Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (21)

21.

Мирисът на дим се разнасяше из хладния утринен въздух. Това беше достатъчно предупреждение и Фаун, Уит и Бери отново влязоха в гората край пътя. „Сумак е права, че димът издава местоположението“, помисли си младата жена, след това се запита дали племенницата на Даг е все още жива. Бяха видели останалите си спътници, подкарани от глинените по пътя, но от Езерняците нямаше и следа. Последваха мириса на дим и попаднаха на стара спирка на пътници край един поток. Бяха открили плячката. Не, не беше плячката, ами стръвта.

Предишни пътници бяха орязали ниските клони, за да накладат огън близо до просторно сечище, но Бери обиколи и попадна на купчина загнили дънери, обрасли с мъх, полуприкрити под храсти лавровишна и борове. Докато се скрият там, небето започна да избледнява и последните звезди изчезнаха. Денят щеше да е горещ, след като слънцето изгрееше, но в момента беше влажно и цареше призрачна тишина. Фаун долови хленченето на Плъм и си каза, че звуците се разнасят надалече.

Около огъня не се бяха събрали само спътниците им. Имаше и десетина мулетари от кервана и неколцина нещастни други пътници, повечето полегнали от изтощение, някои хъркаха. На ливадата пасяха мулетата със свалени оглавници. Очевидно мулетарите имаха достатъчно ум и се бяха сетили да ги пуснат. Фаун не беше сигурна дали това е добре, или зле.

— Виждаш ли злината? — прошепна Уит.

Фаун се взря напред. Облегната на дърво в другия край на сечището се очертаваше висока фигура, сякаш загърната в плащ, и младата жена притаи дъх, но след това забеляза още една, провиснала от друг клон като мръсно пране, и разбра, че това са глинени прилепи. Само два. Единият се размърда, след това отново отпусна глава, а другият изписука и се опита да се нагласи като другаря си.

Две едри голи сенки бяха седнали с кръстосани крака в самия край на кръга пленници и Фаун разбра, че са най-обикновени глинени — новосъздадени или пък създадени от другата злина. Реши, че са пленници, опитали се да избягат от тяхната, както я наричаше вече.

Бери проследи погледа й и стисна ръката й.

— Те могат ли да ни усетят?

— Мисля, че не — прошепна тя, тъй като нито едно от дремещите изчадия не бе почнало да се озърта.

Даг й беше казал, че щитът прави същността им невидима като на напълно заслонен патрулен. Дали новосъздадените глинени нямаха усет за същност, или просто размазаните им същности не привличаха вниманието? „Може да им приличаме на скали.“ Фаун се опита да стои неподвижна като камък, за да поддържа илюзията.

— Как мислиш, кога ще се върне злината? — прошепна Уит толкова тихо, че Фаун трябваше да се напрегне, за да го чуе. Поне не се налагаше да му напомня да пази тишина.

— Не съм сигурна — отвърна тя също толкова тихо. — Ако е изтръгнала същностите на всички наоколо, а май вече го е направила, сега ще събере новите си сили за атака. Само че наблизо няма какво да напада. Ще трябва да прекара всички на четирийсет мили по пътя или да стигне до следващото село. — Тя се поколеба. — Злината в Гласфордж беше започнала да прави мина още от самото начало, но може да е изяла някой миньор. Ако тази се е хранила с мулетари и пътници, ще се ограничи до Северния път.

— Хм. — Уит остави арбалета на земята.

Може би щеше да се наложи да чакат дълго в засада, а това щеше да им се отрази зле. Фаун усети как я притиска изтощение. Тук имаше достатъчно вода, затова не бяха жадни, но нито един от тях не беше хапвал от вчера. Не бяха и спали. Усети, че й се гади, но това не бе нищо в сравнение със страха какво рискуваше. Ако щеше да повръща заради бебето, то поне да бъде тихо. „Не мисли за това, за да не се почувстваш по-зле.“ Тя преглътна и се опита да диша през устата.

За да се разсее, започна да брои. Всичките им спътници бяха тук, освен Кала и Индиго. Усети ледена тежест в гърдите, когато разбра, че четирите купчинки край пътя не са заспали роби. Но това бяха непознати. Да не би мулетарите да бяха приготвили приятелите си за погребение или ги бяха оставили за закуска на глинените? Преглътна отново, този път вече наистина й се догади. Глинените започваха с най-старото месо и накрая се нахвърляха на крехки хапки като Плъм. „Само ако злината е погълнала някоя фермерска домакиня. Но пък все още има шанс да го направи.“

Уит се размърда и отново взе арбалета. Докосна калъфа на споделящия нож, който висеше на врата му.

— Ако лети, как да я примамим, за да ми е удобно да се прицеля?

— Щитовете ни ще я объркат, когато ни види, и ще се приближи, за да ни огледа. Тогава ще се прицелиш — обясни Фаун.

— Най-добре вие двете да се дръпнете.

Бери поклати глава.

— Може да се наложи някой да те пази от нападателите, докато се прицелваш. — И стисна дългата тояга, която си бе избрала още през нощта. Фаун беше сигурна, че снаха й знае как да я върти.

Почувства се ненужна. Ако първият изстрел на Уит пропуснеше, а ножът паднеше, без да се счупи, може би щеше да успее да изтича и да го вземе. Зависеше какво правят в този момент робите и глинените. Така Уит щеше да има втори шанс. „Едва ли ще имаме време за трети.“ Не спомена и дума за мислите си обаче.

Ставаше все по-светло, разнесе се глас на червеношийка, след нея запя и втора. Няколко от фигурите около тлеещия огън се размърдаха, след това отново се отпуснаха. Дали злината знаеше, че трябва да храни робите си? В такъв случай щеше да донесе на хората… какво? Чувал насекоми? Фаун замига бързо и отблъсна противната мисъл. А може би злината прилеп излизаше само нощем? Дотогава ли трябваше да се крият? Нямаше да успеят да издържат без сън и незабелязани в това…

Уит изсъска през зъби и Фаун се вгледа през листака.

Нещо подобно на прилеп закръжи над тях. Не можеше да определи колко е голямо, но аурата на съществото сякаш прииждаше на вълни. Прииска й се да побегне, но вече бе твърде късно. Не куражът я накара да остане неподвижна. „Татко все казваше, че мама е трябвало да ме кръсти Котарана, защото любопитството ми щяло да ме убие.“ Дали този ден нямаше да е днес? Любопитството й започна да измества страха. „Дали глупавата ми фермерска идея ще се получи?“ Облиза устни и зачака.

— Добре — измърмори Уит и извади ножа от калъфа. Фаун го взе, да не би брат й да го изпусне, докато опъва арбалета. Уит се справи бързо, стана и пристъпи напред. Прекалено рано се разкриваше… но как изобщо успяваше да стои на крака? Фаун пристъпи след него и пъхна ножа в ръката му.

Злината кръжеше над тях и се оглеждаше любопитно. Прекалено високо ли беше? Дали не се движеше прекалено бързо? Запляска с крила и се издигна по-високо.

— Уит, чакай — спря го Фаун, когато той вдигна арбалета, за да се прицели.

Вместо злината да се сниши, робите се вдигнаха на крака. Обърнаха се и тръгнаха с олюляване към тях. Финч се провикна уплашено:

— Недейте, не е нужно да ги убивате! Достатъчно е да им вземете орехите и всичко ще е наред!

Богове!

Бери стисна тоягата и решително пристъпи напред. Отчаяната Фаун изскочи от прикритието си и размаха трескаво ръце.

— Слез долу, тъп прилеп такъв… тъпо изчадие! Нали това искаш!? Ела да го вземеш! — Тя не спираше да подскача. „Ела и го вземи!“ — Тъпа злина!

Уит ахна, когато злината лениво размаха криле и неочаквано се спусна надолу, за да ги огледа. Все още беше извън обсега и на стрела, и на копие. С всеки плясък на крилата й се разнасяше миризмата на изба. Фаун се запита колко ли време ще издържат щитовете им, когато злината насочи цялата мощ на същността си към тях, а след това се сети, че много скоро ще разбере, защото бе успяла да привлече цялото й внимание. Чудовището беше протегнало крака и се готвеше да кацне. Утрото потъмня, сякаш облак закри слънцето, въпреки че небето беше безоблачно, а слънцето още не се беше вдигнало.

Уит вдигна арбалета с треперещи ръце. „Точно така, Уит!“ Стрелата изсвистя и бялата кост се стрелна напред. Чу се мляскащ звук, когато се заби в корема на злината — достатъчно широка мишена — и чудовището започна да се мята във въздуха.

Писъкът на злината прониза Фаун с такава сила, че й причерня. „Това е ли е усещането, когато ти изтръгват същността? Даг обаче каза, че щяло да боли…“ Сред нахлуващите черни облаци Фаун забеляза как крилете продължават да плющят, докато тялото се разпада. Разхвърчаха се зловонни парчета. Обгърна я тъмнина, тежка, лепкава. Това ли беше смъртта? „О, бебчо, о, Даг, съжалявам…“

 

 

Даг се стресна в съня си, надигна се рязко и се огледа. Сърцето му биеше силно без никаква причина. Наоколо цареше тишина, гората беше обгърната от мъгла, но поне се чувстваше по-добре. Небето се беше превърнало от сиво в светлосиньо. Зазоряваше се. Оставаха поне два часа, докато слънцето облееше хълма с лъчите си и позатоплеше, но мъглата вече се разнасяше. Двамата му спътници продължаваха да спят. Поне Аулет спеше. Пако пъшкаше от болки.

Даг със страх докосна брачната връв на ръката си. „Все още е жива“. Добре. Тихото жужене беше позатихнало, откакто Фаун носеше ореха. Сега не звучеше ли още по-глухо? Защо? Да не би Фаун да се отдалечаваше от него? Разстоянията не влияеха на вървите. Даг се опита да си даде кураж. „Сумак ще я пази.“ Нахлуха и съмнения „Ако Сумак е все още жива.“ Дали Тавия щеше да намери оцелели в долината? Ами Аркади?

Той се облегна на скалата, намръщи се към левия си крак и го протегна. Беше се подул. След малко трябваше да стане, за да налее вода. Опита се да призове типичната загриженост за пациентите си, вместо да се предава на натрупаната ярост. Двамата с Тавия бяха почистили Пако и го бяха настанили удобно, доколкото беше възможно. В джоба си Даг имаше едно последно парченце плънкин. Пако бе напълно изтощен, обаче болката потискаше глада; но ако искаше Аулет да мълчи, трябваше да му даде нещо.

Мислите му се рояха една след друга и той се разсъни напълно. Надигна се тихо, взе манерката и закуцука надолу по склона.

Когато се върна, Аулет беше буден, сърдит и уплашен. Пако наблюдаваше фермерското дете със страх. Въпреки че болката му беше силна, се беше заслонил и спечели благодарността и възхищението на Даг. Затова пък същността на Аулет блестеше отдалече.

— Добре, че се върна — рече Пако. Напрежението в гласа му напомни на Даг колко дълго раненият е лежал тук съвсем сам, без никаква надежда.

Даг се настани до него и протегна крака си.

— Искаш ли вода?

— Само ще се опикая — намръщи се Пако и извърна поглед, за да прикрие срама си.

— Аз съм лечител, ще се справя. Ти ми помогни с манерката, аз ще ти придържам главата. — Пъхна длан под главата на Пако и той изохка. „Отсъстващи богове. Двамата заедно не се равняваме и на половин патрулен.“

Аулет заобиколи Пако и се настани в скута на Даг; Даг даде вода и на него, въпреки че повече се разля, но поне нямаше опасност малкият да ревне отново.

На дневната светлина Пако присви очи към Даг с ново любопитство.

— Ако не беше ръката, щях да те взема за патрулен.

— Едно време бях.

— Затова ли започна да се учиш за лечител? Как стана така, че пътуваш с фермери? — И погледна мърлявия Аулет, сякаш детето беше най-странната част от загадката.

— Дълга история. Всъщност две истории.

— Няма къде да ходя. А и не мога. — Пако беше умен. Ако накараше спасителя си да започне да му разказва, щеше да е пред погледа му непрекъснато.

Даг въздъхна.

— И аз. — Преди да измисли как да започне, нещо привлече вниманието му. Той присви очи, грабна тоягата и се изправи. Аулет падна на земята и започна да хленчи. — Извинявай.

Измъкна се изпод скалата и си позволи да отпусне усета си за същност. „Глинен прилеп!“ Заслони се отново. Изкуцука на няколко крачки встрани, откъдето можеше да вижда по-добре.

На няколкостотин крачки по-надолу един глинен прилеп се беше оплел в храстите; освободи се и отново се опита да се издигне. Летеше много зле. Дали не беше ранен? Дали не носеше плячка? Беше прекалено далече, за да пробва с вчерашния номер с разкъсването на същността, но ако отнасяше жертва на злината, беше длъжен да направи нещо. Създанието набираше височина и Даг видя, че ноктите му са празни.

Летеше към тях. Дали го беше видяло? Може би нападаше? Изкривеният нож в ботуша и тоягата нямаше да са достатъчни, за да се справи с него. Даг си пое дъх, разкри същността си и я протегна.

Остана поразен. Същността му показа, че е прилеп, най-обикновен прилеп. Не можеше да говори, нямаше разум. Създанието беше ужасено и объркано, че трябва да се справя с това тежко тромаво тяло. Не разбираше защо е толкова далече от пещерата си, на изток, обляно от заслепяващата светлина. След като злокобният му господар вече не го подкрепяше, то започваше бързо да се разпада.

Нямаше спор, че глиненият беше изгубил разума си. Даг беше ставал свидетел безброй пъти на тази трагедия, дори само преди два дни.

„Някой е унищожил злината!“

Огромен товар падна от плещите му и той се усмихна облекчено.

Глиненият прилеп отново падна и залази в камънаците. Даг забърза към заслона. Ако можеше, щеше да се разтанцува.

— Пако, чуваш ли, Пако?

— Какво? — Пако стисна единственото си оръжие, манерката.

— Добри новини! Сигурно патрулът ти е открил леговището на злината! Глинените са се разпръснали и са изгубили ума си. Трябва да издържим още малко и ще дойде помощ. Хората ми ще са тук до края на деня. Твоите сигурно също те търсят! Нали каза, че са на петнайсетина мили на север?

Пако въздъхна облекчено и въпреки болката също се усмихна.

Обзет от радост, Даг разтвори същността си. Вече нямаше нужда да се крие. „Тук сме! Елате!“ Пако се ухили още по-широко. Дори Аулет вдигна глава и започна да гука, заразен от веселото настроение на двамата страшни мъже.

Даг заведе детето до потока и го изми, след това му даде половин резен плънкин и малкият го грабна с удоволствие. Другата половина даде на Пако. Аулет отново се настани в скута на Даг, захапа плънкина и от устата му потече слюнка.

— Така. — Даг усети, че става прекалено приказлив, но това вече не го притесняваше. Пако щеше да го слуша внимателно, а и бебето май се успокояваше от гласа му. — Попита ме за живота ми.

— Наистина ми е интересно как стана така, че се натъкна на мен.

— От Олеана съм… — почна Даг.

 

 

По-късно Даг подмами няколко катерици и един гълъб и ги приготви за обяд. На малкия Аулет му беше безкрайно интересно. Храната не беше много, но пък и малкият не ядеше много. Даг се тревожеше повече за Пако, който едва преглъщаше.

Следобед Тавия се върна с Аркади, много по-рано, отколкото се надяваше Даг. Водеха Кала и Индиго и носеха торба с провизии. Даг се измъкна от заслона — Аулет спеше — и закуцука да ги посрещне.

Аркади, все още задъхан от изкачването, го стисна за раменете и възкликна:

— Мислех, че няма да те видя жив! Богове, какви гадости си правил със същността си?

— Наложи се да изтръгна малко същност от глинените прилепи. Така се озовахме тук, а не се превърнахме в жертви на злината. Аркади, спасихме се! Някой е видял сметката на злината!

— Да, разбрахме — закима енергично Тавия. — Из цялата долина са пръснати умиращи прилепи. Подминахме два, докато идвахме насам.

— Къде е Фаун? Ами останалите? — попита уплашено Даг.

Аркади и Тавия се спогледаха по начин, който никак не му хареса.

— След като прилепите ви отнесоха, ние се скрихме сред дърветата. Един глинен се опита да отмъкне Бар, но го изпусна и той си счупи крака. Оправих го, колкото можах, но засега не бива да го местим, поне така каза Сумак, така че с Бар и Рейз се скрихме в една пещера. Сумак реши да отведе всички на запад от хребета и да се приютят в Лоръл Гап.

Типичната за патрулните процедура: да изтеглят жените и децата далече от обсега на злината и да предупредят.

— Браво на нея.

Значи Фаун беше добре и пътуваше към Лоръл Гап.

Очевидно обаче не беше точно така.

— Кала ще разкаже какво е станало после.

Момичето със смесена кръв си пое дълбоко дъх.

— Ами… глинените прилепи се върнаха. Злината дойде с тях. Можеше да лети.

Даг изстина, но си спомни, че ужасното чудовище е вече мъртво.

— Приличаше много на глинен прилеп, само че беше много по-голяма и… изключително красива. Щом я зърнеш, няма начин да я сбъркаш с нещо друго.

Даг кимна с разбиране.

— Обсеби ни умовете. Усещането беше невероятно. На пръв поглед бях съвсем спокойна, но отвътре не спирах да пищя. — Вече не трепереше, но Даг усети обхваналото я изтощение. Познато състояние, след като си бил в близост до злина.

— Нейния ум не го обсеби като нашите — намеси се Индиго. Той също беше пребледнял и то не само заради преживяното през нощта.

Кала се намръщи.

— Какви ли не шантави мисли ми се въртяха в ума. Аркади мисли, че съм се опитвала да се заслоня.

— Както и да е — продължи Индиго, — глинените прилепи погнаха Сумак, Ремо и Нийта, а Фаун, Уит и Бери избягаха. — Понечи да каже още нещо, но спря.

— Заедно ли избягаха? — попита обнадеждено Даг. Дали Фаун беше в безопасност със Сумак?

Индиго поклати глава.

— Хукнаха в различни посоки. Май орехите, които им направи, действат.

— Злината ни подкара на север към пътя — продължи Кала, — но аз все изоставах. Дърпах се, доколкото смеех.

— Непрекъснато трябваше да я тегля — оплака се Индиго. — Тогава си мислех, че идеята си е моя, че е нещо, което съм длъжен да направя. Само че изоставахме все повече от другите и изведнъж… умът ми се проясни. Тогава хукнахме да бягаме.

— Надявах се да открия Аркади и Езерняците, за да ни защитят — призна Кала. — Никога не съм се страхувала толкова много. Започнахме да ги търсим сред скалите, но се натъкнахме на Нийта. Беше съвсем сама. Каза, че патрулните се били заслонили, отблъснали глинените прилепи и се скрили в една пещера. Сумак решила, че все някой трябва да съобщи в Лоръл Гап. Затова взела Ремо и тръгнали на запад и оставила Нийта да търси Фаун и да я заведе при Аркади.

— Само че Нийта не ги открила — продължи Индиго. — Не открила нито Фаун, нито Уит, нито Бери. Каза, че това било добър знак, защото същността й не откривала нито тях, нито злината. Надяваше се да са проявили достатъчно здрав разум да се скрият.

Даг прокара ръка през косата си и едва се сдържа да не изкрещи.

— После?

— Излязох от пещерата, за да взема вода, и попаднах на Нийта и на тях двамата — обясни Тавия. — Бях открила Аркади няколко часа преди това.

— Тавия ни разказа какво е станало с вас — включи се Аркади. — Беше истинско облекчение, когато разбрахме, че местният патрул е тръгнал след злината, но отсъстващи богове, какъв ужас цареше наоколо!

— Тъкмо се опитвахме да решим как да постъпим, защото не разполагахме с достатъчно хора, за да пренесем болен човек, а и нямаше къде да го скрием — заговори Тавия. — Тогава видяхме първия умиращ глинен прилеп и всичко се промени.

— Беше очевидно, че е по-добре лечителят да отиде при ранения, вместо обратното — заяви Аркади. — Така поне си мислех, преди да тръгна да се катеря по тази проклета планина. Оставих Бар с Рейз, не че много ми се искаше, но сега вече няма нужда да се крият. Ще се оправят.

— Нийта намери коня си — каза Тавия, — затова реши да поеме на север и да открие останалите, не че знаехме накъде са тръгнали, след като Кала и Индиго са успели да се измъкнат. Каза, че ще пробва да се свърже с местните патрулни, за да изпратят помощ.

Всичко се беше подредило както трябва, но къде беше Фаун?

Даг ги поведе към заслона под скалата. Аркади коленичи до Пако, отвори същността си, за да провери нараняването му, и изсумтя:

— Много интересно.

Даг вече познаваше нюансите на гласа му и се надяваше изкълченият му глезен да се стори на лечителя елементарна работа. Представи новодошлите с надеждата Пако да е в съзнание и да разбира.

— Не беше добре подобно счупване да остане без лечение толкова дълго и човекът да търпи тези мускулни спазми, но установих, че има прекъснати нерви, които не посмях да докосна.

— Прав си. — Аркади се намръщи. — Точно сега би трябвало да си пациент, не да ми помагаш, но сам няма да се справя. Кожата му не е засегната, освен ожулванията, и ми се иска да си остане така. Това означава, че ще действаме изцяло със същностите. На теб се пада тежката работа: влизаш и внимателно оправяш прешлените, правиш подсилване на спуканите места. Готов ли си?

„Сега ли?“ Единственото желание на Даг в този момент беше да тръгне да потърси съпругата си. И детето. Но пък Фаун не беше сама, напомни си той. Беше с близки хора… поне когато я бяха видели за последен път. Погледна безпомощния, разкъсван от болки Пако и потисна нетърпението си.

— Ей сега. — Седна от другата страна на Пако, протегна крака си, свали приставката и я остави настрани.

Докато Даг се съсредоточаваше, Аркади повика останалите.

— Тавия, Кала, Индиго, направете лагер. Тази вечер няма да местим пациента. Ще ни трябват шестима и твърда носилка, за която ще го вържем здраво.

Пако преглътна.

— Ако никога вече няма да мога да ходя, предпочитам да споделя.

Аркади го погледна.

— Ще направиш този избор по-късно. Готов ли си, Даг?

Аркади преценяваше възможностите и взимаше решения бързо — все пак имаше натрупан в продължение на четирийсет години опит. Макар и уморен, Даг се чувстваше уверен, че има кой да го напътства. Протегна пръсти, истинските и призрачните, звуците и движенията се изгубиха и той влезе в чуждата същност.

Тялото на болния се подготвяше да се излекува. Болката не го оставяше нито за миг. Мускулите му страдаха. Костите бяха хладни, солидни, но кръвта на места се бе съсирила и блокираше кръвоносните съдове. Аркади се зае с деликатните нерви, които приличаха на въжета и огнени езици, докато влизаше все по-навътре.

— Спри — прошепна Даг и докосна лечителя с усета си за същност. Аркади се стресна и прекъсна връзката с пациента. Дори да искаше, в този момент Даг нямаше да може да се оплете със същността на болния, защото сърцето го теглеше навън. То бе неговата котва. А пък задачата на Аркади беше много по-сложна, изискваше повече опит и… му доставяше удоволствие.

— Благодаря — прошепна Аркади. — Добра работа. Сега вече можеш да излезеш.

Даг си пое въздух и се отпусна. Колко ли време беше минало? Слънцето беше доста по-ниско.

— Преди малко припадна — докладва Кала и попи потното лице на Пако с влажна кърпа.

— Нищо чудно — отвърна бледият разтреперан Даг. „Получи се добре!“, помисли си гордо. Богове, колко много обичаше тази работа! Истинска магия. Отпусна се и няколко минути не забелязваше нищо и никой около себе си. Тавия му даде вода и сушен плънкин.

Това бе отплатата му към съдбата. Той беше донесъл късмет на Пако и се надяваше някой друг да донесе късмет на Фаун. Така дългът щеше да е платен. Сега бе ред на Даг да настоява за своето. Не беше желателно никой да му се противопоставя.

„Веднага щом имам сили да се вдигна.“

— Пако ще ходи ли отново? — попита Тавия.

Даг поклати глава.

— Рано е да се каже. Ще мине седмица, преди отокът да спадне. Чак тогава можем да кажем дали ще има трайни увреждания. Но поне ще оживее и ще може да види съпругата си.

Аркади също се надигна. Приличаше на мокър парцал.

— Трябва да намеря Фаун — рече Даг.

— Утре — заяви Аркади. — Обещавам да те свалим още утре сутринта.

— Мога и сам да ходя.

Аркади изсумтя презрително.

— Как, с търкаляне ли? Да, ще е доста бързо.

Даг докосна лявата си ръка.

— Нещо не е наред.

Аркади се намръщи, но не каза нещо. Даг се разтревожи още повече.

— Знаеш, че не мога да те вържа.

— Това няма да ме спре.

— Отсъстващи богове, Даг, ако имаш дори частица от ума на плънкин, ще изчакаш да дойде помощ.

„Аз съм помощта.“ Даг се намръщи.

— Независимо дали слезеш с търкаляне от планината, или не, докато стигнеш при каруците, ще е тъмно — убеждаваше го Аркади. — Това засега е сборният пункт. Иначе ще трябва да претърсиш цялата долина.

— Хм — изсумтя замислено Даг. Всички бяха не по-малко изтощени от него. Съпругът на Кала също липсваше. Самият Даг щеше да се разправи безцеремонно с всеки патрулен, който се опиташе да действа необмислено като него. Докосна отново брачната връв през ризата, но тя не му разкри нищо ново. Беше променена, но какво ли означаваше това? Може пък недостатъчно добре изплетената връв на Фаун да се разпадаше.

Не, не беше това. Имаше нещо друго.

Откри неочакван съюзник в лицето на Аулет, който се събуди и уплашен от непознатите, отново се разплака за майка си. Даг го остави да пищи. Тавия побърза да го предаде на Кала, която не постигна никакъв успех. Аркади се намръщи.

— Трябва да върнем това дете при семейството му — каза Даг. — Ще реве, докато не му стане лошо. А и не бива да го държим в този студ още една нощ.

— И кой ще го занесе? — попита Тавия. — Ти не можеш.

— Аз мога — обади се неочаквано Индиго. — Тръгвам с Даг и заедно ще потърсим семейство Басуд. — Погледна Кала, сякаш за да й каже: „И Сейдж, Финч и Аш“.

— Двете с Кала ще успеем да помогнем тази вечер — каза Тавия. — На Аркади имам предвид.

Кала също се опита да надвика рева на бебето.

— Сигурно родителите му са обезумели от тревога. Жестоко е да ги караме да чакат.

— Къде ще ги търсите? — попита примирено Аркади.

— От гората край Северния път се виеше дим през целия ден, на осем или десет мили на север — обясни Даг. — Непрекъснато поглеждах натам. Приличаше ми на лагерен огън и е приблизително там, откъдето дойдохте вие. Дори да не са нашите хора, със сигурност са други, а те може да са ги видели.

— Значи имаш намерение да вървиш две мили по склона, да пресечеш реката и още една миля до пътя, и още много мили по него с този изкълчен глезен, при това преди да мръкне? — попита Аркади. — Натоварен с този пискун? Ти не си герой, Даг, а напълно луд.

„Май е точно така.“ За десети път този ден Даг пристъпи към склона и отпусна усета си за същност.

За пръв път долови отговор. Далече долу чу тихо жално цвилене, идваше откъм долината.

Ухили се.

— Кой казва, че ще вървя? По всичко личи, че конят ми ще дойде при мен. Ако Индиго ми помогне да слезем малко по-надолу, ще призова Копърхед и се мятам на гърба му.

За учудване на Даг, седлото беше все още на мястото си, въпреки че дисагите ги нямаше, очевидно бяха паднали някъде в гората. Щеше да изгуби цял ден да ги търси, но нямаше да му е за пръв път. Ами бойният му нож! Беше изгубил и него. По този въпрос щеше да мисли по-късно. Копърхед не беше успял да прегризе юздата, а опашката и гривата му бяха пълни с бодили. Беше обаче в по-добра форма от стопанина си.

Даг върна на Индиго одеялото, което смяташе да метне на гърба на коня.

— Не си ли разседлал конете, когато ги пусна?

— Другите ги разседлах — възмути се Индиго, гледаше да е по-далече от Копърхед. — Само че този избяга веднага след като прилепите те отнесоха. Така и не успяхме да го хванем.

— Сигурно е бил засрамен. Така ли е, приятелю? — Даг почеса Копърхед по ушите и той изпръхтя доволно. Сви уши, когато Даг затегна юздата, но не направи нито един от обичайните си номера. Очевидно усещаше, че моментът не е подходящ. Даг го яхна и остави болния си крак да виси. Болеше го и пред очите му от време на време избиваха черни петна, туптяха заедно с отеклия му крак. Аркади, макар и изтощен и недоволен, му направи подсилване, преди да тръгне, и измърмори:

— Сумак сигурно вече е на половината път до Лоръл Гап.

— Ще й кажа къде си — отвърна Даг.

Даг спусна куката и Аулет я сграбчи с мръсните си ръчички и увисна като дивеча, който бяха хванали днес, но му беше забавно и се заля от смях.

— Хайде хоп, дребосъче. — Индиго го повдигна и Даг го уви в одеялото и го настани пред себе си, прихванал го през гърдите с лявата ръка. Аулет изписка — нещо средно между възторг и ужас, — когато видя света от толкова високо.

Даг погледна към долината и се обърна към Индиго:

— Копърхед е по-бърз от теб.

— Не ме чакай. — Младежът помогна на Даг да нагласи тоягата си до седлото.

— Ще ме следваш ли, или ще тръгнеш с Кала към лагера на Аркади?

Индиго поклати глава.

— Първо ще проверя при каруците. Там е най-разумно. Ако няма никой, тогава ще те последвам по Северния път. Може да поседна и да почакам. Но на север е най-сигурно да търсим.

Даг кимна и насочи Копърхед на запад с колене.

Напредваха бавно през гората, по лицето му полепваха паяжини, но по залез откриха брод през реката — водата стигаше до корема на коня. Даг прецени, че ще има достатъчно светлина, докато стигне пътя, а след това… всичко зависеше от това, което щеше да намери. Беше много вероятно да открие родителите на Аулет с изтръгната същност, захвърлени мъртви край пътя.

Опита се да си върне надеждата. Имаше възможност злината прилеп да е поробила фермерите, за да ги използва като войници, и да ги е пратила да нападнат патрулните на север, което означаваше, че ги е запазила живи, а не ги е изяла. Оптимизмът му започна да се стопява. „Дано нашите хора да не са се натъкнали на патрулни, преди да е била унищожена злината.“

Въпреки че нямаше да се учуди, ако злината беше срещнала смъртта си точно тогава, защото бе очевидно, че чудовището не е свързано с леговището си. Даг беше попадал в подобни ситуации няколко пъти и му се беше налагало да се бие с поробени фермери. Не беше нужно да си припомня този ужас. Прогони черните мисли. „Не, тук не е било така.“

Излязоха на пътя и Даг насочи Копърхед на север в лек тръс. Конят може и да имаше много недостатъци, но походката му не беше сред тях. Аулет изписка от радост, когато вятърът разроши къдриците му. „Поне един от нас тримата е щастлив.“ Копърхед нямаше нищо против да се пораздвижи и Даг му позволи. През това време отпусна усета си за същност към лагера, откъдето се издигаше пушекът.

„Чудесно!“, каза си, когато усети първата позната фермерска същност. Оставаше още половин миля. Той стисна юздите и подкара Копърхед по-бързо. Бо, Хоторн, Ход. Добре. Сейдж — „Ето, Кала, всичко ще е наред.“ Финч и Аш. Семейство Басуд, много разтревожени, но поне Плъм беше с тях. Много се страхуваше за Плъм, защото макар тя да не можеше да послужи като войник, беше първокласна хапка за злината. Беше почти сигурен, че разпозна същностите на някои от мулетарите, с които се задминаваха седмици наред. Отново отпусна усета си за същност. Тези мътни петна сигурно бяха Уит и Бери, скрити от щитовете. Трябваше да има и трети. Да, още по-мътен.

Даг насочи коня към оранжевата светлина, която блещукаше сред горските сенки. Озова се на просторна поляна край поток, където бяха насядали десетина-петнайсет души — да, и мулетарите бяха там, както и повечето от неговите хора. Финч, стиснал наръч съчки, го видя пръв, пусна ги и се разкрещя:

— Това е Даг! Жив е! И води Аулет!

Последва радостен женски писък.

На Даг едва му остана време да внуши на Копърхед: „Дръж се прилично или ще идеш за храна на вълците“, когато десетина пребледнели, но силно развълнувани хора го наобиколиха. Копърхед спря и наведе глава.

Вайо хукна към детето си. Граус и Плъм подтичваха след нея. Даг повдигна Аулет и го подаде на майка му.

— Даг, Даг, Даг — повтаряше Аулет. — Плънкин, плънкин. Мътните. Взели.

Вайо се смееше, но по лицето й се стичаха сълзи.

— Ама колко си мръсен…

— Също като Даг! — възкликна Граус и на лицето му се изписа неподправено учудване. Даг се ухили. „Да те видя какво ще кажеш за Езерняците сега, Граус!“

Даг огледа насъбралите се, но не забеляза нито Бери, нито Уит, нито Фаун.

— Къде е Фаун?

Всички се умълчаха.

Вайо вдигна очи, смехът изчезна от очите й и останаха единствено сълзите.

— О, Даг, съжалявам.

— Какво?

— Горкичката беше толкова смела и жизнена, а след това изведнъж падна неподвижна. Ако знаехме, че си жив, щяхме да те изчакаме.

— Какви ги говориш?

Бо се промъкна напред, преглътна с усилие и посочи към сечището.

— Злината прилеп я уби тъкмо когато Уит я порази с лъка си. Мулетарите се заеха да погребват техните мъртви, та решихме да я положим при тях. Няма и час оттогава.

— Погребана!? — Сърцето на Даг заблъска. Той докосна брачната връв, загледан в почуда към пресните гробове, и възкликна: — Но тя не е мъртва! Жива е!