калта фермери, и един напълно отчаян човечец дори прие предложението, въпреки че тримата непознати бяха Езерняци. Накрая им благодари бързо и задъхано през рамо, докато подкарваше впряга. Керваните от коне и магарета се справяха значително по-добре, защото вървяха покрай пътя. Разминаха се с два кервана, поели на юг към речното пристанище, натоварени с памук, чай и други местни стоки. Бар така и не спря да се оплаква от новите си ботуши, които бе купил от някакви фермери в Греймаут.

— Стискат ли ти? — попита Фаун. — Нали каза, че вече си ги поразтъпкал? Или пропускат?

— Не много — отвърна Бар. — Само че я погледни! — Вдигна коляно и й посочи единия ботуш.

Фаун се наведе от седлото.

— На всеки са полепнали поне по пет кила кал! — недоволстваше Бар.

Фаун се обърна към Ремо, който стоеше с ръце на кръста и се хилеше, и видя, че макар и неговите ботуши да са мокри и изцапани, по тях няма полепнала кал.

— Ремо, защо твоите ботуши са чисти?

Ремо вдигна крак и завъртя глезена си.

— Братовчед ми ги измайстори. Същността им е обработена така, че да не задържат кал.

— Горе главата, Бар — обади се Даг. — Ще ти помогна да ги оправиш, когато стигнем в лагера. Не се ли научи как да поддържаш кожата, за да не остарява, докато беше патрулен в Олеана?

— Да, но…

— Обикновено убеждаваше някое момиче да свърши тази работа — отбеляза Ремо и зарея поглед към мокрите поля.

— Да, но същността на тези ботуши изобщо не е била докосвана! Мислех, че се прави, преди да ги ушият.

— Обикновено е така, но ще видя какво мога да направя — обеща Даг. — Безброй пъти съм се оправял с ботуши по време на преходи.

Минаха покрай къща, която, изглежда, беше странноприемница, но им оставаха още два часа, докато падне мрак, затова не спряха и единствено Фаун се обърна назад със съжаление. Когато се смрачи, си намериха място край пътя, за да си направят лагер. Удобствата никак не допаднаха на младата жена, въпреки че напук на влагата момчетата успяха да запалят огън. Тя извади храната, която беше приготвила, и раздаде на всички.

След това Даг и Бар се заеха с ботушите. Даг обясни на Бар достатъчно ясно и точно как да ги направи по-водоустойчиви. Кални ботуши. Много скоро щяха да се превърнат в чисти, но дори и тогава нямаше да вървят сами, нито пък да успеят да убедят собственика да танцува през нощта или да марширува през целия ден. Дотук с великата Езерняшка магия, с некромантските номера и слуховете за канибалски прояви. „Да можеха всички да видят какво правят тези хора…“

— Фаун! — подвикна Ремо, който се бе отдалечил от огъня и бе спрял до пълен с вода ров. — Искаш ли алигатор?

— Не! — писна уплашено тя. Да не би наистина да беше открил алигатор? Колко голям? Дали можеше да подуши новите й ботуши оттам? Ако успееше, щеше ли да се ядоса? Ами ако Ремо го хванеше, без да го ухапе, както заслужаваше, дали нямаше да я накара да го сготви?

Ремо дотича откъм мрака, носеше нещо, което се гърчеше отчаяно. Бар скочи, за да го види, но Даг остана да седи и само се ухили, когато забеляза изражението на съпругата си.

— Ама той е… малък — въздъхна Фаун, когато го видя. Гърчещото се влечуго беше най-много две педи. Ремо стискаше с една ръка дългата муцуна, а с другата мятащата се опашка: Животното съскаше възмутено и замахваше с късите си крачка в напразни опити да го одраска.

— Още е бебе — съгласи се Ремо. — Излюпват се от яйца, поне така разправят. Също като пилетата.

Изпъкналите жълти очи с вертикални зеници съвсем не гледаха приятелски като на пиле. Бебе или не, каза си Фаун, това животно няма да те остави да го погалиш и гушнеш. Разказът на Бо за момчето, мечето и бодливата тел щеше да е със съвсем различен край, ако момчето беше освободило лапата на такъв гущер.

След като огледаха подробно пленника, патрулните от Олеана започнаха да се разправят дали да го пуснат, или не. Фаун мълчеше. Ако го пуснеха, то щеше да порасне в чудовище като онова, което бе осакатило момчето в Езерняшкия лагер. Ако тя изявеше желание да го сготви, тогава нямаше да има опасност да се озове живо в постелята й, въпреки че момчетата едва ли щяха да направят подобен номер на Даг. А и те не бяха като братята й. Независимо от това шумът, който вдигаха, нямаше да я остави да спи на спокойствие.

Накрая го опекоха на жаравата. Вкусът бе нещо средно между свинско и варен рак като онези, които Фаун бе пробвала на пазара в Удавената махала — имаше дъх на дим, което трябваше да се очаква, нали всичко, което готвеха, поемаше мириса на дим. Беше по-добре, отколкото да гладуват, но Фаун не си представяше, че един ден може да отглежда алигатори заради месото им. Момчетата се занимаваха с кожата до късно и Фаун се сгуши до Даг в напразен опит да се стопли.

Когато всички си легнаха, тя зашепна в рамото му:

— Даг…?

— М-м-м?

— Мисля, че онова, което открихте с Ремо, как да не омайвате фермерите, е чудесно. Мислех, че ще разказвате на всички Езерняци, които срещнем. Само че ти не проговори на нито един.

Той изсумтя. Това сумтене, реши тя, означаваше същото като многозначителните му погледи.

— Питах защо — довърши Фаун, без да трепне.

Той въздъхна.

— Не е толкова просто. Да, получава се, когато отомайвам фермерите, сигурен съм, но все още не съм сигурен как се отразява на Езерняците, когато поемат чужда същност. Готов съм да експериментирам със себе си, но не ми се иска да подлагам други на риск, докато не разбера…

— Какво?

— Тревожи ме онова, което все още не знам.

Прииска й се да му вдъхне увереност, да му каже: „Поне вървим в правилната посока“, но не беше сигурна, че не изминават целия този път напразно. Е, утре щяха да разберат.

— Нали ще разкажеш всичко на Аркади? Обещаваш ли?

— Да, разбира се — въздъхна той в къдриците й. — Сега заспивай, Искрице.

 

 

По обед на следващия ден се отклониха от пътя и навлязоха в гората. Даг предположи, че минават през фермерски земи, за да влязат в лагера на Езерняците, който се появи по-скоро, отколкото очакваше. Сврачка позна стария си дом и се опита да препусне напред и Фаун за пръв път трябваше да дръпне юздите й, за да я спре.

Пътят се изкачваше по полегат хълм и сърцето на Даг трепна, когато мярна водите на езеро през голите клони на дърветата. „Прекалено дълго съм далече от дома.“ Навремето тук бе минавала река Грей, но през вековете коритото й се беше изместило с трийсет мили на запад и бе оставило езеро с форма на полумесец около малка горичка.

Четвърт миля по-нататък пътят отново зави наляво и се спусна към плитката долина. От двете му страни имаше пънове и прът, сложен напряко на височината на коленете. Очевидно служеше за пост, още повече че там стояха патрулни и гледаха малката им група с любопитство. Даг забеляза, че са открили чувството си за усет, за да се уверят, че новодошлите не са замислили нещо нередно.

— Виж ти! — възкликна Ремо. — Че това са двете момичета, които миналата седмица продаваха коне на пазара!

— Така ли? — Бар проследи погледа му и вдигна вежди. — Ясно! Значи затова, партньоре, не ме взе, когато отиде да купуваш кобилата, а?

— Реших, че не се интересуваш от коне — отвърна рязко Ремо.

Спряха пред преградата.

— И това ако не е мълчаливецът от Олеана! — подвикна момичето с усуканите на главата червеникавокестеняви плитки. — Здрасти, Ремо. Какво те води насам? — Високата й руса партньорка огледа одобрително момчетата, завъртя любопитно очи към Даг и прецени с нескрито съмнение Фаун. Червенокосата се оказа по-разговорлива. — Кобилата си я бива, нали?

Ремо се усмихна.

— Здрасти! Да, бива си я. — Фаун кимна от гърба на Сврачка, която протегна глава към старите си господарки. — Доведохме приятеля си Даг да се срещне с Аркади Уотърбърч.

Очевидно Ремо щеше да е говорител на групата, така че Даг го остави да продължи и само кимна и докосна челото си за поздрав. Запита се какво ли са казали за него Фаун и Ремо, защото двете млади жени го наблюдаваха с огромна изненада. Той нави юздите на Копърхед на куката и зачака.

Намеси се и Бар, широко ухилен:

— Здрасти, аз съм Бар, партньорът на Ремо, макар той да забрави да го спомене. И аз съм от Олеана — от лагера Пърл Рифъл, нагоре по Грейс. Там е пълно със злини. Освен това не ми каза имената ви…

Последва размяна на любезности и Бар научи имената на момичетата, разбра подробности за шатрите им и за смените в патрула, за семейното им положение, че русата наскоро се е върнала след размяна, че червенокосата никога не е пътувала надалече, и разпита дали имат красиви сестри или грозни братя. При друг случай Даг щеше да се развесели, но сега се чувстваше много уморен и напрегнат.

Ремо слушаше с нарастващо нетърпение. Отказа се да чака разговорът да замре, стисна ръката на Бар и го прекъсна:

— Къде можем да открием лечителя Уотърбърч?

— А, да — обади се червенокосата, Тавия, обърна се и махна към езерото. — Тръгвате по този път, хващате дясното отклонение покрай брега и ще видите шатрите на лечителите на около миля. Неговата е третата, настрани от останалите. Отпред има две магнолии, веднага ще ги видите. — Вдигна поглед към Фаун, когато русата й партньорка я сръчка, и добави: — Ако тръгнете на изток, надолу по хълма, ще излезете на лагера на фермерите, които идват да търгуват. Имат си собствен кладенец. Приятелката ви фермерка може да изчака там.

— Тя е с мен — обади се Даг.

Тавия се усмихна с неудобство, а русата се намръщи.

— Не допускаме фермери в лагера — обясни Нийта. — Заслонът не е никак лош, сигурно са оставили и дърва за огън. Сега там няма никой.

Даг стисна зъби.

— Или влизаме всички, или нито един.

Ремо и Бар се спогледаха стреснато.

— Даг — заговори тихо Ремо, — два дни пътувахме, за да стигнем тук.

— След като не пускат Фаун, нито лагерът, нито хората са подходящи. Ако тръгнем сега, докато се стъмни, ще сме минали половината път до „Завръщане“.

Фаун само слушаше, но реши, че е дошло време да се обади.

— Няма нищо, Даг. Никой няма да ме притеснява в заслона, ще запаля огън. Ще почакам там, докато поговориш с човека. После ще видим.

— Не — отсече Даг.

— А тя… каква ти е? — попита Тавия.

— Съпруга — сопна се Даг.

Двете патрулни се спогледаха, русата извъртя очи към небето. Страхът, обзел Бар, се превръщаше в паника. „За бога, момче, какво те прихваща? Заслонил съм се и съм непробиваем като орех. Не е възможно някой да разбере настроението ми.“ А настроението му ставаше все по-ужасно.

Тавия погледна Даг и се обърна към Ремо.

— А той защо иска да се срещне с Аркади?

— Сложно е — отвърна отчаяно Ремо.

— Сложен проблем, свързан със същността — намеси се Фаун. — Работа за лечител. Едва ли е най-подходящата тема, която да обсъждаме по средата на пътя. Някоя от вас двете създателка ли е?

Русата, изглежда, се обиди, а Бар побърза да се намеси:

— Не е ли редно въпросният Аркади да реши? Две патрулни едва ли са наясно какво точно иска един създател. Аз поне знам, че не бих могъл да реша! Затова сме тук! — Усмихна се покоряващо на жените. — Знам, че въпросът е достатъчно важен, след като вървя цели два дни, при това с тези скапани ботуши. Истинска лудост е да ни спрете на половин миля от целта. След като не можете да пуснете Фаун, а можете да ми вярвате, че съм наясно колко са строги правилата в патрула, не може ли едната да отиде да помоли Аркади да дойде да поговорим тук? Каквото и да реши той, вината няма да е ваша. — Очите му бяха като на предано кученце и Даг беше готов да се закълне, че русата съвсем омекна, когато й се усмихна заслепяващо. Ремо притисна пръсти към челото си и въздъхна дълбоко.

Тавия смръщи вежди, но не успя да прикрие усмивката си.

— Ами…

— Или всички — изръмжа Даг, — или никой.

Бар го погледна умолително и продължи да се усмихва, а Даг си спомни разказа на Бо, в който някакъв успял с усмивка да накара мечката да слезе от дървото. Някои начини на убеждение явно нямаха нужда от сложна работа със същността, защото Тавия се почеса по врата и рече:

— Ами ще отскоча да питам, добре. Но след това той ще реши.

— Тавия, ти си истинска перла сред патрулните! — възкликна Бар.

— Да, това е най-разумното решение — обади се Ремо и се поклони с благодарност на Тавия. Тя тръгна към лагера, а Нийта поклати глава.

Възцари се мълчание. Нийта зае по-стегната стойка, съвсем като опитен патрулен. Ремо потриваше ръце и я поглеждаше. Най-сетне Фаун заговори:

— Докато чакаме, можем да отидем да напоим конете. Ти чакай тук, Даг.

Даг изсумтя, но не възрази, когато тя поведе кобилата. Бар я последва с Копърхед и махна и на Ремо.

Фермерският лагер се оказа на широко сечище, заслонът имаше три стени и каменно огнище, покривът беше здрав, а вътре бе сравнително чисто. Ремо и Бар извадиха няколко ведра вода и ги изсипаха в коритото, та Копърхед и Сврачка да се напият.

Когато се върнаха на пътя, Тавия тъкмо се приближаваше, придружена от висок мъж.

— Богове, Бар — измърмори Ремо. — За пръв път виждам някаква полза от уменията ти.

— Така ли? — измърмори приятелят му. — За мен са си много полезни. Просто ти за пръв път ги оценяваш.

Даг огледа внимателно лечителя на същности. Аркади Уотърбърч беше с чисти панталони, риза и вълнено палто до коленете, разкопчано, защото не беше студено. Русата му коса беше прошарена с бели нишки и събрана в траурен кок и на бледата светлина в зимния следобед блестеше като посребрена. Около очите и устата му се бяха събрали ситни бръчици и нямаше как да се прецени възрастта му. Посребрялата коса го правеше по-стар, но гладката му кожа издаваше, че е млад. Във всеки случай беше от поколението на Даг. Ръцете му също бяха гладки, с най-чистите нокти, които Даг беше виждал, дори за лечител. Очите му бяха медни, обсипани със златисти точици.

Даг нямаше как да се докосне до същността му, ако не се отвореше, а след… случката с Крейн беше заслонен почти непрекъснато. Погледът на лечителя не се откъсваше от него и Даг едва сега усети колко неугледен вид има. След като бяха вървели по калните пътища цели два дни и бяха спали на земята, пак беше придобил стария си вид на патрулен: мръсни дрехи, покрити с петна от пот — въпреки че Фаун бе закърпила скъсаните места, — несресан, небръснат, защото сутринта нямаха търпение да тръгнат час по-скоро. Повечето му белези бяха скрити под дрехите, но за пръв път му се прииска да скрие осакатената си ръка зад гърба.

Момчетата изглеждаха по-спретнати, поне за патрулни: бяха млади и дори да носеха дрипи, пак щяха да изглеждат добре, каза си Даг с въздишка. Но не го осъзнаваха. Фаун беше на гърба на Сврачка и макар и дребна, излъчваше сила; кафявите й очи блестяха с надежда и страх. Беше си истинско фермерско момиче. Припомни си деня, когато я представи на страховития капитан Феърболт Кроу и той не я прие добре, а тя му каза да се удави в езерото Хикори. Едва сдържа усмивката си.

Създателят спря и ги огледа учудено. Спря за миг погледа си върху Ремо, след това се обърна към Даг.

— Тавия ми разказа доста объркани неща. Но ако става въпрос за това момче, още отсега мога да ви кажа, че няма същност за чирак на лечител. Той е роден патрулен. Ако сте дошли чак дотук с надеждата да чуете нещо друго, искрено съжалявам, защото нямам намерение да ви лъжа.

— Не, господине — отвърна изненадано Ремо, — не сме тук затова. А и Даг не ми е баща, той ми е… той… той е капитан.

Капитан без лагер, както онзи нещастник Крейн бе нарекъл Даг. Май точно такъв беше.

Медните очи се спряха върху куката на Даг и Аркади заговори по-меко:

— Слуховете може и да са ви подвели. В добри дни мога да правя доста полезни неща, но не и чудеса. За съжаление не мога да оправя ръката ти. Раната е прекалено стара.

— Не съм тук заради осакатената си ръка, господине — каза Даг. „Дойдох заради ръката, която се върна.“ След като лечителят бе заговорил толкова рязко и прямо, Даг откри, че му е трудно да обясни какво точно иска. — Не Ремо иска да става лечител, а аз.

Аркади се ококори.

— Не може да бъде! Талантът на създател, ако го имаш, се проявява до двайсетата година. Дори уменията на лечителя на същности би трябвало да се проявят докъм четирийсетата.

— На тази възраст бях патрулен. Призванието ми се появи късно. Просто тази година всичко се промени, от името до същността ми, и…

Даг млъкна и преглътна.

— Вижте — намеси се Фаун. — Даг не просто мисли, че може да стане лечител, той вече цери хора в долините на Грейс и Грей. Оправи счупеното коляно на Ход, където го ритна конят, болките в корема на Крес, спукания череп на Чикори, прерязаното гърло на един друг, след битка в пещерата на бандитите, и кой знае какво още. Освен това излекува Бо, когато го наръгаха в корема, а ние, останалите, мислехме, че му е дошъл краят. Освен това направи споделящ нож. Преди това е лекувал хората, докато е бил на патрул, но от миналото лято се появиха нови умения. Не знам защо се появяват сега, но има талант. Просто му трябват напътствия. За да не прави грешки от незнание.

Аркади присви очи към Даг, след това погледна Ремо и попита:

— Ти виждал ли си всичко това?

— Да, господине — потвърди Ремо. — Капачката я видях по-късно, наполовина излекувана. Не съм виждал и жената от Пърл Рифъл, но съм свидетел на всичко останало.

— И още много — обади се Бар.

— Тогава защо не е бил поканен — по-скоро грабнат! — от лечителите в някой лагер по реката?

— Защото лекуваше само фермери — звънна гласът на Фаун.

Аркади трепна и се извъртя към Даг. В гласа му избликна ярост.

— Идиот такъв! Оставил си нещастните хора почти полудели и омаяни!

— Нищо подобно — отвърна Даг спокойно. — С Фаун, Ремо и Ход разрешихме проблема с омайването. Разбрах, че това е първото, което трябва да се направи, ако искам да лекувам фермери. Направих го и продължавам да го правя.

Тримата от Ню Мун бяха зяпнали Даг с отворени уста. Не можеха да видят същността му, тъй като той продължаваше да е заслонен. Никой не беше в състояние да разбере дали крие лъжи или истини, усещаха единствено, че крие себе си.

— Това са измислици — отсече Аркади. — Не мога да се занимавам с ренегат.

— Не съм ренегат! — сопна се Даг. „Сигурен ли си, патрулен?“ Налагаше му се да се разкрие пред тези медни очи, макар да нямаше желание да го направи точно тук. „И никъде и никога“, призна пред себе си.

— Дезертьор? — подхвърли подозрително Нийта. Погледна Фаун и в гласа й се прокрадна презрение. — Разбира се. Очевидно е. Прогонили са те от Олеана заради фермерката.

— Не! — Доста близо беше до тази истина. — Сам се оттеглих от патрула. Бившият ми капитан знае къде съм и защо заминах. — Проблемът беше голям, сложен, засягаше най-интимните аспекти на същността му. „Богове, не е възможно да го обясня ясно.“ Очите на Фаун бяха впити в него. Не биваше да предава доверието й.

— Ренегат, дезертьор, прогонен или просто луд, ясно е, че не ставаш за лечител — заяви студено Аркади. — Стига толкова. Махай се от този лагер.

И понечи да си тръгне. Фаун протегна умолително ръка, но той дори не я погледна.

„Преструваме се, че спасяваме фермерите, — помисли си Даг, — но в действителност обръщаме гръб на…“

В същия момент разтвори същността си и се почувства така, сякаш някой съдира превръзка от незараснала рана. Почти очакваше да рукне кръв. За пръв път протегна призрачната си ръка с пълни сили.

Откъсна парченце от същността на лявата ръка на лечителя. От раната потече кръв, сякаш го одраска котка. Аркади изсъска и се обърна към него.

Най-сетне открит, Даг се приведе пред наситената му същност, сякаш слънцето бе изплувало иззад облак. Не можеше дори да предположи какво ще си помисли другият за тъмната каша в същността му. На лицето на лечителя се изписа шок, възмущение и вледеняващ гняв.

Аркади докосна кървавата драскотина с пръст и кръвта спря. „Значи може да лекува себе си!“

Даг заговори спокойно:

— Както беше незаслонен, можех да стигна чак до артерията на сърцето ти. При първия удар то щеше да се пръсне, а в следващия миг щеше да си мъртъв. И ти ще ме пуснеш да си тръгна просто така? Ако не искаш да се превърна в ренегат, в човек, който на всяка цена трябва да бъде убит, имам нужда от някой, който да ме насочва. Точно сега съм по-изгубен от всякога.

Двете момичета вече бяха извадили ножовете си, но Аркади вдигна ръка и ги спря. Той самият беше потресен и устните му като че ли оформиха едно име — Суто. Аркади се стегна, избърса червените капки кръв от пръстите си, пое си дъх и заяви студено:

— Невероятно нескопосана работа със същността. Ако ми беше чирак, щях да те одера жив за такава небрежност и самонадеяност.

Сякаш всичката кръв се оттече от главата на Даг, толкова силно бе облекчението му. „Той го видя! Знае за какво става въпрос. За него е нещо нормално. Това е позната техника със същността. Не е магия като на злините. Значи не се превръщам в злина…“

Усети се, че е паднал на колене, едва когато Фаун се пристъпи към него и долови тревогата в гласа й.

— Даг? Добре ли си? Смееш ли се, или плачеш? — Отдръпна ръката си от лицето му.

Раменете му се разтърсваха.

— Не съм сигурен, Искрице — изпъшка той. — И двете, струва ми се. — Едва сега осъзна колко много страх е таил, колко ужас е изпивал силите му. Нима се беше показал глупак? Може би не.

Аркади потри брадичка и въздъхна. После каза:

— По-добре всички да дойдете с мен. Няма да мога да се справя с всичко това насред пътя.

— Всички ли? — попита Нийта и погледна многозначително Фаун.

— По всичко изглежда, че са заедно. Да, всички. Тавия, кажи на жените, че днес ще обядвам с четирима гости. — И направи крачка напред и протегна дясната си ръка към Даг.

„Да, имам нужда от ръка, която да ме подкрепя.“

Даг я стисна и се изправи.