Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (24)

Епилог

Някой изтрополи на верандата. На вратата на кухнята се почука и Фаун грабна кърпа, премести гърнето от огъня и забърза да отвори. Дано не беше нов спешен случай. Отвори вратата и хладният влажен въздух нахлу веднага. На прага стоеше Бар в дрехи на патрулен; миришеше на кон и мъгла и беше без бастун. По русата му коса бяха полепнали блестящи капчици влага.

— Здрасти, Фаун!

— Да знаеш само колко се радвам да те видя! Влизай, влизай!

Той се вмъкна в топлата стая и се огледа. Фаун извърна очи към мокрия кафяв пейзаж. Снощи в долината на Грейс беше нахлул по-топъл въздух и мъглата над мръсния сняг се стелеше на валма. Нямаше да се задържи дълго. Пролетта може и да не беше дошла, но зимата със сигурност си отиваше. В двора нямаше други ездачи, никой не приближаваше по пътя, поне оттук не се виждаше. Тя затвори вратата и се обърна към неочаквания гост.

Бар разтърка напуканите си зачервени ръце, пристъпи към огнището и по този начин й напомни за първия път, когато го бе срещнала. Този път, за щастие, не беше нито толкова мокър, нито толкова нещастен. Подуши въздуха и попита:

— Какво готвиш?

— Лекарство.

— Гадост! Мислех, че е вечерята, и се разтревожих.

Фаун се разсмя и посочи разтворената на масата книга.

— Помниш ли празната книга, която Хоторн и Ход ми подариха на деветнайсетия ми рожден ден в Греймаут? В нея записвах рецептите за всички лекарства, които правеха в медицинската шатра на Ню Мун Кътоф, рисувах различни растения и си водех бележки за работата, която билколечителят вършеше със същността. Взех си я, когато тръгнахме на север. Аркади се слиса, когато я извадих. Нямаше представа колко много съм записала.

Бар свали якето си от еленова кожа и го закачи на гърба на стола, за да съхне.

— Да, срещнах Сумак, докато си оставях коня отзад в обора. Стори ми се много весела и наедряла. Носи се като някоя от лодките, дето ги видяхме в морето. — И направи жест, за да покаже издуто платно.

— Заради пухената подплата е. Заших й я за палтото, защото Аркади все се тюхкаше, че прекарвала прекалено много време с конете в студа. Още по-страшна е, когато я видиш без палтото. Скоро и тяхното бебе ще се роди. — Тя се усмихна. — Ако човек не знае какво е преживял, направо няма да повярва как се суети около нея. Хем е тъжно, хем да им се не нарадваш. Струва ми се, че напоследък той цени всичко много повече.

Бар се усмихна. Тъжен ли беше? Фаун реши, че си въобразява, и продължи:

— Добре, че Сумак го търпи. Много прилича на майка си, Омба. Вече е обсебила всичките ни коне, оправя се с тях също както Омба на Кобилешкия остров. Ти видя ли кончето на моята Грейс, Дансър. Нали е много сладко?

— Да. Сумак първо него ми показа.

Фаун върна гърнето на огъня.

— С патрул ли си излязъл? — Долината на Клиъркрийк се намираше на източната граница на територията, която патрулираха от Пърл Рифъл. Запита се дали да не предложи на патрулните да преспиват в обора, но Сумак сигурно щеше да отсече, че ще притесняват конете. — Да не би да си куриер?

— Не, сам съм. Просто дойдох на гости. Искам да видя Даг. И теб.

— Кракът боли ли те?

— Не, просто… — Затътри стола до огнището, но забеляза голямата кошница в един ъгъл и побърза да го пусне, за да не вдига шум. Зашепна:

— Това ли е Нати-Мари? Спи ли? Ще я събудя ли, като говоря?

— Малко вероятно, стига да не крещиш и да не изпускаш разни неща. Току-що се нахрани, така че сега й се спи. Няма значение дори да се събуди. И без това спи по-добре през нощта, ако не я оставям да спи по цял ден. — Фаун се прозя. — Както и аз. Имам толкова много работа, че се изкушавам да я оставя да си поспи.

Бар се взираше в бебето, обзет от мъжки ужас. Фаун сниши глас.

— Все още е кръглолика като дете на семейство Блуфийлд, но се надявам след време да има скулите на Даг. Главичката й доста порасна през последния месец. И косата й, слава на боговете. — Тя се наведе и докосна с пръст черния мъх. — После можеш да я подържиш.

— Ами… добре. — Бар предпазливо отстъпи от кошницата и се настани на стола.

Фаун взе дървената лъжица и разбърка сиво-зеленикавия буламач, който се сгъстяваше точно както трябва.

— Татко доведе мама чак от Уест Блу, при това в тази кал. Пристигнаха два дни преди да се роди Нати-Мари. Останаха три седмици, след това мама се върна за първото дете на Кловър. Заяви, че не одобрява мъжете да присъстват на раждането, но Аркади я спечели веднага. Според мен беше облекчена, въпреки че е родила толкова деца, защото акушерството не й се удава. Даг беше много развълнуван, но се държа много по-смело от мен. Не бях изпитвала такава болка, но пък сега си имам едно чудесно бебе, така че всичко е наред.

Бар се размърда, обзет от неудобство, и Фаун прецени, че може да му спести подробностите. Бебетата на другите, поне доколкото си спомняше, бяха по-безинтересни от твоето. Двамата се умълчаха.

— Даг и Аркади ще се върнат съвсем скоро — подхвърли тя. — Повикаха ги заради някакъв човек, който се наранил край сала, а на връщане щели да се отбият при съседката, тя има възпаление на белите дробове. Сега вече не излизам много заради Нати-Мари, но съм втората ръка на Даг, когато хората идват тук. Когато мога, ходя с него, иначе Даг ще се заплесне и ще забрави да поиска пари. Това е то влиянието на Аркади. И обратното. Аркади вече свикна същността му да е мръсна. — Не че Аркади го беше казал, но според Фаун се подразбираше.

— Значи замисълът с лечението на фермерите се получи?

Фаун не беше сигурна дали Бар се опитва да я накара да си каже всичко, или просто избягва да говори за себе си, затова продължи:

— Отначало беше трудно. Бери ни беше нещо като посредничка и всъщност тя свърши работата. Не знам какво щеше да излезе, ако се бяхме изтърсили на място, където сме напълно непознати. Даг и Аркади направиха разни неща с близките и роднините й, а Бо, Хоторн и дори Ход разправяха за нас из целия град. И една вечер почука човек, когото почти не познавахме, и помоли за помощ. Това беше огромна стъпка. — Тя се намръщи съсредоточено. — Най-важното е — поне според мен, колкото и странно да ти прозвучи, — та най-важното събитие тази зима е, че изгубихме пациенти. Няма начин да не се случи. Не става въпрос за човека, който беше починал преди два дни, но въпреки това го донесоха на прага върху една дъска. Никой не обвини Даг, въпреки че той имаше какво да каже по въпроса. Не съм го виждала толкова вбесен. — Тя сви устни при спомена, който щеше да е доста комичен, ако близките на мъртвеца не бяха толкова разстроени. — Става въпрос за хора, които вече познавахме. — Старецът със счупения таз, детето със странната треска, жената, която бе пометнала и кръвта й почти бе изтекла, преди Даг да пристигне, въпреки че така бе пришпорвал Копърхед, че конят беше покрит с пяна. — Даг много се старае, направо се съсипва, но понякога просто не се получава. Разумните хора са наясно, а по-неразумните бързо ги вкара в правия път. Доста трудна работа, но всички се учим. И ние, и хората около нас.

— Хм. — Бар наклони глава. — Открай време знам, че човек трябва да се учи, ако иска да стане лечител, но така и не съм помислял, че трябва да се научиш как да си пациент.

— Вас Езерняците в лагерите ви учат на всякакви трикове, също и да си имате доверие един на друг, да плувате също. Учат ви още докато сте малки. Ние също имаме акушерки и лечители, но те са различни. Имам предвид, че отначало никой не знаеше какво да очаква от нас. Дори ние самите не знаехме, така че трябваше да се научим заедно.

Бар се протегна, почеса се по брадичката и се огледа.

— Бери и Уит успяха ли да направят лодката и да я пуснат есента? Не ги мярнах наоколо.

— А, заминаха още преди месеци — взеха Бо, Ход и Хоторн за екипаж, въпреки че Бо заяви, че това било последното му пътуване. Още е рано да ги чакаме, но скоро ще се върнат. Не бяха сигурни дали ще плават, или ще се върнат по Северния път. Дано се върнат по реката, защото се надявам Уит да ми докара желязна печка. А няма как да я пренесе на седлото, въпреки че когато става въпрос за Уит, не се знае какво ще измисли.

— Каквото и да купи, го превръща в печалба. Просто не знам как го прави.

— Никой в семейството не знаеше, че има такъв талант. Но пък и никой от нас нямаше шанс да блесне. — Градчето Клиъркрийк беше само двойно по-голямо от Уест Блу, но Фаун не можеше да си обясни защо изглежда значително по-голямо.

Бар прочисти гърлото си.

— Имаш ли новини от Кала и Индиго? И от Сейдж?

— О, да! Кала писа на два пъти. Ще ти дам писмата да ги прочетеш. Тук пощата идва сравнително редовно.

— Как са те?

— Сейдж си е намерил работа в една леярна и е научил много нови неща, както се надяваше. Кала казва, че още му се иска да си има своя работилница. Индиго кара каруца с доставки и шефът му е силно впечатлен от начина, по който се оправя с конете, въпреки че на Индиго градският живот много не му допада. Било пълно с народ. Чувствал се напрегнат. Писахме му да го поканим в Клиъркрийк, но все още не е приел. О, най-хубавото не си чул. Кала толкова се интересува от лечителство, че се е записала за чирачка на една акушерка в Трипойнт. Благодарение на усета си за същност се справя забележително добре и най-сетне признала, че има смесена кръв. Вместо да я изхвърли, жената я завела при човек, който познава местните Езерняци, и сега Кала се обучава една седмица от месеца с лечителите в лагер Трипойнт — родното място на Феърболт. Какво съвпадение! Направо да не повярваш!

— А! — Лицето на Бар се поозари. — Това е добре. — Намръщи чело. — Доста неочаквано.

— И аз така реагирах, докато не се замислих. Кала са я подложили на изпитание в лагера на баща й на юг, но тя се провалила, защото не искали да вземат Индиго.

— Така ли? Не знаех. — Бар се замисли. Фаун не беше свикнала да го вижда така унесен. Преди да успее да го попита какво го тревожи, на верандата се чуха стъпки.

Фаун вдигна развълнувано поглед.

— Ето го и Даг!

Вратата тъкмо се отваряше. Бар се усмихна.

— Ти да не би да си развила усет за същност?

— Не, но знам кой как трополи по стълбите. — „Както познавам гласа на детето си, когато заплаче, или ръката си в тъмното.“

Даг влезе и се ухили.

— Здрасти, Бар! Какво те води насам? — Изглежда, нямаше проблем с пациентите, защото не беше прегърбен от умора, нито пък мрачен или изпръскан с кръв.

Преди Бар да отговори, Нати-Мари се размърда в кошницата и изгука.

— Идвам веднага, Искричке — подвикна й Даг, бързо съблече якето и отиде да си измие ръцете на мивката. Гукането стана по-настойчиво, превърна се във вик. Даг метна кърпата на мивката и се надвеси над кошницата. Изражението му беше необикновено нежно. Бар се намръщи още повече, докато го наблюдаваше как вдига детето и го намества на лявото си рамо, подпрял с ръка гръбчето, докато се настаняваше на люлеещия стол от другата страна на огнището.

— Да не би да е мокра? — попита Фаун. — Гладна?

— Не, просто скучае и иска при другите.

— Обича да слуша гласа на Даг — обърна се Фаун към Бар и се усмихна. — Питам се как проговарят Езерняшките деца, след като възрастните разбират всичко благодарение на усета си за същност.

Даг поклати глава.

— Не всичко, уверявам те. Малките трябва да ни научат, както фермерските бебета учат родителите си. Нали така, Искричке? Учиш стария си баща на всякакви трикове, нали? — Нати-Мари се отпусна доволно на новото си място и размърда пръстчета, очите й бяха почти затворени. При раждането бяха мътни, но по-късно станаха наситено кафяви с много красиви червеникавозлатисти точици. Даг се обърна към Бар. — Как е в Пърл Рифъл? Как се справя създател Верел с щитовете ми?

— По-добре, откакто Уит дойде миналата есен и се похвали с ореха си и убийството на злината във всяка пивница около сала и така Верел вдигна цената четири пъти. Поне лагерният съвет се успокои, защото все повече фермери искат да пробват, а аз просто не разбирам защо, след като Уит им каза, че работят.

— Уит е много хитър — заяви Фаун доволно, чукна дървената лъжица в ръба на гърнето и го дръпна да не е на силен огън, след това се настани до коленете на Даг, за да слуша.

— Верел има двама нови чираци — продължи Бар. — Така че да не изостава с работата заради щита.

— Чудесно — отвърна Даг. — Ами капитан Ама? Тя няма ли желание да експериментира?

— Да, най-сетне. Изпрати четири фермерчета с моя патрул и ми нареди да ги наглеждам, защото съм познавал фермерите по-добре от всеки друг патрулен. Двама напуснаха след първия патрул, щом разбраха колко е досадно и че няма никакви удобства, особено през зимата. Оплакаха се, че трябвало да вършат черната работа, а аз им обясних, че новаците винаги вършат черната работа. Другите двама останаха, а сега дойдоха други двама. Другата седмица заминаваме пак.

— Нали знаеш, че Аркади е обучил Хохари да прави щитове, докато е бил на гости на родителите на Сумак?

Бар кимна.

— Поне шест момчета от Рейнтрий — оцелели след злината — чули слухове и се явили като доброволци. Феърболт твърди, че това си била работа на патрула, и така повлиял на хората, че лагерният съвет се разделил и не могли да му забранят нищо. Сложил момчетата за партньори на Рейз и Ремо, за да ги обучават, и се получило сравнително добре. Досадната тежка работа не ги притеснявала. Миналата седмица получих писмо от Ремо. Пише, че успешно преминали първия си тест с истинска злина. Била още малка, но щитовете на Хохари издържали и нито едно от мрачните предсказания на черногледците не се сбъднало. Засега добре.

— Ти някога ще се върнеш ли там? На езерото Хикори?

Даг поклати глава.

— Няма да е скоро. Не ми остава време. Засега с Аркади имаме единайсет различни създатели и лечители от девет лагера, които искат да научат как се правят щитовете и как да отомайват, а също и други неща. Всяка седмица прииждат нови и нови хора.

— Вече има стая за посетителите — добави Фаун. — Довечера ще те настаним там.

Бар кимна доволно.

— Освен това Аркади написа дълги инструкции за Хохари и Верел, за да ги разпратят на всички медицински шатри, а Феърболт и Ама ще помогнат, когато са на патрул. Дори Копърхед да осъществи мечтата си и да ме хвърли така, че да се забия в някое дърво, идеите ми са разпространени.

— Ремо щастлив ли е на езерото? Доколкото Ремо може да е щастлив, разбира се — добави Бар.

— Май да — усмихна се Даг. — Споменава Тиока Кроу в писмото цели три пъти. Тя е хубаво момиче, малко едричко, доколкото си спомням.

Бар поклати глава.

— Надявам се този път да има повече късмет в любовта.

— Ако се спре на Тиока, тя ще направи всичко по силите си.

— Не беше нужно да заминава. Ама беше готова да го върне в патрула на Пърл Рифъл. Но добре, че поне се прехвърли както трябва. По-спокоен е, когато следва правилата.

Даг сви вежди.

— Правилата не се създават, за да бъдат нарушавани. Причината да ги има е, че някой е допуснал грешка или е направил нещо нередно, а на хората не им е приятно да има нови такива случаи.

Бар прочисти гърлото си.

— Да, има такова нещо.

„Най-сетне започва да му увира главата“, помисли си Фаун. Едва ли Бар беше пътувал ден и половина единствено за да се порадва на Нати-Мари. Нещо го измъчваше.

— Бях голяма напаст като млад патрулен.

Фаун прецени, че няма да е много любезно, ако се съгласи, така че се зае с работата си около огнището, а Даг само изсумтя.

— Мислех, че всички правила са една голяма глупост, силите ми се струваха още съвсем нови, затова исках да ги изпробвам. Нали знаете, момчетата се надбягват, вдигат пънове и какво ли още не. Както и да е, та тогава направих нещо… — Вдигна очи към Фаун. — На Фаун няма да й хареса.

Фаун стисна устни. Не че искаше да го улесни, но…

— Да не би да говориш за случая, когато си използвал убеждение, за да се изтъркаляш с едно фермерско момиче в сеното? Същия случай, когато си се опитал да убедиш Ремо да прелъсти сестра й ли? Вече знам.

Бар ахна.

— Откога знаеш?

— Ремо ни разказа, когато ти се качи на „Завръщане“. Тогава се опитвахме да разберем как става отомайването.

— Ремо ви е казал? — Бар явно се чувстваше предаден.

— Все още ти беше ядосан заради случая със споделящия нож. Бяхте попаднали в засадата, защото момичето от лодката те е водило за носа — или за каквото там те е водила, — а той те последвал.

— Хм. Да, така беше. — Бар отново погледна Фаун. — Затова ли се държа така през първия ден, когато се качих на борда?

— Онова, което бях чула, не беше в твоя полза.

Бар се намръщи.

— Да, така си е. Фермерското момиче не се дърпаше дори преди… А после Ремо така се затръшка, че повече не посмях. А и оттогава се случиха толкова много неща, че почти бях забравил, поне до последния патрул. Минавахме през едно селце. На трийсетина мили от Рифъл.

Даг се облегна назад. Фаун беше сериозна и мълчеше. Не искаше да го съди, преди да чуе всичко.

— Беше просто шега, почти де. По онова време. Поне така си мислех.

— Едва ли на нея й е било до смях — обади се Фаун.

— Да, разбрах.

Фаун го изгледа.

— Да не би да се е обесила?

Бар се ококори.

— Да се обеси?! Че фермерките правят ли подобни неща?

— Понякога. Или пък се давят.

— Не е чак толкова зле. По-скоро обратното. След като я видях, разпитах ковача… Омъжила се е. Има и дете.

— Да не би да е от седмачетата с коса като на деветмесечно бебе? — попита Даг. — От време на време попадам на такива.

— Има ги навсякъде — подкрепи го Фаун. „И аз можех да родя същото, но не стана.“

— Видяхме се пред ковачницата. Денят беше студен, но слънчев. Патрулът ми спря, за да оправим няколко паднали подкови. Тя беше донесла инструменти за поправка. Веднага ме позна, но се престори, че ме вижда за пръв път. Все едно бях невидим или поне й се искаше да съм невидим. С нея беше и бебето, момиченце, почти колкото Аулет, русокосо, къдраво, с плетена шапка с дълъг розов пискюл. Непрекъснато си въртеше главата и пискюлът се подмяташе, а тя не спираше да се киска. Даг, тя е моя.

Фаун се намръщи.

— Откъде си сигурен? Възрастта и косата ли ти подсказаха?

— Не, същността й.

Фаун погледна Даг и той кимна.

— Да, Бар веднага ще познае.

— И какво направи? — попита притеснено младата жена.

— Хукнах след нея, разбира се. Настигнах я на първия завой извън селото. Първо рече, че не ме познавала, след това нареди да се махам, защото ме мразела, ако ли не — щяла да пищи. Казах й, че момиченцето е мое, а тя отрече, после се съгласи, че била моя, а малката се разплака от крясъците и майка й най-сетне спря, за да поговорим. — След малко добави: — Кръстила я е Лили.

Бар си пое дъх и продължи, сякаш се страхуваше, че ако замълчи, няма да има сили да доразкаже:

— Каза, че животът й бил хубав, имала си добър съпруг, а аз съм нямал право да я преследвам и да й съсипвам живота.

— Отново — промърмори Фаун.

— Попитах я дали онзи човек си мисли, че момиченцето е негово? Тя отвърна, че било точно така. Предложи ми всичките пари в кесията си, само и само да мълча.

— Ти взе ли ги? — попита мило Фаун.

Бар я погледна вбесено.

— Стига, Фаун — сгълча я Даг.

Фаун въздъхна. Беше прекалено късно да му се кара. Просто нямаше смисъл. Той си беше научил урока по друг начин, възможно най-болезнения.

— Та тя ми каза, че ако искам нещо от нея, нямало да го получа, защото в момента била бременна отново, този път от съпруга си, а аз й казах, че не искам нищо, успокоих я, че е момче и е напълно здраво. Тя се зарадва и се поуспокои. Нареди ми да замина и да не се връщам, защото съм й бил причинил достатъчно мъка за един живот. — Бар примигна. — Не ми се стори много да страда.

— Ти как разбра? — сопна се Фаун. — Не си присъствал на неприятните моменти. Само защото е оцеляла, не означава, че не е страдала дълго.

— Ти какво направи? — прекъсна я Даг.

Бар се намръщи.

— Не знаех какво да направя. Просто си тръгнах, както тя искаше. Но, Даг… това момиченце… тя можеше, трябваше да е моята наследница. В някой друг свят.

— Прекалено късно е за тази работа — отвърна Даг.

— Знам. През целия път към къщи мислих за нея. И за Кала и Индиго. Не знам дали щях да проявя разбиране към този проблем, преди да се запозная с Кала и брат й. Ами ако се окаже, че Лили има усет за същност? Ами когато стане на единайсет или на дванайсет и започнат да се случват странни неща — знаеш как е, когато усетът ти за същност се прояви за пръв път. Няма да има кой да й каже какво се случва. Ами ако съпругът на майка й заподозре нещо и започне да се отнася зле с нея? — Той се поколеба. — Ами ако аз загина, докато съм на патрул? Никой няма да знае, че тя съществува.

— Доколкото разбирам, не си съобщил на родителите си, че си имат внучка. Досега щяха да проявят някакъв интерес.

Бар потръпна.

— Отсъстващи богове, не!

Фаун си каза, че според стандартите на Езерняците той всъщност е още съвсем млад.

Даг се намръщи.

— Ти ги познаваш най-добре, няма да споря с теб.

Бар наведе глава.

— Мислех си… че няма да е зле някой да знае за Лили. За всеки случай. Ако има някой, който да ми каже как да постъпя, то това сте вие двамата. Затова дойдох.

Даг се намести на стола и нагласи отпуснатата на рамото му Нати-Мари. Тя въздъхна, примлясна и отново заспа.

— Какво ти се иска да направиш?

— Първо, не искам никой да страда.

— Тогава е най-добре да оставиш горката жена на мира — каза Фаун. — Тя е намерила начин да оцелее. — Не беше сигурна дали трябва да добави „с теб или без теб“, затова премълча. — Да не си посмял да й отнемеш детето, освен ако не си готов да го замениш, а мисля, че няма да успееш. А и тя няма голямо желание да е с теб.

— Да, няма.

Даг прехапа долната си устна и почука с куката по страничната облегалка на люлеещия стол.

— Според мен не трябва да оставяш Лили. Наглеждай я. Нещата се променят. Родителите умират — нейните, твоите — съдбата се променя. Семействата се местят. Длъжен си заради детето да я наглеждаш дискретно — ако знаеш какво означава дискретно. Просто ще си наясно дали има нужда от нещо.

— Ще го направя — отвърна бавно Бар. Напрежението започваше да го отпуска, след като си беше признал. Дори да станеше сериозен и мрачен като Ремо, нямаше да му се отрази зле. Бар отново погледна Нати-Мари, отпусната доволно на рамото на баща си, и Фаун усети завистта му. — Баща ми е добър човек — започна да обяснява той, — защото ни търпеше, докато мама казваше, че ще ни удави и двамата в Рифъл. Той прекарваше много време с мен и сестрите ми, учеше ни на разни неща… Странно ми е като си помисля, че няма никога да…

Нати-Мари разкъса последвалото мълчание, понеже се размърда и заплака. Даг сведе поглед, а Фаун се усмихна.

— Трябва ми помощница с две ръце — каза Даг.

— Много странно как родителските ти умения се появяват и изчезват за един миг, лечителю. — Тя отново разбърка отварата, свали я от огъня, след това се наведе и взе дъщеря си. Да, беше мокра. Даг изобщо не се притесни от мокрото петно на ризата си. Фаун си помисли, че няма да е зле да научи Бар как се повива бебе, ако не го беше научил от сестрите си. Нямаше да е точно сега, а когато болката му отмине. В началото на познанството им й се искаше някой да удари Бар по главата с нещо, за да му дойде умът. По всичко изглеждаше, че малката Лили е била този някой, но резултатът не беше никак приятен.

Когато Фаун се върна, Даг стана от люлеещия се стол, за да седне с детето, и продължи сериозния разговор с Бар. Заговориха и за новия дизайн на щитовете, за отомайването, как много лагери изпратили запитване, колко лечители и създатели обещали да разнесат новината. В този момент нахълтаха Аркади и Сумак и лечителят веднага започна да се оплаква, както винаги, от студения северен вятър, който пък точно този ден си беше мек и приятен, и разговорът се върна към лекуването, как нови чираци се молели за място, какви били новите жребчета, а след това започнаха да обсъждат плановете си за пролетта.

Дори надеждата за огромния им зелен свят да растеше бавно както дете в майката, никой не спомена, че грижите и за двете не са за хора със слаба воля, нито за нетърпеливите.

Фаун се залюля в стола и се зае да нахрани бъдещото поколение.