Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

18.

Злината се закова на място на не повече от двеста крачки от лявата им страна, където пътят леко извиваше около скалите. Започна да души въздуха, като мяташе голата си глава ту назад, ту напред. Беше поне седем стъпки висока и по синкавата й петниста кожа Даг предположи, че леговището й се намира между сиви скали, което не стесняваше възможностите, защото долината беше осеяна с гористи долчинки, скални пукнатини и скрити пещери. Злината имаше странен вид, както бе застанала гола под слънцето. Мястото й беше сред хладните сенки, където пролетните лъчи не стигаха и все още имаше неразтопен лед, все места, на които да скрие чудовищната си мощ.

Даг не знаеше колко успяват да различат какво става в ярката светлина тези блестящи, съвсем човешки очи, скрити под вежди като техните. Молеше се останалите патрулни да са се заслонили добре. Защитеният Уит щеше да представлява странно петно, размазано, живо, но неуловимо. Досега злината сигурно бе усетила присъствието на конете зад скалите.

Да, със сигурност усети нещо, защото изсумтя и десетина глинени се отклониха от пътя и навлязоха в храсталака. Дори те потръпваха, когато миналогодишните тръни по сухия къпинак раздираха кожата им. Ъгълът между местоположението на Даг, Бар и Тавия не беше достатъчно голям за кръстосан огън, но пък бяха избрали чудесно място. „Съвършено място. Приближи се, смърдящо чудовище, хайде.“

Даг бе приготвил стрела с метален връх и изчакваше. Уит го наблюдаваше, стиснал арбалета и нагласил своята стрела, и сякаш се канеше да извика: „Сега ли, сега ли… сега ли?“

Даг бавно коленичи, за да направи първия си съвършен изстрел. Щеше да се прицели в окото на приближаващия… Глинен опосум ли беше това? Може някога да е бил заек. Обзе го странно спокойствие, както се случва често, след като решенията са взети, а стрелата е пусната, но още не е достигнала целта. Моментът бе настъпил…

Нагласи стрелата. Опъна тетивата. Отпусна.

— Точно така — изсъска той. Стрелата попадна право в главата. Глиненият опосум се килна на една страна, падна, зарита и притихна. Даг зареди нова стрела и обтегна тетивата, докато Уит се опитваше да се прицели. Втората му стрела излетя преди първата на младежа.

Даг изсумтя, когато тежката стрела на Уит попадна в ръката на един от глинените. Щеше да е много по-добре, ако бе успял да го простреля в главата или в корема, но пък можеше да се закълне, че чу как костта на ранения се счупи. Очевидно оръжието беше доста мощно. Забеляза да излитат още стрели. Две попадения, последвани от ревове и вой. Глинените се втурнаха напред, заизкачваха се по склона, което бе доста удобно, поне докато имаше стрели.

Следващата стрела на Уит пропусна, затова пък третата порази глинен-лисица с обрасли с козина уши и той полетя надолу по склона. На Даг все още не му бяха свършили стрелите, когато малкото останали глинени подвиха опашки и се върнаха при господаря си. Даг не си направи труд да брои падналите, обърна внимание единствено на живите. От някои от тях стърчаха стрели под странен ъгъл, те пищяха от болка, но не бяха извадени от строя, както му се искаше.

Злината беше коленичила и огромният й търбух се бе разстлал на пътя между краката й, но се изправи отново, когато десетината останали стражи се събраха около нея. Даг отпусна лъка и извади бойния си нож.

— Добре, няма какво да чакаме.

Уит беше останал без стрели и понечи да остави арбалета, но Даг го спря.

— Сложи го на гърба си. Може да събереш някои от онези, които са пропуснали целта. Или пък от онези, които я поразиха.

Уит сви рамене, прехвърли ремъка през гърдите си и стисна копието, което беше взел назаем от Сейдж. Провикна се развълнувано, когато затичаха напред, забеляза, че останалите напредват в пълна тишина, и стисна зъби. Даг го остави да тича и да изразходва част от енергията си, като проправя път с копието през бодливите шубраци. Бар и Тавия бяха от дясната му страна, а тройката със споделящия нож тичаше на няколко крачки зад тях.

Разделиха се около злината; глинените започнаха да хвърлят камъни. Можеха да разчитат на богат запас от муниции. Замахваха с огромна сила, но не умееха да се прицелват, въпреки че Ремо изрева, когато един камък го перна по рамото. Злината се въртеше във всички посоки и не спираше да реве, но не отстъпваше. Даг настъпваше внимателно; извади последните си две стрели и повали двама глинени. Нова двойка се втурна към тях, единият се наниза на копието на Уит и го изтръгна от ръцете му, но после не успя да се освободи. Бойният нож на Даг разпори друг глинен от слабините до гръдната кост. Уит се наведе, изтръгна една стрела от крака на повален глинен и я тръсна, та чуждата плът да падне.

Един със сопа хукна към Рейз и по пътя успя да повали Бар, но Даг бързо го прониза със стрела и тройката продължи да настъпва към гърба на злината, която се извъртя, за да ги посрещне в лице.

Уит зареди арбалета и стреля. Стрелата се заби в лявото рамо на злината и потъна цялата.

Злината изпищя и разтърси тежкото си тяло. Кожата на лявата й гръд се разтвори и стрелата изскочи право в ръката й. Кожата се затвори отново, а чудовището вдигна стрелата, за да я запрати като копие. „Няма да пропусне!“ Даг се изправи пред Уит, който не спираше да пелтечи:

— Видя ли? Изскочи като семка от диня! Не прониза ли сърцето й?

Въпреки че беше заслонен, Даг усети как злината се протяга, за да изтръгне същността на Уит. С мощта, която притежаваше, щеше да разкъса щита му, стига да разполагаше с достатъчно време. Същото важеше и за заслоняването. Огромната ръка замахна…

Изстрелът на Уит беше напразен, но успешно откъсна вниманието на чудовището. Пребледнелият като платно Рейз използва момента, стрелна се зад злината и заби в плътта й бялото острие на споделящия нож.

Чу се тихо пропукване, когато костта се счупи и изпусна споделената смърт в тялото на злината. Най-сладкият звук, който Даг можеше да си представи.

Писъкът на злината беше оглушителен и прониза слуха на Даг като нажежена игла. Уит притисна длани към ушите си и закрещя нещо, което Даг така и не успя да чуе. Рейз, Нийта и Ремо отскочиха назад; Рейз, поразен от смъртоносната аура на злината, се преви на две и започна да повръща. Много бавно, от върха на главата, злината започна да се разпада, парчета от нея се разлетяха настрани като вонящ облак. Описаха спирала надолу, завихряха се все по-бързо, но движението им се забави, когато достигнаха трупа. Остатъците от създанието — бог, човек, чудовище или съчетание от трите — се свлякоха по средата на пътя, няколкостотин фунта лигава гадост.

Настъпи благословено мълчание.

Даг погледна безформената купчина, извади споделящия нож на Крейн от калъфа и предпазливо се приближи. Налагаше се да отвори същността си съвсем малко, за да провери, а след това щеше да съжалява. Вонята беше нетърпима. Усещането за нещо зло го перна със силата на стремителен вятър през лутлианската зима; стомахът го присви и устата му се напълни със слюнка. Новото тяло, което се образуваше в тялото на старата злина, беше мъртво или може би никога не е било живо. Даг се заслони отново, стисна зъби, прибра ножа, преглътна и потисна напъните да повърне.

Уит бе потресен, но се държеше. Бар седеше на земята, притиснал с ръка раната на главата си; Тавия, с яркочервен белег на лицето, който в най-скоро време щеше да посинее, беше коленичила до него и се опитваше да махне ръцете му, за да провери раната. Рейз се беше отпуснал на четири крака и повръщаше, а Ремо се беше навел над него. Нийта ги наблюдаваше внимателно.

— Уит, Нийта — повика ги Даг. — Още не сме приключили. Трябва да прочистим всички глинени наоколо.

Поне онези, които бяха наблизо. Само две от създанията бяха успели да избягат по пътя и да се скрият покрай брега или в гъсталака по отсрещния склон. Сега вече не притежаваха ум — по-точно, бяха си възвърнали животинското съзнание, затворено в човешки тела. Щяха и сами да умрат, но след дълга агония. Онези, които все още не бяха издъхнали, издаваха ужасни писъци — животински, смесени с почти човешки вопли. Даг спря, за да смени приставката за лъка с куката, и отново извади ножа. Повалените глинени бяха все още опасни, тъй като не спираха да се мятат, затова тримата се заеха да ги ликвидират заедно. Двама ги държаха, а третият ги освобождаваше от мъките им, като им прерязваше гърлото. Това бе проява на милосърдие, но на Даг му стана противна. Не беше необходимо младите да виждат какво става, така че действаше максимално бързо. Междувременно събраха колкото можаха стрели.

Даг се увери, че Рейз не повръща кръв, след това изпрати Ремо да отведе конете далече от остатъците на злината. Тавия подкрепяше Бар, който изглеждаше ужасно — от главата му бликаше кръв като от извор, — но черепът му беше здрав. Даг изпрати Нийта да настигне фермерите и да им каже да се върнат.

— Кажи им, че ще ги чакаме при каруците!

Чаткането на копитата заглъхна в далечината, а Уит заобиколи вонящата купчина по средата на пътя и поклати глава.

— Това чудо тежеше поне шест, може би осемстотин фунта. Злината на Фаун приличаше ли на тази?

— Много. Само че злината в Гласфордж беше по-опасна, тъй като не беше готова да се раздвои. — Освен това злината в Гласфордж можеше да говори, докато тази не можеше, което означаваше, че все още не е взела човешки жертви.

— Каква е тази работа с раздвояването? Изглежда гадна.

Даг сви рамене.

— Нали ти е ясно как се правят глинените? Злината поставя живо животно в пръстта и променя същността му, за да принуди тялото да придобие човешки облик.

— Фаун описа онези, които е видяла в Рейнтрий. Не че разбирам напълно, но картинката ми е ясна.

— Същността е основата на света. Злината я превръща в лъжа, променя я и плътта се опитва да се промени в зависимост от нея.

Уит се обърка съвсем и Даг се отказа да обяснява по този начин.

— Злината използва собственото си тяло като гърне, в което отглежда нова злина. Новата е по-добра, по-напреднала и обикновено има по-човешки вид. Всичко зависи от това какви хора или животни е погълнала. Не ги е погълнала, по-точно казано, изтръгнала е същността им. Злината използва тези същности, за да обучи новото си тяло как да расте.

Уит се намръщи.

— Да не би да искаш да кажеш, че злината ражда себе си?

— Има причина да наричаме това явление раздвояване, а не раждане. Когато достигне пълните си размери, злината изоставя старото си тяло, което умира около новото, а новото се измъква от старата кожа. Новото тяло е почти толкова голямо, колкото старото, затова непосредствено преди раздвояването злината е неподвижна. Заравя се в гнездото си за дни, дори седмици, и не помръдва, докато процесът не приключи. На този етап са безпомощни и можеш лесно да ги убиеш.

— Ами когато придобие по-човешки вид, като онази, която сте видели в Рейнтрий? Нали каза, че била красива?

— Процесът е същият. Само че по-гнусен. Когато станат по-съвършени, вече не се раздвояват толкова често.

Уит не откъсваше поглед от гнусната купчина. Почеса се по главата.

— Сигурен съм, че не ти се иска Фаун да я види точно сега.

Уит винаги изтърсваше онова, което бе най-добре да остане неизказано. Даг не знаеше дали да се смее, или да въздиша.

— Не, разбира се — съгласи се той. — Не искам.

На Уит вече му беше хрумнала друга мисъл.

— Когато вие двамата сте се запознали в Гласфордж, тогава Фаун е направила същото като Рейз, нали така?

— Да, уби злината със зареден споделящ нож. Просто я намушка.

Уит мълча дълго.

— Малката ми сестричка — въздъхна накрая. Даг не можа да разбере какво мисли и дали е учуден, или изпълнен със страхопочитание.

 

 

Фаун остана доволна, че ще нощуват на мястото, където бяха оставили каруците, въпреки че дотам ги чакаше доста път. Граус не беше единственият фермер, който негодуваше, че е яздил дванайсет мили, а сега трябва да язди още дванайсет, но беше най-шумен от всички.

— Денят беше безкраен, а накрая ще се озовем точно там, откъдето тръгнахме. Какво спечелихме?

— Опит — отвърна без капка съчувствие Сумак. — Опитът никога не е излишен.

Щом се убеди, че Даг не е ранен, Фаун насочи вниманието си към изтощените патрулни. Уит я увери, че Бар пищи по-силно, докато Аркади зашива раната му, отколкото когато го е ударил глиненият. Ремо се движеше като схванат, не можеше да вдигне дясната си ръка по-високо от рамото, но не се оплакваше. Всички, включително Тавия, бяха убедени, че синината на лицето й е по-скоро за показ и че няма нищо сериозно.

Рейз не беше ранен, но му беше най-зле. Фаун щедро му даде от бързо намаляващото лекарство против гадене, а той успя да пийне глътка вода едва след залез. Даг беше напълно спокоен, но го накара да лежи. Езерняците бяха единодушни, че Рейз заслужава почести, че трябва да му организират тържество в стила на патрулните, за да отпразнуват първата му убита злина, но се налагаше да почакат, докато той влезе във форма, за да се повесели. Даг обясни, че може да стане след седмица.

След вечеря патрулните се струпаха около огъня с парчетата от ножа на Рейз и внимателно ги увиха, за да ги върнат в лагер Ню Елм, където щяха да ги погребат. Не бяха нито натъжени, нито сериозни, затова Фаун не определи сбирката им като ритуал, но пък и не бяха весели, така че за празненство и дума не можеше да става. Сумак обаче запя песен, която Фаун бе чувала в Гласфордж. Този път нямаше флейта, ехтяха единствено гласовете им. Не се пееше за злини или споделяне на смърт, а за градина край брега на езеро, където се срещнали двама влюбени. Трябваше да прозвучи романтично и нежно, но приличаше повече на химн. Фаун нямаше представа защо й се стори, че песента е много стара.

Бери слуша внимателно до припева, извади цигулката и въпреки че пръстите й все още не бяха заздравели, поде мелодията. Отблясъците от огъня разкриха, че по лицето на Рейз се стичат сълзи. Младежът се беше надигнал от постелята и когато Бери отпусна лъка и цигулката, тихо й благодари. Фаун се запита колко ли близък е бил младият патрулен с прадядо си.

Бери разведри настроението с весел рил и вдъхнови Плъм да доведе братчето си Аулет край огъня, за да се опитат да потанцуват. Двамата се хванаха за ръце с огромно желание и Аулет записка радостно, когато Плъм се завъртя. Времето беше топло и Аулет беше само по риза. Под ризата се подаваха закръглените му коленца и босите крачета. Беше толкова смешен, че дори Бо и Даг се разсмяха.

След като Бери прибра цигулката, Бо разказа две истории, и двете неправдоподобни, което накара патрулните да си припомнят различни случки, които също се сториха на слушателите доста съмнителни. Няколко бутилки се предаваха от ръка на ръка. Приносът на Аркади спечели най-много почитатели — единствената глътка, която Фаун се осмели да опита, се плъзна по гърлото й като течен огън. Дори Граус се осмели да отпие.

Когато луната заблестя, Фаун се отпусна на постелята и се заслуша в гласовете и шумоленето на животните покрай потока. Забеляза, че Даг едва докосна вечерята си, и реши, че и на него му е лошо като на Рейз, но не беше сигурна дали се чувства по същия начин, както след злината в Гласфордж, защото тогава не бе в състояние да забележи каквото и да било. Да не би Рейз да не се бе упражнявал достатъчно в заслоняване? Или може би и той щеше някой ден да се превърне в лечител или създател? Преди да си легне, Даг обиколи лагера в огромен кръг. Отпуснаха се в обичайната поза, преплели крака под одеялото, докоснали лица в сребристия мрак.

— Днешната битка трудна ли беше? — попита тя и погали смръщеното му чело.

— Не, честно казано, изненади нямаше.

— Щитът на Уит действаше ли?

— Поне така ми се стори. Не знам обаче колко време щеше да издържи при опит за изтръгване на същността, но поне не позволи на злината да го пороби. Тъй като същността на Уит не се виждаше ясно, злината не успя да разбере какво представлява. Така и не й дадохме време да разгадае проблема.

— Патрулните добри ли са?

— А, да.

— Не съм сигурна, че те го знаят — отвърна тя предпазливо. — Тази вечер беше доста сериозен.

— Младите се справиха много добре. Уит също. Не се уплаши и всички видяха на какво е способен. Нито един от тях няма вече да гледа на фермерите по същия начин, както досега. — Замълча за момент. — Притеснява ме злината.

— Защо?

Той си пое дъх, след това го изпусна бавно.

— Не знам. Просто… нещо ме гложди. Всички злини си приличат и всички са различни. Не мога да си обясня защо тази беше излязла на пътя.

— Може да е решила да си смени леговището. Търсела е по-подходящо място, където да се раздвои.

— Възможно е. — Даг обаче не беше убеден. — Тази ми се стори твърде агресивна за злина преди раздвояване. Обикновено, когато достигнат този етап, те се покриват в леговището си и чакат глинените да им носят плячката.

— Може би… не знам. Може да е изтръгнала същността на някои свирепи животни.

— Не става така. — Той поклати глава, притисна я до себе си, а тя се обърна, за да опре гръб в него. — Но утре ще похваля патрулните. Заслужиха си го.

 

 

Следващият ден беше ясен и всички се надигнаха с усилие от постелите, но тръгнаха рано. Рейз се беше възстановил достатъчно, за да язди, макар че остави Индиго да оседлае коня му, а двама от другите патрулни му помогнаха да го яхне. След четири мили настъпи оживление, тъй като онези, които не бяха на бойното поле, пожелаха да изслушат пълно описание на тактиката на сражението. Фаун наблюдаваше от гърба на Сврачка, малко уплашена да не би мъртвата злина по някакъв начин да засегне детето й. Очакваше с нетърпение първото помръдване на бебето. Не беше посмяла да признае пред Даг убеждението си, че ако премине успешно онзи етап от бременността, когато първия път изгуби плода, ще е все едно сваля от плещите си проклятие. Битката със злината сега и събуждането на противните спомени й бяха въздействали много силно.

Уит и патрулните най-сетне престанаха да сочат и да обясняват и групата пое напред.

Към обед стигнаха мястото, където според Даг злината бе излязла на пътя, и той поведе патрулните и фермерите към източния рид, за да потърсят леговището й. Сумак остана при каруците, за да наглежда Рейз. Остана и Нийта, тъй като тя беше виждала леговища в Лутлия, а и при нужда можеше да помогне на Сумак. Бо също отказа да отиде, а Ход, както обикновено, не се отдели от него.

Бери се ухили от седлото и се наведе към Фаун.

— Мислех, че Бо няма да може да вдигне глава тази сутрин. Към полунощ се кълнеше, че видял прилепи едри като лешояди да летят наоколо.

— Да не би да са като дългите змии, които разправяше, че южняците използвали за колела на каруците? — попита Фаун. — Или като алигаторите, които впрягали пред лодките за състезания из блатата? Или като онзи път, когато валяло толкова силно, че видял морска котка да плува по пътя, а хората успели да я хванат, като я удряли с шапките си!

— Сигурно. Само че аз не се вързах.

Фаун се изкиска и подкара Сврачка. Нямаше да се учуди, ако Бо наистина беше видял лешояди — непогребаните трупове на глинените воняха и сигурно бяха привлекли хищници. Само че лешоядите летят ли след здрач?

Изгорялата гора продължаваше много мили и Фаун се опита да си представи огъня, който бе съсипал дърветата. Колко ли бързо е успял вятърът да разнесе смъртоносните пламъци? Тази мисъл й напомни, че злините не са единствената опасност, от която човек не може да се опази. Нямаше да може да избере дали да изгори, или да я пороби злина. Но пък белезите от огъня се скриваха с годините, не бяха необходими десетилетия, нито пък столетия, а като гледаше храсталака наоколо, пожарът бе за предпочитане.

Мислите й станаха още по-мрачни, когато спряха да обядват край един поток близо до изгоряло село, съсипано от същия пожар преди три години. Вече стана ясно защо в тази долина няма заселници. Тя обиколи къщите и складовете. Под зелените бурени имаше лепкава черна пепел.

— Можем да останем тук. — Граус посочи равнината зад потока, която очевидно бе привлякла жителите на селцето.

— Нямам намерение да оставам в тази проклета местност — сопна се Вайо. — Чудовища, пожари, хора-мечки и един господ знае какво още се крие тук… — Хукна да спаси Аулет, който се беше надвесил над един кладенец, сграбчи ритащото дете, погледна надолу и изпищя.

Фаун притича до нея, последвана от Сейдж и всички, които бяха наблизо. Кладенецът бе пълен с кости. Плътта я нямаше, но се виждаха коси и части от дрехи.

— Сигурно са слезли долу с надеждата водата да ги предпази от пламъците — рече Сумак, след като погледна. — И са се задушили, докато огънят е бушувал над тях.

— Или пък са се удавили — предположи Бо, — докато са се катерели един върху друг.

Фаун преглътна и бързо се отдалечи. Костите вътре бяха различни по големина. Дали е било семейство? Няколко семейства може би?

— Не е ли останал никой, който да ги погребе? — попита Кала.

— Може оцелелите да са решили, че това е подходящ гроб — предположи Сейдж. — Решили са, че вече няма да използват кладенеца.

Решиха да оставят костите в кладенеца, както са го заварили. Фаун нямаше апетит и се зарадва, когато тръгнаха от това призрачно място.

Няколко мили по-нататък се събраха с групата, тръгнала да търси леговището на злината. Даг бе казал на Аркади, че ще съжалява, ако тръгне с тях, и лечителят вече явно съжаляваше: лицето му бе покрито със студена пот, също като на Рейз. Сумак побърза да му помогне, но той поклати глава. Двете групи започнаха да обсъждат видяното в леговището и в селото. Разказите им бяха достатъчно тежки и поне този път Бо се въздържа от преувеличените си приказки.

Късно следобед Фаун яздеше между Даг и Финч в самото начало на колоната. Всички се оглеждаха, за да открият подходящо за нощуване място. Даг каза, че ще стигнат прохода в края на дългата долина късно утре. Започнаха да обсъждат дали е по-добре да оставят животните да си починат един ден преди изкачването, или след това, но май повечето предпочитаха първо да превалят планината, тъй като на никой не му беше приятно да се застоява дълго тук.

Финч все още се вълнуваше, че е видял леговище на злина.

— Направо да не повярваш! Всичко на двеста крачки наоколо е мъртвешки сиво. Ами онези дупки, от които са излезли глинените? Точно както ги описа, Фаун!

— Много ли беше страшно? — попита тя.

Даг поклати глава.

— Вече си го виждала, Искрице. Все още не мога да се начудя. — Той се огледа и се намръщи. — Надявах се да видим някакви хора днес. Независимо в коя посока.

Сумак яздеше зад него редом с възстановилия се, но мълчалив Аркади.

— Даг, да не забравим да пуснем доклад в лагера Лоръл Гап. Те е трябвало да ликвидират злината, преди да порасне толкова.

— Да, трябва да напишем патрулен отчет — съгласи се Даг. — Тъкмо ще научиш младите как се прави.

Тя му се оплези.

Даг се ухили и добави:

— Можем да го оставим на куриерската спирка в Блекуотър Милс. Няма нужда да се отклоняваме от пътя.

— Въпреки че много ми се иска да разбера къде се мотае патрулът им — недоволстваше Сумак.

Даг се намръщи.

— И аз.

На Фаун й хрумна нова мисъл и тя се извърна на седлото.

— Ами ако злината не ни е нападала нас, Даг? Ами ако е бягала от нещо?

— Че от какво може да бяга една злина? — попита Финч.

Фаун грейна.

— Патрулни! Може да срещнем патрулните от Лоръл Гап някъде по пътя.

— Няма ли да се ядосат, че ние сме видели сметката на злината? — попита Финч. Той не беше участвал в битката, но тъй като Уит като представител на фермерите беше дал своя принос, младежите се чувстваха горди. Това не беше никак зле според Фаун.

— Скоро ще научиш — обясни Даг, — че има достатъчно злини. Не си ги разпределяме.

— Патрулът от Лоръл Гап ще се засрами — добави Сумак. — Чичо Даг, мисля аз да напиша доклада. За всеки случай.

Даг се усмихна, но лицето му бързо помръкна.

— Малко вероятно е злината да е бягала от някой патрул. Първо, тя беше млада и нямаше да знае как да постъпи, второ, за злините ние сме самоходна храна. Кой ще избяга от обяда си? Ние сме тези, които се опитваме да ги изненадаме със споделящите ножове.

Фаун си представи как следващият й обяд оживява, вади нож и я напада. Пропъди образа от мислите си. Дори не искаше да си представя какво се върти в главите на злините. Май имаше нужда да подремне. Погледна Даг и усети студена тръпка. Лицето му беше напълно безизразно, сякаш му беше хрумнала абсолютно неправдоподобна мисъл.

— Не е възможно… — промълви той.

„Кое не е възможно, любими?“

Най-сетне започнаха да се виждат необгорели дървета. На четвърт миля нагоре по пътя зеленината отново образуваше покров над коловозите. Да не би неочакван дъжд да беше спасил гората тук? Или пък вятърът беше обърнал посоката си? Слънцето докосваше западните върхове, а източните склонове вече тънеха в сенки. Фаун се извърна към някакво движение в гъстите сенки край пътя.

— Предлагам да спрем край първия поток — обади се Финч и също се загледа към сенките. — Я! Какво е това? Май лешоядите са си устроили пиршество.

Десетина тъмни крилати сенки се бяха скупчили около един труп.

— Коза ли е това? — попита Фаун. — Да не би да е куче?

— Може да е елф — изкиска се Финч.

Даг се изправи на стремето и се вгледа.

— Не е коза. Муле е.

— Не е възможно — нацупи се Финч. — Това означава, че крилете на тези птици са по десет, дори дванайсет стъпки.

— Това не са птици. Сумак! Погледни. Използвай и усета си за същност.

Сумак подкара коня си напред, спря до Даг и се вгледа.

— Какво, мътните… Даг, какви са тези плашила?

— Глинени? — Гласът му прозвуча неуверено. — Глинени прилепи. Нямат птичи крила. Ставите им не са като на птици. Имат криле като на прилепи.

— Злините могат ли да правят глинени прилепи? — попита стреснато Финч. — Защо не казахте?

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Даг. — Върколаци, единаци — да. Така че защо да няма и глинени прилепи?

Фаун можеше да изтъкне поне десет причини защо да няма прилепи или дори алигатори. Боже, каква гадост!

— Отсъстващи богове, огромни са! — ахна Аркади. Гласът му трепереше.

Един от прилепите беше прогонен от по-напорист събрат. Разпери широките си криле и изскърца също като заял трион.

— Още ли са оцелели? — попита Фаун. — Също като онези, които са успели да се измъкнат през реката? — Искрено се надяваше да е така, защото в противен случай…

„От какво, за бога, може да бяга една злина?“

„От нищо.“

„Освен от по-свирепа злина.“

— Видя ли ръцете в края на крилете? — прошепна Сумак. — Имат дълги нокти.

— Мътните ги взели! — възкликна Даг. — Фаун, Финч, вървете спрете каруците. Сумак, събери патрулните. Отивам да огледам отблизо.

— Никъде няма да ходиш сам! — сопна се Сумак. — Аркади, върви да кажеш на патрулните.

Аркади се стресна, но кимна и подкара коня. Фаун го последва с нежелание, като току се обръщаше през рамо.

Даг и Сумак се приближиха до трупа и прилепоподобните същества се разпръснаха, като издаваха тракащ шум. Бяха тромави, тътреха се по земята, а крилата им се влачеха като платнища. Две се изкатериха с нокти по близките дървета. Другите се отправиха към скалите, един след друг, някои се прескачаха, за да стигнат по-бързо на високо място. Един се обърна и изпищя, изправи се и размаха огромните си кожести крила като петел, който се кани да кукурига. Конете на Даг и Сумак се изплашиха, вдигнаха се на задните си крака, готови да препуснат. Даг не успя да убеди Копърхед да приближи още напред, за да замахне с ножа, но го накара да хвърли къч. Яките копита попаднаха в нечие тяло и се чу пропукване на кост. Прилепоподобното създание изпищя и провлачи по земята счупеното си крило. Копърхед отскочи настрани.

Трите прилепа, които бяха успели да се изкачат на скалите, полетяха един след друг. Крилата им плющяха. Значи умееха да летят! Не бяха с тела на прилепи, приличаха повече на летящи катерици, с големи глави и прилепнали назад заострени уши. Фаун не успя да различи формата на устата им, но най-лошото беше, че летяха добре. Кошмарното трио набра височина и се понесе над гората.

Сумак беше зяпнала. Посочи ги и Даг кимна. И двамата препуснаха към кервана.

— Обръщайте веднага! — изрева Даг.

— Пак ли? — изпъшка Граус.

Фаун се поколеба.

— Даг, зад нас е съвсем открито. Ако тези чудовища ни нападнат от въздуха… — А беше очевидно, че няма да им е никак трудно. — Няма ли да е по-добре да се скрием сред дърветата, където крилата им ще се оплетат в клоните?

Той я погледна и присви очи.

— Правилно.

— Поне — провикна се Сумак, докато се опитваше да укроти уплашения си кон, — докато сме под дърветата, можем да разузнаваме напред и да си набавим оръжия. Ножовете няма да ни помогнат в боя с тези чудовища. — Трябват ни копия и лъкове.

— И брадви — обади се Фаун. „От онези с дългите дръжки.“

Всички се скупчиха, за да чуят наставленията. Сейдж подаде юздите на Кала и хукна при останалите. Беше взел тежкия си чук с дълга дръжка.

Каруците отново поеха напред. Фаун яздеше близо до Кала. Всички патрулни, с изключение на Рейз, и половината фермери препуснаха напред, за да се опитат да избият глинените прилепи. Наближиха поваления, който лежеше отпуснат като паднала палатка. Останалите два се бяха оплели в клоните. Ездачите можеха да го пронижат с копие, но конете отказваха да приближат. Уит скочи на земята и прониза чудовището със стрела от арбалета си.

Черен облак от поне петдесет прилепа се понесе откъм източния хребет и се спусна към тях.

Фаун не бе от жените, които пищят като момиченца, но този път изпищя с цяло гърло. Сврачка реагира на шумния плясък на крилата като останалите коне — отскочи рязко и Фаун едва не падна. Ако кобилата беше хукнала към дърветата, Фаун щеше да я остави, но сега дръпна юздите и се опита да я обърне в обратната посока.

Фаун подскачаше на седлото. Ужасяваше се, че може да падне и да изгуби бебето, и дори не мислеше, че ако падне при тази скорост, ще си счупи врата. Беше стегнала бедра, но усещаше как се изхлузва назад. Накрая пусна юздите и се вкопчи в седлото.

Всички животни от кервана се опитваха да избягат. Каруцата на семейство Басуд беше най-бавна, защото двете впрегнати най-отпред мулета се оплетоха, а Кала и Сейдж зад тях нямаше как да ги изпреварят. Граус, изглежда, беше паднал, но бързо скочи и замахна с копието си към прилепите. Вайо беше стиснала с едната си ръка брезентовото покривало, а с другата размахваше голям тиган. Прилепите се спуснаха към каруцата. Раздираха брезента с крака и бъркаха вътре, за да се докопат до плячката си. Вайо биеше с тигана ноктестите крака като с чук и глинените се отдръпваха, ала на тяхно място се спускаха други. Не можеше да се справи с всички.

Писъците й станаха пронизителни, когато един от глинените прилепи впи нокти в бебето и успя да го вдигне. Лицето на Аулет се разкриви от ужас и болка, ризката му изплющя около ритащите крачета. С крайчеца на окото си Фаун забеляза как един от глинените вдигна и патрулен от седлото — така и не разбра кой е. Глиненият замахна три пъти с криле, докато патрулният успее да се освободи и падна с писък, последван от хрущенето на счупена кост. Ръка, крак или врат? Сврачка я подмяташе и тя не успя да види къде и как падна патрулният.

Воня и топъл вятър облъхнаха гърба й и остри нокти се впиха в рамото й. Тя пак изпищя и се развика:

— Махай се! Махай се! Махай се веднага!

Размаха диво ръце, но усети как ноктите се впиват и в ръката й и чу плясъка на мощните криле. Ноктите бяха като желязо, а тънките мускули — като яки въжета. Тя изпусна седлото, усети как се вдига във въздуха и усука крак в стремето. Галопиращата Сврачка ги повлече настрани, сякаш глиненият прилеп беше хвърчило, а Фаун — кордата. Ако чудовището я пуснеше, глезенът й щеше да се усуче и Сврачка щеше да я повлече, но ако се пуснеше тя, глиненият щеше да я отнесе като Аулет.

Отдясно изникна Копърхед, изправен на задните си крака. Даг се бе изправил на стремената, златистите му очи пламтяха. От ножа му нямаше и помен, но той замахваше като подивял с куката и поне веднъж успя да раздере крилото на чудовището. Глиненият изпищя, пусна дясното рамо на Фаун и от него бликна кръв.

При следващия замах на Даг изчадието стисна куката му с крак и пусна лявата ръка на Фаун. Тя се опита да се вкопчи в седлото, докато падаше, счупи си няколко нокътя, но успя да изтегли крака си от стремето и падна на земята на крака, не на главата си, и се претърколи във влажната зеленина. Надигна се на колене и се огледа замаяно. Къде беше Даг?

Сврачка вече беше далече. Копърхед, обезумял от ужас, хвърляше къчове, които щяха да свалят ездача му от седлото дори без помощта на глинения прилеп. Долетя обаче и втори прилеп.

— Стисни крак! — изскърца първият, докато Даг се мяташе, риташе и го блъскаше с юмруци. Вторият прилеп заби нокти в ботуша му, след това протегна и другия си крак и стисна глезена. Двата застанаха така, че широките им крила да не си пречат, и се издигнаха.

„Та те разговарят! Те имат ум! Действат заедно! Не може да бъде, не може…“ Фаун изпълзя под дърветата. Ридаеше, но от пресъхналото й гърло не излизаше и звук.

Високо над нея Даг се извиваше, мяташе, кълнеше. Фаун си спомни падналия патрулен и изкрещя:

— Даг! Не се бори с тях, докато не се спуснат към земята!

Той погледна надолу и едва сега осъзна колко високо са го вдигнали. Замря. „Чу ме, разбра, благодаря ви, богове!“ Даг смъкна от врата си ножа на Крейн и викна:

— Искрице, дръж!

Тя зяпаше с отворена уста, в пълно недоумение. Зареденият нож се понесе надолу, превъртя се във въздуха, падна в тревата и отскочи в меката пръст, без да се счупи. Даг се издигаше… го издигаха… все по-високо.

Първият глинен прилеп отнасяше пищящото дете на изток; друг стискаше Тавия и безуспешно се опитваше да се издигне, тъй като тя беше много по-тежка от детето. Фаун мислеше, че чудовищата не тежат повече от четирийсет фунта, но по-едрите очевидно стигаха до сто. А тя беше по-лека! Пропълзя сред храстите и се вкопчи в една фиданка, когато видя, че отгоре се спускат нови глинени. Очевидно нямаше как да заловят плячката си, без да си наранят крилата. След като паднеха обаче бяха безпомощни и дори тя можеше да ги надвие. Поне така си мислеше.

Огледа се. Каруците и ездачите бяха успели да се скрият сред дърветата, по пътя им лежаха убити или ранени глинени прилепи. Това обаче не беше никакво успокоение. Конят на Тавия беше паднал и цвилеше отчаяно, целият в кръв. Някои глинени, привлечени от мъртвите животни, вече се скупчваха около тях, но повечето отлетяха след онези, които бяха успели да отвлекат жертви. Крещяха обиди, провикваха се: „Ела!“ към прегладнелите си другари.

Тя пропълзя към споделящия нож, взе го и го стисна с треперещи окървавени пръсти.

Уит препусна откъм дърветата, наведе се от седлото и я вдигна пред себе си. Фаун си поемаше дъх на пресекулки, нямаше сили да говори, но натъпка ножа под блузата си, докато препускаха към гората. Когато се скриха сред гъстите дървета, Уит спря коня и я смъкна на земята. Фаун цялата трепереше. Искаше й се да припадне, да избяга от този кошмар, но така и не беше успяла да усвои този женски трик. Налагаше се да се справи с онова, което предстоеше.

— Той ти даде ножа си! Защо? — изхриптя Уит. — Ножът бе последната му надежда!

Нийта, изподрана, обляна в кръв и много ядосана, пристъпи напред.

— Видях. Лудост! Даг имаше шанс да го използва! Отсъстващи богове, та това е единственият споделящ нож, с който разполагаме!

Фаун вдигна уплашен поглед към ясното празно небе над клоните и си помисли: „Не е единственият. Той има още един.“