Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Хоризонти

Американска, първо издание

Превод: Цветана Генчева

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009

ИК „Бард“, 2009

ISBN: 978–954–655–059–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

4.

След лагера на езеро Хикори Фаун си мислеше, че знае всичко за Езерняшките шатри — груби, вдигнати за временно ползване, обикновено с една открита страна, по средата огнище. Шатрите в Пърл Рифъл бяха подобни. Само че Аркади имаше… къща.

Две огромни дървета с провиснали като езици тъмни листа — не се виждаше нито един цвят в този сезон — се издигаха от двете страни на каменна пътека. Основите на къщата бяха вградени в хълма, облицовани с камък, стените бяха от кедрово дърво, покривът от керемиди, а отпред имаше дълга веранда. Прозорците бяха от истинско стъкло. Фаун с облекчение забеляза, че Бар и Ремо също са зяпнали къщата. Според стандартите на лагерите тя приличаше на истински палат. Даг не бе изненадан като тях, но пък Фаун не бе сигурна дали той изобщо обръща внимание на такива неща. След избухването си на пътя се бе умълчал. Отново.

Вързаха конете за перилата на верандата и последваха Аркади вътре, като си избърсаха внимателно краката пред вратата. Отсрещната стена също беше с прозорци, а през вратата, която водеше към непокрита тераса, се виждаше езерото. От дясната страна имаше огнище и Фаун предположи, че тук лечителят прави илачите си. Пред огнището имаше работна маса, висока до кръста, а близо до прозореца друга, по-ниска, кръгла, очевидно предназначена за хранене. Около нея бяха подредени столове със струговани крака, на седалките им имаше възглавнички. На езерото Хикори такова нещо изобщо не можеше да се види.

— Можете да се измиете на мивката — каза Аркади. — Ще направя чай.

Фаун реши, че печели време, за да реши какво да прави. Не бе казал почти нищо, докато идваха насам, само им посочи щаба на патрулите и шатрата за болни, които също бяха от дърво и приличаха на къщи.

Под един от прозорците с изглед към езерото имаше чугунена мивка с дървен чучур от дясната страна и отточна тръба от лявата. Фаун напълни мивката и се изми с калъпа сапун, след това остана да гледа как се справя Даг. Забеляза, че Аркади също го наблюдава. След тях се измиха и момчетата. Щом отпушиха мивката, мръсната вода изгъргори по дървената тръба и се изля някъде навън. Тук имаше същите удобства като във фермерска къща. На Фаун й се стори, че усеща неодобрението на Даг.

Настаниха се около масата и Аркади наля чай в глинени чаши, сложи и купичка мед. Фаун с удоволствие отпи глътка и се запита кой ли трябва да заговори пръв. За нейно облекчение започна Аркади.

— И така, бивши патрулен… как ме откри? Ню Мун Кътоф е доста далече от Олеана. — Отпи глътка, облегна се назад и загледа Даг с присвити очи.

Въпросът беше доста общ. Даг погледна отчаяно Фаун и попита:

— Откъде да започна, Искрице?

Тя прехапа устна, после каза:

— От началото. От Гласфордж.

— Чак оттам ли? Всичко ли да разкажа? Сигурна ли си?

— Ако не обясним какво стана с ножа в Гласфордж, няма да можеш да обясниш какво направи с него в Боунмарш и как Хохари каза, че било магия.

— Коя е Хохари? — попита Аркади. Като че ли се стресна, когато чу думата „магия“.

— Главната лечителка на езерото Хикори — обясни Даг.

— Добре. — Аркади отново се приготви да слуша. — Продължавай.

— Може ли аз? — попита Фаун. Разказът им трябваше да убеди лечителя на същности колко сериозен е Даг, въпреки че се е сближил с фермери. След като бяха поканени в лагера на доверие, нищо не спираше Езерняците да ги изгонят. Нищо друго не им оставаше. А и Фаун нямаше намерение да разказва лъжи на този човек.

— Беше сезонът на ягодите в Олеана, миналата година, и бях тръгнала да си търся работа в Гласфордж, защото… — Тя пое дълбоко дъх, за да събере кураж. Ремо и Бар щяха да чуят за пръв път подробностите за личния й живот и на нея й бе също толкова трудно да говори пред тях, колкото и пред непознатия. — Защото бях забременяла от един съсед, който не пожела да се ожени за мен, а не исках да съм вкъщи, когато ми проличи. Затова заминах. Патрулът на Даг беше дошъл, за да унищожи една злина, която си беше направила бърлога някъде из хълмовете. И един глинен и един омаян ме отвлякоха, защото бях бременна.

Ремо се опули, а Бар примигна, но и двамата не казаха нищо. Аркади докосна устни с пръсти и каза замислено:

— Значи е истина, че злините отвличат бременните жени заради плода.

— Да — потвърди Даг. — Въпреки че са готови да използват и бременни животни, ако не могат да намерят жени. На тях жената не им трябва, трябва им растящата същност на плода. По-лесно могат да обучат новородените. И значи аз… дойдох навреме. Бяха в една пещера. Злината изтръгна същността на детето на Фаун, докато аз се биех с глинените, оставени на стража. Носех два споделящи ножа, единият зареден, другият ми бе дар. Подхвърлих торбата на Фаун, тя беше по-близо до злината, и тя заби и двата в нея, един след друг.

— Първо забих незаредения — призна Фаун. — Просто не знаех.

— Нямаше откъде да знаеш — успокои я Даг и погледна вбесен Аркади, въпреки че той не показа с нищо, че осъжда постъпката на младата жена.

— Тя ме стисна за врата и оттогава имам тези белези — продължи Фаун и докосна червените петна на шията си — четири от едната страна и едно от другата.

— Ето откъде били значи! — каза Аркади и се приведе напред, за да ги огледа, без да я докосва. — Не предполагах, че ще видя белези от злина на фермер. Тези са най-пресните, които съм виждал. Ние тук рядко виждаме подобни наранявания.

Бар беше смръщил чело, замислен колко близо до злината е била Фаун. „Е, след като е оставила белези на врата ми, значи е била на една ръка разстояние“ — каза му Фаун наум.

— Значи имаш невероятен късмет — обади се сухо Даг. — Както и да е, незареденият нож пое същността на детето на Фаун. Създателят на ножове на езеро Хикори имаше най-различни теории защо, но това е без значение. Както и да е, по пътя спряхме в Уест Блу — родителите на Фаун имат ферма там и реших, че ще се зарадват, че е жива. Там се оженихме два пъти — веднъж според фермерските закони и веднъж по нашите. Навий си ръкава, Искрице.

Той сви рамене, за да съблече якето си, и нави ръкава си над куката, за да се види брачната връв, която Фаун беше изплела. Обикновено не го правеше пред непознати, но Фаун предположи, че този лечител, също като акушерките на фермерите, трябва да види всичко, за да си свърши работата, тоест че се налага човек да преглътне срамежливостта си. Затова също нави ръкава си и показа брачната връв, която беше оплел Даг.

Съпругът й се наведе напред и изръмжа:

— Усетът ти за същност може ли да познае дали тези върви са истински?

— Да — отвърна предпазливо Аркади.

Фаун въздъхна облекчено.

— Благодаря за откровеността. — Даг се отпусна назад и кимна доволно. — На езерото Хикори имахме спор по този въпрос.

— Значи роднините ти не са посрещнали с отворени обятия булката ти? — попита Аркади. Очевидно се въздържа да каже „прекалено младата ти булка“, реши Фаун.

— Мари и Катагус бяха много мили — опита се тя да защити роднините на съпруга си. — Чакай, Даг, забрави за стъклената купа. Сигурно е важно. Тогава призрачната ти ръка се появи за пръв път. — Тя се обърна към Аркади. — Така я нарече Даг, защото много го стресна, но Хохари каза, че било просто проекция на същността. Разкажи ти, Даг, защото на мен ми прилича на магия.

— Имаше една стъклена купа — почна Даг. — Бяхме в Уест Блу, малко преди да се оженим. Тя беше много важна за Фаун. Купи я в Гласфордж, за да я подари на майка си. Сега и моя майка. И значи купата падна и се счупи.

— На три големи парчета и стотици малки — уточни Фаун. — Разпиляха се по пода. — Беше доволна, че не каза нищо за врявата, която вдигнаха останалите от семейството й. Понякога може и да се дразнеше от тях, но не искаше Аркади да си помисли, че са глупаци.

— Аз… — продължи Даг и замахна с куката. — И значи ръката се появи и успях да събера купата. Виждал бях как правят стъклените купи в Гласфордж. Същността й трябва да жужи… — Понечи да издаде същия звук, но млъкна.

Аркади, Бар и Ремо не откъсваха очи от куката му — не, не гледаха куката, осъзна Фаун. Бяха впили погледи в проекцията на изгубената му ръка. Тя не я бе виждала никога, но понякога — потисна усмивката си — я усещаше. Даг се отпусна назад, а след него се отпуснаха и тримата Езерняци и тя реши, че той отново е освободил проекцията.

— За пръв път чувам за тази купа — обърна се Бар към Ремо. — Богове! Ти знаеше ли?

Ремо поклати глава и му махна да мълчи.

— Преди да отидем на езерото Хикори — продължи Даг, — се появи страшна злина. В Рейнтрий. Тук чухте ли за нея?

— Чухме нещо — каза Аркади. — Патрулните ни се интересуват доста от новините от север. Там при вас все става нещо.

— Злината в Рейнтрий беше голяма. Очертаваше се да е нещо колосално, като Вълчата война в Лутлия преди двайсет години. Най-лошото беше, че бе успяла да завземе гъсто населена територия на фермери. Имаше си храна, колкото поиска.

Аркади сви рамене.

— Нали каза, че си от Олеана?

Даг сви устни и Фаун побърза да обясни:

— Рейнтрий изпрати зов за помощ. Езерото Хикори е на един хвърлей, в най-северната част. Феърболт Кроу — лагерният капитан на езеро Хикори — избра Даг за капитан на патрула, който пратиха. Обясни как изтръгна същността на злината, Даг.

Даг пое дълбоко дъх, изви лявата си ръка и обърна куката. Призрачната ръка се появи отново.

— Онова, което ти направих на портата… Извинявам се, но трябваше да ти покажа… Как ще го определиш?

Аркади докосна ръката си — вече се беше образувала коричка — и се намръщи.

— Проекцията на същността, приложена с прекалено много сила, разкъсва тъканта. Когато се направи нарочно, нали така? Може и да има случаи, когато подобно разкъсване се превръща в мощно оръжие, стига да се използва с по-голяма точност.

— Ако се насочи повече сила и не толкова точно, е същото като изтръгването на същността, както правят злините — уточни Даг.

Аркади изви вежди.

— Не може да бъде.

И отново погледна белезите по шията на Фаун.

— Може — настоя Даг. — Виждал съм как става. Освен това мога да ти покажа белезите, оставени от злина по краката ми. Също като със стъклената купа, първия път, когато го направих, бях много разстроен — бяхме обградили злината и тя се опита да изтръгне същността на един от патрулните ми. Аз просто се пресегнах… — Даг въздъхна дълбоко. — Ще ви дам един съвет, момчета. Никога не се опитвайте да изтръгнете същността на злина. Нейната се прилепва към вашата и е като смъртоносна отрова. Така получих тези белези. — Той показа лявата си страна. Не сочеше тялото, а същността си.

— Аха! — възкликна Аркади. — Чудех се какво е причинило тези тъмни вълни.

Даг се поколеба, после попита:

— Ти, господине, не си виждал злина, нали?

Аркади поклати глава.

— Някога патрулирал ли си?

— Когато бях момче, ме изкараха на няколко пъти с връстниците ми. Само че аз отрано се проявих като създател.

— А, детските лагери — измърмори Бар. — Много ги мразех.

Ремо го сръчка, за да замълчи.

— Значи не си виждал и глинен — въздъхна Даг.

— Ами… не съм — призна Аркади. — Лечителят, който ме обучаваше в лагера Мос Ривър, пазеше един мъртъв, за да го показва. Беше се съсухрил и не личаха никакви подробности. Скоро след това се разпадна. Жалко.

— И не си виждал местата, където злините ги отглеждат. Значи ще ми е доста трудно да обясня…

На лицето на Аркади се изписа странно изражение и той настоя:

— Пробвай.

— Добре. Всичко това го разбрахме малко по малко. Злината се беше настанила в така наречения лагер Боунмарш. Повечето Езерняци успели да се измъкнат, но тя заловила шестима създатели. И обединила същностите им…

Аркади изпъшка.

— И стана още по-зле. Беше се впила в същностите им, за да направи люпило за петдесет глинени, създадени от местни животни. Недооформеният глинен е най-противното нещо, което може да си представи човек. Иска ти се да го убиеш бързо, просто от жал. Когато стигнахме в Боунмарш с патрула, създателите ни се сториха в безсъзнание. Мислех, че магията ще се разпадне, когато злината умре, но се оказа, че греша. Когато един посегна към същностите им, за да ги отдели и освободи, те оплетоха и него. Изгубих трима патрулни, докато разбера какво става.

— Невероятно — промълви Аркади. Фаун вече не се страхуваше чак толкова, че лечителят ще ги изхвърли, преди да завършат разказа си: той очевидно нямаше търпение да чуе всичко. „Много му хареса тази част за същностите.“

Даг кимна.

— Злината беше много развита, най-развитата, която бях виждал.

— А ти… колко си виждал?

Даг сви рамене.

— Отдавна престанах да ги броя. Лично аз съм убил с нож двайсет и шест. Броя и гнездата. Както и да е, в Боунмарш, като пълен глупак, се опитах да стабилизирам сърцето на умиращ създател. Оплете и мен. Така разбрах какво става, видях го отвътре. Фаун ще продължи да разказва, защото следващите дни ми се губят.

Фаун реши да разкаже по-кратката версия.

— Заминах за Боунмарш с Хохари, защото Даг бе пратил известие някой да отиде и да му помогне с вплетените заключени същности. Нито един Езерняк не знаеше какво да прави и тогава аз, докато ги наблюдавах и слушах, измислих нещо щуро. А Хохари реши да направи експеримент — така и не разбрах какво точно, но според мен тя имаше подозрения за сливането.

— Наистина имаше — обади се Даг.

— Както и да е, и тя беше всмукана, а Мари, която беше поела отговорност за хората, нареди да не се правят повече експерименти. Същата нощ аз измислих нещо. Ако това оплитане включва част от създателя или злината, както бе в случая, може би остатъците от злината можеха да бъдат изтръгнати със споделящ нож — тя потръпна, като си спомни станалото, — затова забих споделящ нож в крака на Даг. Когато убих злината в Гласфордж, той каза, че няма значение къде ще забия ножа.

Даг се усмихна.

— Мисля, че се получи, защото призрачната ръка на Даг се вдигна, но е по-добре той да разкаже — рече Фаун и млъкна.

Даг се намръщи и се почеса по главата.

— Това беше най-странното ми преживяване. Всички знаем какво е да имаш тяло без усет от времето, когато сме били малки, преди усетът ни за същност да се прояви или да се научим да се заслоняваме. Докато бях оплетен в същността на злината, имах чувството, че това е моята същност, но тя като че ли не беше в моето тяло. Усетих как ножът ме пробожда, нали беше зареден специално за мен и все още бе свързан с кръвта ми. Само че същността на детето на Фаун нямаше абсолютно никаква кръвна връзка със злината, така че резонанс нямаше, не изпитах никакво желание да прекъсна сливането с ножа и да пусна умиращата същност. И значи разкъсах оплитането и добавих сила от призрачната си ръка. Все едно развалях нож, всичко бе преобърнато. Усетих болезнено разкъсване в призрачната ръка, но същността на злината бе убита и пробождането успешно изчисти отровните разсейки. Жертвата на Фаун — с допълнителното подсилване на същността, което направих, — ни спаси и десетимата от оплитането. — Той погледна Аркади, който продължаваше да седи и да мълчи, и добави виновно: — Просветна ми какво трябва да направя и го направих, но по-скоро го видях, а мислих по-късно.

Ремо се намеси, без да крие раздразнението си:

— Даг, никога не си споменавал за това! Разказа ми единствено за Грийнспринг!

— Според мен разказът за Грийнспринг беше по-важен.

При спомена за Грийнспринг Фаун потръпна и Даг протегна ръка през масата и стисна рамото й, сякаш се опитваше да успокои млад патрулен.

— Какво е Грийнспринг? — попита Аркади.

Даг въздъхна.

— Когато се възстанових достатъчно, за да мога да яздя, си тръгнахме и минахме през поразеното фермерско селце, под което се бе пръкнала злината. Оказа се, че някои от фермерите са се върнали и организират масово погребение на неуспелите да избягат. Имаше поне петстотин мъртви, половината село. Така злината бе успяла да порасне и заякне толкова бързо.

Погледна Фаун и тя продължи:

— Бяха спуснали в гробовете възрастните, повечето жени и старци, и започваха да погребват децата. — Пое си дълбоко дъх, погледна Аркади и се осмели да каже: — Казаха ми, че лагер Ню Мун наскоро е изгубил един младеж. А там имаше — колко деца бяха подготвени за погребение в онзи ров, Даг? — Спомни си вкочанените бели лица, които сякаш нямаха чет.

— Сто шейсет и две — отвърна безизразно Даг.

— Не се бяха разложили, понеже същността им бе изтръгната — обясни Фаун и преглътна. — Бяха като ледени. — Не че това бе някаква утеха.

В този момент Аркади май се бе заслонил, защото лицето му остана напълно безизразно.

— След това дълго мислих — продължи Даг. — Как хората от Грийнспринг бяха допуснали подобно нещо да се случи и какво може да се направи, за не се случи отново. Проблемът засяга цяла Олеана. На юг няма почти никакви злини, а пък на север почти няма фермери. Къде има и злини, и фермери… — Той махна отчаяно с ръката с куката. — Беше очевидно, че трябва да се направи нещо, но също така беше очевидно, че никой няма да направи нищо. А времето тече. Не можех да чакам някой по-умен от мен да намери изход. Затова изоставих роднините и лагера си и напуснах патрула. Всички си мислеха, че е заради Фаун, и това е истина, но Фаун бе тази, която ме заведе до Грийнспринг. Друг е въпросът, че стана случайно.

— Разбирам — въздъхна Аркади.

Погледна към вратата и по лицето му пробяга раздразнение. В същия миг някой почука. Аркади стана, надникна навън и заговори с някаква жена на средна възраст. Беше проточила врат да види кой е вътре, но така и не влезе. Аркади се върна с покрита кошница и я сложи на масата.

— Обядът ще ни дойде добре.

Фаун, Ремо и Бар наскачаха, за да му помогнат да сложи прибори и чинии; Даг остана да седи. Всички бяха доволни, че напрежението се разсея, и най-вече Аркади. В кошницата имаше голямо гърне с похлупак, пълно с гъста яхния, два вида хляб, увит в кърпи, и за удивление на Фаун — два плънкина, наполовина колкото главата й и с кафяви черупки. Когато ги разрязаха, се оказа, че плодът е по-наситено червен и по-сладък, отколкото на езерото Хикори.

— Защо нямате от този сорт на север, Даг? — попита тя с пълна уста.

— Защото тук сезонът е по-дълъг — отвърна той, също с пълна уста. Очевидно Езерняците от Севера много харесаха плънкините. Аркади обясни, че ги отглеждат в плитчините на езерото.

Докато се хранеха, лечителят не задаваше въпроси — или мислеше, или като лечител знаеше, че не бива да пречи на храносмилането. Даг също мълчеше. Момчетата, каза си Фаун, щяха да изръмжат, ако някой ги бутне с пръст. „Едва ли Аркади щеше да ни нахрани така хубаво, ако не смяташе да ни остави.“ Може би мислеше, че и необузданите патрулни, също като диви животни, могат да бъдат укротени с добра храна.

Когато се заситиха, Фаун попита Аркади:

— Кой донесе храната? На кого трябва да благодарим?

Лечителят се изненада от въпроса.

— Съседките се редуват коя да ми сготви за обед и вечеря. Аз сам си приготвям закуската. Обикновено пия чай.

— Да не си болен? — попита тя срамежливо.

Той изви вежди.

— Не съм.

Стана, за да направи нов чай, а Фаун и Ремо прибраха всичко в кошницата и я оставиха пред вратата, както им нареди. Аркади отново си изми ръцете, седна и се намръщи срещу Даг. Даг също се намръщи.

— Съпругата ти — започна Аркади — май не е омаяна.

— И никога не е била — отвърна Даг.

— Не си ли й правил подсилване?

— Доста пъти се е случвало — призна Даг, — но тя така и не остана омаяна. Това се оказа половината ключ към разгадаването на омайването. Ход беше другата половина.

Аркади даде знак на госта да продължи. Май този разказ нямаше да е толкова напрегнат, колкото спомените за Грийнспринг.

— Знаеш, че омайването е нещо непостоянно — започна Даг.

— За съжаление знам — намръщи се Аркади. — Също като повечето млади и глупави лечители, едно време се опитах да церя фермери. Резултатите бяха трагични. Научих си урока.

На Фаун й се искаше да чуе повече, но Аркади даде знак на Даг да продължи.

Съпругът й въздъхна, сякаш се стягаше за изповед.

— Ход помагаше на един каруцар от Гласфордж, с когото се бяхме разбрали да пътуваме до Пърл Рифъл. Конят ми го ритна в коляното и се почувствах виновен. Припомних си какво бях направил със стъклената купа и се опитах да го излекувам. Успях и капачката му се намести добре. Само че той остана омаян до ушите. Разбрахме го, когато ни последва на товарната лодка. Фаун настоя да го вземем, за да разбера какво се объркало, и подчерта, че ако го оставим, никога няма да си изясня къде греша. Оказа се права. С Фаун, Ход и Ремо седнахме в кръг и обменяхме същност, докато не стана ясно откъде идва проблемът. Едва ли човек, който не разполага с омаян и неомаян фермер, за да ги сравнява, би забелязал какво става.

— Дори аз видях — намеси се Ремо, — след като Даг ми показа. Въпреки че не успявам да се справя с отомайването.

Аркади го погледна с любопитство и попита:

— И какво видя?

— Не му казвайте, Даг — спря го Фаун. — Покажете му. — Почувства се неловко, задето се предложи за опитно зайче, но ако можеше да се съди по изражението му, Аркади имаше непоклатимо мнение по този въпрос.

— Пак ли с лактите? — попита Ремо.

— Става — съгласи се Даг. — Внимавай, Аркади, как се прехвърля същността.

Ремо протегна усета си над масата и докосна левия лакът на Фаун. Тя усети как топлината плъзва около мястото на подсилването. Опита се да прецени дали изпитва по-приятелски чувства към момчето, дали не й се струва по-хубав, но тъй като вече го харесваше, й беше трудно да определи.

Аркади погледна учудено Даг.

— Е, и?

— Гледай хубаво. Виж сега как Фаун връща част от същността си към мен. Все едно същността й обгръща подсилването.

Даг се усмихна и протегна лявата си ръка към десния й лакът. Както и предишния път, тя не видя нищо, но Аркади изруга — за пръв път не скри удивлението си.

— Отсъстващи богове. Това обяснява всичко!

— Да. Току-що видя как става отомайването. Фермерската същност се опитва да възстанови собствения си баланс чрез обмяна на същности, точно както става, когато двама Езерняци се подсилват, но ако Езернякът се е заслонил, тогава отблъсква чуждата същност, тя се връща и се започва необичайната липса на баланс във фермерската същност, която копнее за ново подсилване. Превръща се дори в мания, ако Езернякът е прекалил с подсилването.

— Не… аха… — Аркади вдигна ръка и се почеса по грижливо вързаната си коса. — Да, разбирам, но това не е всичко. Затова ли същността ти е така ужасно объркана? Колко подсилвания си правил? — Гласът му прозвуча като грак. Фаун го погледна разочаровано. Според нея откритието на Даг заслужаваше бурни овации.

— Отомаях всеки фермер, когато лекувах, разбира се. След като вече знаех какво да правя — добави Даг виновно. Фаун се запита как ли се справя Крес.

— Ами ечемикът? — подсети го Фаун. — И паят. И комарът. Не ги забравяй, така започна всичко. Нещастната ти ръка се поду толкова много, че не успя да си сложиш приставката, след като изтръгна същността на комара, не помниш ли?

— Поел си същността на всички тези неща? — попита ужасено Аркади. — Истинско чудо е, че си все още жив! Отсъстващи богове, можел си да се убиеш!

— Ето, видя ли! — извика победоносно Фаун. — Казах ли ти аз, че да изтръгнеш същността на бодливия храст няма да е много разумно?

Даг се усмихна виновно.

— Аз и сам се сетих. Тоест… двамата с Фаун се сетихме. След известно време.

— На един добре напътстван чирак — засъска Аркади през зъби — никога нямаше да му бъде позволено да се заеме с подобни неестествени експерименти!

— Искаш да кажеш чирак на лечител на същности ли?

— Естествено — кимна отривисто Аркади. — Никой друг не би извършил подобна идиотщина.

Даг се почеса по брадичката и заговори тихо:

— Да, но тогава нямаше да знае как да отомайва. Нали така? Може би не е чак толкова зле, че започнах без никаква помощ.

— Все още ли мислиш така?

Даг долови весела нотка в гласа му и призна:

— Не. Защото след това се появи Крейн.

Аркади се приведе напред в опит да прикрие раздразнението си, след това отново зададе следващия си въпрос неочаквано спокойно:

— Кой е Крейн?

— Момчетата бяха там. — Даг кимна уморено към Бар и Ремо. — Те да кажат.

— Крейн беше ренегат. Най-противният тип, когото съм срещал. Тъкмо затова, господине, не бива да наричате Даг ренегат. — Изпълнен със страхопочитание от лечителя, досега Ремо беше мълчал, но ето че гневът му се отприщи и Аркади дори леко се отдръпна.

— Крейн беше от Олеана — намеси се Бар, — прогонен от лагера си заради кражба и защото имал любовница фермерка. Беше станал водач на група бандити по долното течение на Грейс, пленяваше лодките и ги изгаряше, а след това избиваше екипажите. Страшна работа. Ако ние не бяхме на борда, и нашата лодка щеше да я сполети съдбата на останалите.

Ремо продължи:

— Даг ни накара да съберем всички лодки и мъже, които се спускаха по реката същия ден, за да нападнем лагера на бандитите и да го прочистим. Така и направихме. Даг сам хвана Крейн. Ние с Бар бяхме на хълма с друг бандит, така че не видяхме самото… — Той погледна безпомощно Даг.

Даг продължи с напълно безизразен глас:

— Повалих го, като откъснах парче от същността на гръбнака му, точно под врата. Веднъж видях как един човек падна от коня си и си счупи врата точно там, затова знаех какво правя.

— Това не е ли… прекалено? — попита също така безизразно Аркади. Не откъсваше поглед от Даг.

— Той искаше да ми пререже гърлото — обади се Фаун, уплашена, че Аркади може да помисли Даг за хладнокръвен убиец. — А пък хората му се канеха да ни отмъкнат лодката. Даг нямаше голям избор.

— Ако трябваше да го направя отново — продължи Даг, — щях да оставя повече хора да пазят лодките, нищо че щяхме да останем съвсем малко, за да прочистим пещерата. Но не съжалявам за стореното. Само че и това залепна към същността ми. — Той посочи гърдите си.

Аркади се намръщи недоволно.

— Разбирам.

— Няма ли да разкажеш за споделящия нож? — намеси се неспокойно Ремо.

— А, добре — сви рамене Даг. — Сред плячката на бандитите открихме незареден нож. Изглежда, са го взели, след като са убили Езернячка. Крейн трябваше да бъде обесен с останалите, но му дадохме възможност, ако иска, да сподели смъртта си, като зареди ножа. И той го направи. Честно казано, малко се учудих. Почистих ножа и го подготвих за зареждане. Използвах го, за да го екзекутирам, което криеше известна опасност, но пък всичко свързано с него беше опасно. Това бе първият нож, който направих. Много ми се иска създателят на ножове в лагера да провери как е зареден, макар да съм напълно сигурен, че няма такова нещо като наполовина зареден нож. Или е готов за употреба, или не е.

— И защо реши да го направиш? — попита Аркади.

Даг отново сви рамене.

— Брат ми е създател на ножове в лагера на езерото Хикори, така че познавам процеса. Най-много обаче научих, когато разбих същността на ножа си край Боунмарш.

— Всъщност… — прекъсна го Аркади — друго питах.

„Какво дава право на Даг да извърши подобно нещо“, помисли си Фаун.

Даг не откъсваше поглед от неговия.

— Трябваше ми нож. Не ми е приятно да ходя без оръжие.

Възцари се мълчание.

— Знаеш ли, Даг — заговори бавно Фаун, — миналата пролет попаднахме в толкова тежки ситуации, че е истинско чудо как оцеляхме. Сега обаче, като разказваш… не виждаш ли, че събитията са следвали определен ред?

— Не — призна Даг.

Тя погледна Аркади.

— А вие забелязахте ли нещо, господине?

Стори й се, че изражението му казва „Да“, но той дръпна стола си назад, вместо да отговори.

— Слушайте, изглеждате така, сякаш снощи сте спали в някой ров.

— Почти познахте — призна Фаун. При това в компанията на опасни блатни гущери.

— Май няма да имате нищо против една гореща баня — предположи Аркади.

И тримата патрулни го погледнаха с недоумение. Фаун веднага си представи как трябва да се загреят многобройните тенджери вода и побърза да откаже.

— Ще ви създадем прекалено много грижи!

— Нищо подобно. Елате да ви покажа.

Той подсмиваше ли се? Аркади ги поведе навън и по странични стълби от терасата към езерото, към едно покрито с калдъръм място. Зад платнена завеса имаше забележително приспособление: ведро за баня с въже, което го наклоняваше. Имаше и огромен варел — дъното му бе обковано с мед — над открито огнище. Под варела все още тлееха въглени.

— Пътеката води до езерото, ако ви трябва още вода. — Аркади посочи две ведра и кобилица. — Можете да я загреете. Дървата са ей там, зад храстите форзиция. Наливате гореща вода във ведрото, сапунисвате се, изплаквате се, а след това се накисвате във варела. Не бързайте. Трябва да поговоря с хората, но ще се върна. — Погледна Даг. — Ти бръснеш ли се?

— Понякога — отвърна сухо Даг.

— Значи сега е моментът.

Аркади им даде кърпи и нов калъп сапун, след което тръгна нанякъде. Фаун остана да гледа след него, изумена от промяната в държането му, но също така и доволна.

— Толкова ли смърдим? — попита Ремо и помириса ризата си. Бар бе прекалено зает да разучава механизма на душа, за да отговори.

— Сигурно, в сравнение с Аркади — отбеляза Фаун.

— И сега ни накара да останем тук, за да може да поговори… с разни хора. Интересно, с кого ли? — запита Даг.

„Точно така.“ Облекчението на Фаун се стопи, изместено от нова тревога. Колко ли души в лагера имаха повече власт и влияние от лечителя? Защо се налагаше да разговаря с тях? Едва ли бяха много.

Даг помогна на Фаун да се изкъпе първа, след това и той се пъхна под душа с нескрита наслада. Младата жена си каза, че Бар е невероятно галантен, след като предложи да е последен, но после разбра, че така му остава най-много време да покисне във варела. Въздухът бе студен и топлата вода им се стори направо вълшебна. Бар все още не беше излязъл от варела, когато Аркади се върна и завари тримата облечени и седнали пред огнището да си сушат косите. Даг прокара кърпата по главата си един-единствен път, а Ремо отдели на прическата си повече време, отколкото дори Фаун.

Аркади сложи ръце на кръста си, погледна Даг и заяви:

— Така вече е по-добре. Не мога да ти позволя да обикаляш лагера с мен като някой мърляв разбойник.

— Така ли ще стане? — попита предпазливо Даг. — Защо?

— Това е едно от задълженията на чираците.

Фаун едва се сдържа да не подскочи от радост, а Даг просто потри с ръка гладко избръснатата си брадичка.

— Благодаря за предложението, но не съм сигурен колко време ще можем да останем. Работата ми е на север, тук няма какво да правя. — Той стрелна Фаун с поглед.

Аркади реши да разясни положението.

— Засега всички можете да останете тук, включително и съпругата ти фермерка. Помолиха ме само да не обикаля лагера без придружител.

Фаун кимна, за да покаже, че приема условието, въпреки че Даг се понамръщи, а Фаун се сети със закъснение: „Кой е помолил?“

— Отначало ще наблюдаваш и ще слушаш — заяви Аркади, — поне докато не измисля начин да изчистя замърсената ти същност. А не знам дали ще успея.

Даг изви вежди.

— Добър слушател съм. Всъщност твой чирак ли ще бъда, или пациент?

— По малко и от двете — призна Аркади. — Нали ме попита — не, всъщност тя ме попита — поправи се той тихо, — дали съм забелязал някаква закономерност в разказа ви. Забелязах. Езерняк осъзнава късно, че притежава лечителски сили, и без каквито и да било напътствия се опитва да съсипе същността си.

— Знаеш ли, имах съмнения, че полудявам или че се превръщам в злина. Твоето тълкуване ми харесва повече.

— По принцип развитието, което си претърпял, отнема пет до шест години, не пет или шест месеца — изсумтя Аркади. — Нормално е да се чувстваш объркан. На колко години си? Някъде на петдесет, нали?

Даг кимна.

— Талантът ти се проявява с петнайсет години закъснение. Нямам представа какво си правил през това време…

— Бях патрулен — обясни кратко Даг.

— Нито пък знам защо се проявява толкова късно — довърши Аркади.

Даг се усмихна на Фаун.

— Мислиш ли, че фермерското момиче е отключило способностите ти? — попита лечителят. — Признавам, че не виждам начин.

Даг се усмихна по-широко.

— Братът на Фаун Уит, който има толкова голяма уста, че няма да се учудя, ако в най-скоро време му избият зъбите, веднъж каза, че няма представа дали аз съм откраднал дете от люлката, или Фаун е откраднала старец от гроба. Май е второто. Аз бях почти готов да легна в своя и сам да се зария. А ето че тя се появи и ме изтегли към живота. Смея да призная, че вече се чувствам много по-спокоен и нямам намерение да се обръщам назад.

Сърцето на Фаун запя.

Аркади поклати глава, после сякаш се сети нещо и каза:

— А, Даг…? — И вдигна ръце.

Фаун видя само отражение, но то бе достатъчно ясно; Бар и Ремо бяха не по-малко стреснати и впечатлени от Даг, а лицето на съпруга й светна. Аркади също имаше призрачни ръце.

— Трябва да помислим как да разрешим малкия ти проблем с липсата на симетрия — заяви Аркади. — И много други неща. — Кимна на Ремо. — Ела, патрулен. Ще ти покажа къде да завържеш конете.