Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

20.

Два часа след залез изгря луната и окъпа източния склон в млечнобяло и мастилено. В друг случай Даг би казал, че е светло като ден. Не и тази вечер обаче. Затътри се напред с тоягата в ръка и превит под тежестта на Аулет. Глезенът му протестираше болезнено на всяка крачка. Отне им двойно повече време да стигнат до билото, отколкото бе предполагал. Долавяше нетърпението на Тавия.

— Дай аз да понося детето — предложи тя, когато стигнаха горе.

Той махна с ръка.

— Чакай малко. — Погледна надолу към долината, сребърната панделка на реката и лентата на Северния път. Нищо не помръдваше. Нямаше издайнически пушек в гората на север. Позволи си да се открие и протегна усета си за същност, но до долината имаше цели две мили, а обсегът му не беше чак толкова мощен. „Фаун е жива“, подсказа му брачната връв. Но къде ли беше?

Нещо докосна усета му. Нещо на север, откъм хребета. Едва доловимо.

— Тавия, отвори се и провери хребета от дясната ни страна. На около половин миля.

— Но това е точно на границата… Чакай! Това е патрулен! Да не би да е някой от нашите?

— Не познавам същността. Струва ми се, че е ранен.

Тя кимна. Започнаха да се провират сред рехавите храсти, заобикаляха скали и гъсталаци. Дърветата ставаха по-гъсти, а сенките по-опасни.

Тавия избърза напред. Даг я настигна пред някакво дере.

Отдолу се чу глас:

— Помощ…

— Тук сме — подвикна Тавия. — Слизаме.

— Мисля, че съм си счупил гръбнака — отвърна гласът.

— Не мърдай тогава!

— Не мога да помръдна и да искам, мътните го взели!

Затърсиха откъде да слязат и накрая почти се свлякоха в дерето.

Наистина беше патрулен. Среден на ръст, на средна възраст. Лежеше по гръб, с отпуснати крака, стиснал юмруци. На лявата му китка се виждаше поизбеляла брачна връв. Устните му бяха сухи, напукани и кървяха. Разкъсаната му риза беше покрита с тъмна засъхнала кръв. Даг успя да различи следите от нокти, оставени от глинени прилепи. Човекът се оказа прав за гърба. Поне два прешлена бяха пукнати.

— Вода — примоли се той на Тавия, когато тя се наведе над него. — Вода!

— Даг? — попита тя. — Може ли?

— Да, дай му. Внимавай да не се задави.

— Кои сте вие? — прошепна раненият, след като жадно отпи две-три глътки. — Патрулни? Не сте от нашите. Да не би да идвате на помощ? — Присви обнадеждено очи към Даг, видя изпокъсаните му дрехи, тоягата и приставката на ръката и надеждата го напусна. — Да не би…

— Казвам се Даг Блуфийлд, без… — Премълча „без лагер“. — Пътувахме на север, смесена група от фермери и Езерняци. Нападнаха ни по залез тези летящи… твари. Глинените прилепи. Опитаха се да ме отнесат заедно с Тавия и момченцето, но се отървахме от тях. Искаме да се върнем при нашите хора, но не мога да разбера накъде са тръгнали.

— Имаш късмет. Мен ме пуснаха… отвисоко.

Тавия му даде още вода.

— Богове — въздъхна патрулният и отново отпусна глава. — Толкова е хубаво… Богове. Боли…

— Откога си тук? — попита Даг. Пикочният мехур на патрулния беше поразен от парализата, но петната по панталоните му бяха сухи. Това не беше добър знак, но водата щеше да оправи този проблем.

— Не знам. Ту губех съзнание, ту се свестявах. Ден, може би два. Беше тъмно, после светло, после пак тъмно…

— Откъде си? От Лоръл Гап ли?

— Да. Патрулът ми… чухме странни приказки и тъкмо пристигнахме в долината и започнахме да я прочистваме, когато глинените се спуснаха върху нас.

— Значи на север от нас. На какво разстояние?

— На десет, може би петнайсет мили. Имаше силен западен вятър. Чудовището, което ме грабна, се насочи насам. Опита се да мине над хребета като останалите, но не успя да се издигне, така че се отклони на юг. Спускаше се все по-ниско. Накрая толкова се изтощи, че просто… пусна ме. — Той въздъхна. — В първия момент си казах, че съм извадил късмет, но се стоварих върху скалите.

— Чувстваш ли нещо от кръста надолу?

— Странни пристъпи на болка, но през повечето време нищо.

— Някой от патрула отиде ли да предупреди в лагера?

— Богове, надявам се да е отишъл.

Значи в Лоръл Гап трябваше да знаят, стига някой да бе оцелял и да бе постъпил според протокола на патрула, за разлика от Даг, който често го беше нарушавал. Но сега ужасно съжаляваше за това.

— Мисля, че и твоят глинен прилеп се е опитвал да те пренесе до леговището на злината. — Което означаваше, че злината е все още в леговището си, а това беше обнадеждаваща мисъл.

— По всичко личи, че то е на изток оттук. Отвлякоха ли и други?

Ако злината беше успяла да изтръгне същността на някой Езерняк, щеше да стане невъобразимо по-опасна, но пък беше очевидно, че глинените трудно пренасят възрастни патрулни.

— Не знам. Глиненият ме отнесе в началото на битката. Не видях много, освен… богове. Едно време обичах да гледам отвисоко.

Даг се намръщи — сети се за бъдещите си кошмари.

— Не сте ли попадали на някой от патрула ми? — продължи раненият.

— За съжаление не. Ти си първият.

— Ако имах споделящ нож… — гласът му за миг заглъхна, — това чудо щеше да ме отнесе при злината с благословията ми. Ако не си бях оставил ножа в дисагите, където и да са сега, вече да съм споделил смъртта си. Да не говорим, че нямаше да ме боли толкова. Рано или късно ще умра. Няма да успеете да ме измъкнете.

— Може да имаш късмет — обади се Тавия. — Даг е лечител.

Раненият се ококори.

— С една ръка?

— Все още съм чирак. Съпругата ми ми помага, когато има нужда от две ръце, но тя е… — Даг вдигна поглед към върховете на дърветата, но не видя много, — тя е при останалите. — След това добави: — Как се казваш, патрулен?

— Пако. Пако Сънфиш от Лоръл Гап.

— Добре. — Даг откри същността си и я пусна да влезе в Пако.

Счупването беше наистина тежко, с два спукани прешлена, и не можеше да се оправи. Гръбначният мозък се беше усукал, имаше кръвоизлив, а отокът притискаше нервите и предизвикваше разкъсваща болка. Само едно погрешно движение и нервите щяха да се прекъснат. Очевидно Пако беше преценил състоянието си точно.

Най-доброто, което можеха да направят, беше да отнесат нещастника да умре в дома си. Даг обаче не беше сигурен, че по този начин ще проявят състрадание. Собственият му баща беше споделил, когато се разболял по време на патрул и бил погребан на мястото на смъртта си; бе изпратил у дома само една бедрена кост. Завръщането му щеше да предизвика единствено напрежение, мъка и безпомощен гняв, а резултатът щеше да е същият. Тук нямаше място за състрадание. Само че Пако не си беше взел ножа и Даг почти се зарадва, но не заради Пако.

Отпусна същността си и откри, че патрулният го наблюдава с широко отворени очи. „Това е то същността. Каквото виждаш ти, го вижда и другият.“

— В групата ни има по-добър лечител, лечител на същности. Ако успеем да го доведем, ще те прегледа. — Даг не обещаваше нищо. Не каза: „Ще спаси живота ти“. А и нямаше представа дали Аркади ще успее да се справи.

Изкушаваше се да пробва, но положението беше страшно. Веднъж беше правил подсилване на прерязано гърло и положението не беше много по-различно. Ако имаше вода и човек, който да се грижи за него, Пако може би нямаше да умре веднага. Даг знаеше, че може да го опази жив достатъчно дълго, за да му даде възможност да сподели смъртта си. Аркади пък може би щеше да успее да го върне в лагера и да го вдигне на крака, колкото да живее и да работи, но не и да патрулира. Четирийсет или петдесет години живот като сакат бяха прекалено много време, та Даг да посмее да рискува.

Обърна се и погледна Аулет. „Тази отговорност е моя.“ Въздъхна.

— Тавия, донеси вода, след това ще пренесем Пако под скалата, но внимателно, за да не разместим гърба му. Ще остана при него с детето. Ти се опитай да намериш Аркади и останалите. Доведи помощ.

Личеше й, че няма търпение да тръгне и че се дразни, че Даг я бави. Ами ако я изпращаше в сигурен капан? „Няма място за избор.“ Поне можеше да се спре на по-малко глупавата възможност.

 

 

Сумак се оказа права за скалите. Кон не можеше да мине, а Фаун не беше сигурна дали уплашените фермери ще се справят. Дори Езерняците. Безизразните им лица може и да криеха успешно притесненията им от останалите, но тя бе живяла с Даг достатъчно време и знаеше каква е истината.

Докато се организират и тръгнат, мина мъчително много време. Сумак просто нямаше думи, когато завари Сейдж да връзва колелото на каруцата с метална верига за едно дърво, за да е сигурен, че никой няма да я открадне. Индиго се разплака, когато освободи мулетата и конете.

— Ако се върнем живи — обеща Ремо, — ще ти помогна да ги намериш.

— Ами ако глинените прилепи ги изядат?

— По-добре тях, отколкото нас.

Индиго не остана много доволен от тези думи.

Плъм се държа през първата миля, след това се разплака и баща й я качи на конче, но беше все още слаб след прекараната треска и издържа само две мили, след това я прехвърли на Вайо, докато тримата не изостанаха и тогава се наложи да я вземе Аш. Фаун си каза, че ако Аш, Сейдж, Финч и Уит си я предават, ще успеят да я пренесат. Ами после? „Да се надяваме, че ще има после.“

Луната се издигна и освети пътя им. Катереха се един след друг по стръмния склон — седемнайсет души. Нийта и Ремо вървяха първи, проверяваха пътеките и от време на време отпускаха усета си за същност, за да разберат какво ги очаква напред. Сумак, напрегната повече от обикновено, беше най-отзад. Фаун бе точно пред нея.

Споделящият нож се удряше в гърдите й на всяка крачка и тя го пъхна под ореха. Въпреки това не се успокои. Потта между гърдите й направи връвта хлъзгава и калъфът се отриваше в корема й и й напомняше за другия й товар. Желаеше го толкова силно, а сега страховете й се бяха удвоили. Бременността не й позволяваше да поема рискове както преди. Езерняшките обичаи със споделянето на смъртта и обвързването изискваха огромно внимание и предпазливост от страна на участниците. А ето че в този момент тя беше свързана не със смъртта, а с живота. Беше направила избор заедно със съпруга си и не можеше да се отрече от този избор.

Докосна брачната връв. „Къде е Даг?“ Дали беше пленник, може би ранен, или бе успял да избяга? Да не би да се опитваше да я догони, а тя се отдалечаваше все повече? Тази мисъл прониза сърцето й.

Заизкачваха се на зигзаг по гол участък — дали бе изгорял по време на пожара, или просто тук не растеше нищо, беше много трудно да се прецени на тази светлина. От другата страна на обраслия с бурени хълм се раздвижи сянка. След нея още една. Фаун бързо примигна и се запита дали не й се привижда от умора. След това осъзна какво вижда и се обърна към синьото лице на луната. Скри я нова сянка, а и звездите мигаха, изчезваха и се появяваха отново.

— Върнаха се! — промълви тя. Прииждаха десетки глинени прилепи. Разбира се, че можеха да летят нощем — нали бяха прилепи.

— Мътните да ги вземат — изхриптя Сумак. — Стрелците в готовност! Всички да се скрият под ей онази скала! Граус, дай копието на човек, който умее да борави с него! — Досега Граус го използваше като бастун. — Дай го на Аш и си вземи детето!

Хукнаха към сребристосивата скала, където можеха да разчитат на някаква защита. Ход и Хоторн прихванаха Бо и почти го повлякоха. Сейдж хвана Кала, тя на свой ред стисна ръката на Индиго и се заизкачваха. Ремо, Нийта и Уит се втурнаха към Сумак, вдигнали лъковете.

От небето се спусна безшумна сянка. Беше с двойно по-широки криле, разперени като черни платна. За момент ги прибра. Лъхна ги позната миризма на изба и Фаун осъзна какво става.

„Това не е глинен прилеп. О, богове, о, богове…“

Злината изви черното си изваяно лице към тях. Огромни очи блестяха на светлината, заострените й уши се очертаваха ясно. Мека козина като на прилеп покриваше тялото й. Краката бяха с остри нокти, по-дълги, по-подобни на човешки, отколкото на глинените. Погледът й беше като удар с чук.

Фаун се беше сблъскала със злината от Гласфордж лице в лице, но тя бе още млада и много грозна. Злината от Вълчи хребет бе приела формата на вълк преди края. Злината от Рейнтрий беше поразително красива, така й беше казал Даг, висока като воин и много обаятелна. Тази злина също беше зашеметяващо красива и Фаун остана загледана нагоре, обладана от ужас.

Сумак издаде някакъв писклив звук, който прозвуча като ругатня, изречена със страхопочитание, после изтърси очевидното:

— Тя лети.

Думите й изтръгнаха всички от шока. Фаун извади ножа и Сумак изсъска:

— Дай ми го!

Фаун й го подаде. Сумак забърза нагоре по склона и заобиколи скалата.

Тримата младежи вдигнаха лъковете и ги насочиха към страховитата фигура, която ги наблюдаваше със студено любопитство. Ремо беше толкова потресен, че беше готов да я простреля, но в последния момент изви лъка и пусна стрелата към един кръжащ глинен прилеп. Стрелата разкъса крилото му, той изпищя и запърха настрани. Още няколко прилепа се стрелнаха наблизо, след това се отдалечиха и продължиха да търсят плячка по склона, сигурно за да я подкарат към господаря си. Хората се пръснаха във всички посоки.

Фаун забеляза какво става преди Нийта и Ремо. Аш, който бе по-нагоре на склона, се обърна и вдигна копието за мечки. И замахна, но не срещу злината или глинените прилепи.

— Ремо, наведи се! — изкрещя Фаун.

Тежкото копие със стоманен връх полетя надолу. Ремо едва успя да отскочи навреме и върхът одраска рамото му, вместо да се забие в гърлото. Копието изтрака на скалите под тях. Аш се огледа объркано, примигна и поклати глава. Финч, Сейдж и Индиго се втурнаха към него. Единствено Кала се дръпна, отскочи като подплашена кобила, но падна.

Застаналата малко над тях Сумак се претърколи напред. Злината просто разпери крила и се спусна, плесна два пъти с крила и отново се издигна. Сумак висеше на ръба, стиснала някакви избуяли по скалите храсти. Споделящият нож полетя от ръката й, описа дъга, но не достигна злината. Фаун ахна и се опита да застане под него — „ами ако се счупи на скалите“, — но ножът падна в един храст. Фаун хукна да го вземе. Уит се поколеба за момент и хукна след нея.

Сумак падна сред водопад от листа, претърколи се сред фермерите, скочи на крака и затича. Сейдж се наведе, вдигна камък и го запрати след нея. Финч и Индиго направиха същото. Ход и Хоторн тръгнаха след тях.

— Хоторн, не! — изпищя ужасената Бери. Един камък улучи Ремо по главата.

Нийта вдигна лъка си и го насочи към фермерите.

— Не! — изрева Сумак, докато тичаше задъхана надолу по склона. — Не можем да се бием с тях! Бягайте! — Ремо се олюляваше; Сумак го хвана за ръка, огледа се и видя, че Фаун взима ножа.

Група глинени се спуснаха към Сумак, един след друг, но тя се метна на другата страна и се свря в рехавите храсти. Всички прилепи се насочиха към тримата Езерняци, които отстъпваха на юг.

— Бери, насам! — провикна се Уит. Пребледнялата Бери се обърна, пусна Хоторн и побягна от устремилите се към нея Аш и Сейдж. Орехът все още висеше на гърдите й.

— Злината. — Фаун притискаше ножа към гърдите си. — Злината е поробила всички. — Погледна брат си и снаха си, обзета от ужас. — Освен нас… — Над тях кръжаха глинените, съвсем близко и същевременно извън обсег. — Сумак е права, трябва да бягаме.

— Ами… Хоторн? — задъхваше се Бери, обърнала поглед назад, докато Фаун я теглеше към близките дървета. — Бо…

— Вече не можем да им помогнем. След малко ще нападнат и нас. Единствената ни надежда е да останем живи, докато пристигнат местните Езерняци и сразят злината. — Дали местният патрул имаше представа какво го чака? Бяха ли чули за нощния ужас, който върлуваше по Северния път? Ами ако останалите пътници също бяха поробени и ги насъскаха срещу тях? За разлика от Сумак и техните Езерняци, патрулните от Лоръл Гап щяха да приемат поробените им приятели за врагове. По лицето на Фаун рукнаха сълзи, но тя прехапа устни и продължи напред. Всяка стъпка й причиняваше болка, косата й полепваше по лицето и влизаше в отворената й уста.

Стигнаха под дърветата и се обърнаха. Езерняците се бяха скрили от южната страна на откритото пространство, на стотина крачки от тях, но на Фаун й се стори, че глинените кръжат над клоните отгоре. Злината ги следваше. Останалите пътници се бяха скупчили заедно и се оглеждаха глупаво: очевидно новият им господар не беше издал заповед.

— Бягайте — нареди Уит и метна арбалета на гърба си, та ръцете му да са свободни. С едната проправяше път през шубрака, а с другата стискаше ръката на Бери. На Фаун й се прииска да стисне нечия ръка, но в момента Даг беше далече също като луната над тях.

 

 

Даг се взря в нощта. Скалата над тях бе като широка козирка чак до дърветата. Бяха високо и той не посмя да се приближи до ръба. Кръглата луна заливаше долината със синкави отблясъци, но не беше толкова светло, че да види ясно какво става в далечината, а започваше да се спуска и мъгла. Дори да протегнеше усета си за същност, нямаше да разбере какво става на осем или десет мили, а и звуците от толкова далече не можеха да достигнат тук. Стори му се, че над далечния рид се реят зловещи сенки. Може би пред очите му играеха звезди, както онзи път, когато Копърхед го хвърли… само че противното присвиване на корема му подсказа, че не греши. Глинените прилепи бяха излезли, за да си намерят нова плячка. Дали не се бяха насочили към Фаун и останалите? Или бяха набелязали нищо неподозиращи пътници по Северния път?

Тихото жужене на живата същност на Фаун по брачната връв не го успокояваше много, защото ако спреше, тогава щеше да е прекалено късно.

Стисна зъби и юмруци и изръмжа безпомощно. Дори да изоставеше Пако и Аулет — а в момента се чувстваше напълно безсърдечен, — щяха да са му необходими четири, пет, дори шест часа, за да докуцука при останалите. Каквото и да се случваше, щеше отдавна да е приключило или пък да са се преместили другаде, а той щеше да е капнал и напълно безполезен. Да не би Тавия да беше премислила всичко това? Дали беше прекосила реката? Ако беше под дърветата — а тя сигурно минаваше през гората, — нямаше да има по-добра видимост от неговата.

Сърцето го теглеше да тръгне. Остатъците от разума му го притискаха да остане.

„Ще полудея още преди нощта да изтече.“

 

 

Фаун се отпусна задъхана на земята в скалната вдлъбнатина. Тънък сноп лунна светлина се процеждаше като млечна река. Тримата се вмъкнаха възможно по-навътре, сякаш луната беше зловещо око, което можеше да надникне и да забележи къде са се скрили.

— Мислите ли, че тук е добре? — изхриптя Уит и се огледа. Фаун виждаше единствено блясъка на очите му в мрака.

Тичаха почти две мили на север, през повечето време се спускаха, за да са по-бързи, и тогава Фаун се сети, че ако продължават напред, няма да има скали, сред които да намерят прикритие.

— Усетът за същност не прониква през скалите — обясни тя. Само че усетът за същност на злините беше много по-силен, отколкото на Езерняците. — Фаун се опита да мисли по-оптимистично, защото не можеха да си позволят да изпаднат в паника. — Сигурно Сумак е скрила Аркади и Бар на някое подобно място. Едва ли ще рискува с Аркади.

Уит въздъхна, кимна и като че ли малко се отпусна.

Фаун вдигна ръка към двете корди на врата си. Стисна стегнатия в мрежичката от коса орех — подаръка за рождения си ден.

— Подействаха! Щитовете на Даг действат! — Поне им бяха осигурили достатъчно време, за да се измъкнат от злината. Дали щяха да оживеят, за да разкажат какво се е случило? — Успяхме да се спасим.

— Само че другите не успяха — промълви нещастно Бери.

— Тази злина защо не изтръгна същностите на всички? — попита Уит.

— Беше погнала патрулните — отбеляза Бери. — Сигурно пак се е върнала и обикаля. — Гласът й трепереше.

— Може и да не е така — започна бавно Фаун. — Злината, която сразихте онзи ден, много приличаше на моята злина в Гласфордж, все още не се беше раздвоила. Тази прилича повече на изчадието на Даг в Рейнтрий, само че се е хранила с прилепи, вместо с хора, затова е толкова развита… странно. Беше толкова свежа и подвижна. Ако наскоро е преминала през раздвояване, може би едва сега е полетяла. Може би няма намерение веднага да започне да се раздвоява, защото тогава ще натежи прекалено много и няма да може да лети. А може да си пази жертвите, докато е готова за нови.

— Нещо като паяк ли? — попита Бери и се намръщи.

Фаун се замисли.

— Ако се е хранила предимно с прилепи, може да не е особено умна. — Доколкото знаеше, прилепите не се запасяваха с храна. Дали злината мислеше като прилеп, или като човек? „Като луд човек.“ Тя се пооживи. — Само че не може да се отдалечи прекалено много от робите си. Помните ли какво каза Чикори за Рейнтрий, как заедно с приятелите били нахлули и нападнали армията на злината, хващали хората, изтегляли ги от обсега й и те си връщали умовете. Според мен тази злина ще иска да събере всичките си пленници на едно място, но тогава възниква проблемът, че не може да отлети прекалено далече — ако се отдалечи много, те ще се опомнят и ще избягат.

— Дали ще пробва да прекара всички до леговището си? — попита Уит.

— Може би. Макар че май не е неразривно свързана с него.

— Какво ще правим? — попита Бери. — Ако имах шест стъпки вода под корпуса, щях да знам накъде да поема, но не познавам добре сушата. Дали да не се опитаме да се върнем при Аркади?

Уит поклати глава.

— Там няма да сме на по-сигурно място, а докато стигнем дотам, ще сме на открито.

Фаун се замисли за бледата кост на споделящия нож, който не бе достигнал целта си, когато Сумак го метна, и стисна калъфа.

— Уит, останаха ли ти стрели?

— Само три.

— Дай ми една.

Уит извади стрела от късия колчан и й я подаде. Върхът й проблесна на светлината. Фаун я взе, провери баланса й и прокара пръст по перата.

Уит веднага разбра намерението й.

— Ако ставаше, нямаше ли Езерняците вече да са измислили споделящите стрели? Или пък споделящи копия.

Фаун поклати глава.

— Даг ми е казвал, че понякога патрулните прикачват споделящите ножове към копия, докато са на бойното поле, но не било често. Когато си в пещера или в гората, копието няма да ти помогне, колкото ножът, а те много се страхуват да не счупят костеното острие.

— Като горкия Ремо — съгласи се Бери. — Толкова беше нещастен, че го е счупил случайно, че дори е избягал от къщи.

— Да — съгласи се Фаун. — Това не е просто острият край на някаква пръчка. Там е нечий живот. Смърт. Надежди. Освен това трябва да е с подходящата форма, за да може да се носи години наред и да го забиеш в сърцето си, когато умираш и си сам. Споделящият нож може лесно да се превърне в копие, но патрулните ще припаднат, ако им предложиш споделяща стрела. Помисли си какво ще стане, ако пропуснеш или уцелиш дърво или пък стената на пещерата.

— Ха — обади се Уит. — Духът на дядо ти ще те преследва вечно.

— Това — Фаун вдигна ножа — просто ще падне и ще е напълно ненужна вещ, ако се опиташ да го изстреляш с арбалета. Ако обаче успея да го балансирам, може и да лети в права линия. Сравнително права. На късо разстояние. — Докосна стрелата на Уит и показа къде смята да върже ножа.

— Как смяташ да го балансираш?

— Налага се да изтъня костта.

— Няма ли да я съсипеш? — попита Бери.

Фаун огледа костта и протегна ножа към ивицата лунна светлина.

— Гледах как Даг я обработва. Вложената същност е съсредоточена от вътрешната страна. Краищата са оформени така, че да пасват на ръката. Ако го изтъня… Вижте, ако не се счупи, остава непокътнат.

— Как така? — Бери се мръщеше.

— Направен е така, че същността отвътре да се пръсне, когато влезе в контакт със злината. Ако не се разпадне, докато се занимавам с него, значи споделената смърт е все още вътре. — Фаун започваше да се разколебава. — Поне така си мисля.

— И кой според теб ще стреля? — попита предпазливо Уит.

— Няма кой освен теб.

Последва напрегнато мълчание.

— Упражнявал си се повече от мен — продължи Фаун. — Освен това рамото ме боли. — Мястото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп гореше. Трябваше да се погрижи за раната, но щеше да е по-късно. — Най-добре да се доближим максимално, защото ще имаш един-единствен изстрел. Основното е стрелата да лети право и да пробие кожата на злината. Не забих предишния споделящ нож на Даг повече от един пръст в злината от Гласфордж. — Тя потръпна. — Но се получи.

— Рискуваме обаче да загубим единствения си зареден споделящ нож — каза Уит.

— Да, но трябва да пробваме нещо бързо, преди злината да отлети, където не можем да я настигнем, и да пороби още хора. От всичко, което научих за злините, ми стана ясно, че е най-добре да се поразяват по-рано, отколкото по-късно. Същата работа като с гасенето на пожар… А и дори да не успеем, това е същността на Крейн.

— Това — отвърна Бери след кратко мълчание — е по-смислен довод.

Уит въздъхна. Беше почти съгласен.

Много скоро нямаше да я има и малкото светлина, която влизаше, защото луната щеше да прехвърли хребета. Фаун се премести, за да вижда по-добре, свали внимателно перата от стрелата и извади металния си нож. Той беше един от първите подаръци от Даг и тя си го носеше винаги, а Даг го точеше.

Прецени тежестта на споделящия нож върху дланта си и го обърна няколко пъти. Зае се първо с дръжката. Натисна. Отдели се тънка стърготина.

Всички затаиха дъх. Острието остана непокътнато.

Фаун преглътна и почна работа.