Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

10.

— Кога смяташ да й кажеш, Даг? — попита Аркади.

Даг насочи усета си за същност след Фаун, която вървеше към шатрата на лечителите. Беше тръгнала преди тях, за да помогне на момичетата да подготвят стоката за фермерския пазар. Бяха минали пет дни, откакто я бе любил така неразумно.

Вдигна поглед към ухилените момчета от Олеана, които го наблюдаваха над чашите чай и плънкини, и стисна зъби. Щеше да издържи на шегите и закачките им, стига да не се присмиваха на нея. Затова трябваше да й съобщи в най-скоро време. Или да ги накара да млъкнат. Едно от двете.

— Няма опасност… това мина… о, богове. Онзи ужас, за който ми разказа, когато се вгнезди на погрешното място. А аз ще… трябва да… първото ми…

Бар и Ремо го наблюдаваха с недоумение.

— Опасността е преминала — успокои го Аркади.

Даг въздъхна облекчено.

— Ами онова другото — като при Тауа Килдиър…

— Няма опасност — рече Аркади. — Тази сутрин проверих и имплантацията е напълно нормална, на задната стена на утробата, където трябва да е.

И не бяха близнаци, доколкото можеше да прецени Даг. Езернячките почти никога не раждаха близнаци, но когато все пак се случваше… Аркади му бе обяснил, че имало повече проблеми, допълнителен стрес за майката и други неприятности като преплитане на телата на двете деца. А пък Фаун беше толкова дребна… „Не, невъзможно“, напомни си Даг. Трябваше да изхвърли от мислите си възможните усложнения.

— Трябва да ти призная — продължи Аркади, — че почти всички чираци минават етапа, когато са убедени, че са поразени от всяка болест, за която са научили. Мислех си, че ти ще си звездното ми изключение. Май не съм преценил правилно.

Бар се изкиска. Даг не се пресегна да го плесне и след малко се почувства горд от самоконтрола си. Точно сега трябваше да мисли оптимистично.

— Това си е женска игра, Даг — увери го врелият и кипял в тези неща Ремо. — Те сами се грижат за всичко, успокой се.

— Не е никаква игра — изръмжа Даг. — Отсъстващи богове. Нима съм бил също толкова глупав на вашата възраст? Сигурно. — Небрежната забележка на Ремо му напомни, че Фаун няма роднини, на които да разчита.

Бар поклати глава.

— Не съм те виждал толкова разтревожен, Даг.

„Никога досега не съм се изправял пред подобно нещо, недорасъл идиот такъв! Всичко това е ново за мен!“

— Забавляваш ли се? — сопна се Даг и се изправи. — Хайде, Аркади, да излезем на верандата да поговорим. Остави ги тези двамата да се наливат.

— Сега закусваме! — възмути се на шега Бар. — Да не би да мислиш, че се наливаме на закуска?

— Да, с чай — обади се Ремо и вдигна чашата.

Излязоха и Даг хлопна вратата, за да не чува смеха на патрулните.

Слънцето хвърляше златисти отблясъци по водата и далечния бряг. Първите зелени листенца се бяха разтворили, а по някои от голите клони се виждаха розови пъпки.

— Дори не знам как е станало — започна Даг.

Аркади се разсмя.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

Даг стисна парапета и потисна ругатнята си.

— Нямам това предвид! Мислех… да не става, преди да се установим и да решим какво ще правим. Сватбеното ни пътешествие приключи, а и то продължи по-дълго от обичайното. Дори бях решил Фаун да избере времето и мястото за дете. Исках да се чувства в безопасност…

— Нали си наясно — заговори Аркади, — че девет от десет жени минават този период без никакви проблеми, независимо дали става въпрос за Езернячки, фермерки или мелези.

Даг се замисли.

— Звучи успокояващо.

Аркади зарея поглед към езерото.

— Ню Мун Кътоф е може би най-сигурното място за тази цел.

— Мина ми през ума — призна Даг. — Може би тук ще е на още по-безопасно място, отколкото при роднините си. Много по-сигурно, отколкото ако заминем само двамата на север и се опитваме някак да преживяваме.

— Може би настъпи моментът да промениш отношението си към хората тук — предложи тихо Аркади. — Да се опиташ да се приспособиш.

— Колко си деликатен, Аркади — въздъхна Даг, облегна се на парапета и загледа профила на наставника си. — Невероятен си.

— Ще съм невероятен, ако те обуча за добър лечител на същности. — Аркади отпи глътка чай. — Но ти вече го знаеш.

Даг помълча известно време. Хладният въздух галеше кожата му.

— Можеш да си намериш друг чирак. Няма да ти е никак трудно. А Северът какво ще прави без други Даг и Фаун?

— Работата си е работа. Човек може да свърши определено количество работа, независимо къде се намира.

— Така е. — Моментът бе повратен в живота им. Стори му се странно, че една толкова малка искрица е в състояние да натежи и дори да преобърне света му.

Но надеждите можеха да се окажат напразни. Даг погледна Аркади с ново уважение. Колко ли пъти бе преживявал това, а накрая всичко бе завършвало с мъка и разочарование? Даг се засрами.

— Извинявай, че се оплаквам така. За пръв път ми е.

Промяната бе толкова значителна, колкото и срещата с Фаун, когато стана неин патрулен, след това неин съпруг, после капитан, магьосник, а накрая изостави напълно задълженията като патрулен. Беше се превърнал в неспокоен дух… в създател. Ето че Фаун за пореден път го преобразяваше. „Бащата на детето на Фаун. Когато това свърши, ще съм различен човек.“ Колко ли е болезнено да започнеш подобно преобразяване, а след това да прекъснеш, без да си довършил? „Фаун сигурно знае“, каза си той.

— Чала ми разказа за вас с Брина — призна той.

— А — въздъхна Аркади, — добре. — След малко продължи: — Значи разбираш.

Даг кимна.

— Донякъде.

Много по-добре от ухилените смешници в хола.

Аркади потърка брадичката си и отново се загледа напред, очите му блестяха като нови медни монети. След това подхвърли нещо странно:

— Даг, не позволявай на страха да помрачи щастието ти. Не забравяй да се радваш.

Даг насмалко да ахне. И двамата се бяха заслонили, но гласът на Аркади издаваше, че го съветва за нещо, което е преживял.

Даг се замисли над тайния си страх. „Ако Фаун умре, значи аз ще съм я убил, все едно съм я повел на битка срещу невъзможно силен враг.“ Всъщност той за нея ли се страхуваше, или за себе си? Познаваше двама мъже, чиито съпруги бяха починали при раждане; човек не успяваше да се възстанови след подобен удар, независимо колко време е минало. Съжаленията му нямаше да са нищо ново. Просто трябваше да събере достатъчно кураж.

Богове, трябваше да се изтръгне от тези мрачни мисли. Освен това трябваше да каже на Фаун, за да го успокои, както обикновено, с вечния си оптимизъм. Стори му се, че чува гласа й: „Бъди разумен, Даг!“

И това щеше да стане, след като гневът й към него преминеше. Дори да започнеше да хвърля по него каквото й попадне, нямаше да се навежда, реши галантно той.

— Ще й кажа довечера — реши Даг. — Май ни предстои дълъг разговор.

— Добре — кимна Аркади.

 

 

Край масата на лечителите цареше оживление. Времето беше приятно и от няколко дни пътищата бяха сухи, така че Нола и Чери се надяваха, че ще продадат стоката си рано и ще им останат няколко часа да се порадват на слънцето. Фаун поздравяваше редовните клиенти. Вече разпознаваше усмихнатите лица и каруците на прииждащите. Веднага забеляза Финч — бе забравила другото му име, — когато пристигна в откритата си каруца. Кобилата му лъщеше от пот. Той пусна юздите и скочи на земята.

Бързо се приближи до Фаун и каза:

— Ето те и теб, слава на боговете! Може ли да поговорим насаме?

— Защо не? — Фаун се огледа. — Там при дърветата става ли?

— Да, става. — Той протегна ръка, след това сви юмрук, сякаш искаше да я сграбчи за китката и да я повлече напред с бърза крачка, но изглежда, не посмя.

Отидоха край гората, така че се виждаха от пазара, но никой не можеше да чуе разговора им. Бяха в границите на усета за същност, макар Фаун да се съмняваше, че някой може да разбере нещо повече, освен че младият фермер е много по-развълнуван от нея. Напрегнатото лице на Финч бе потно и поруменяло, а сините му очи изглеждаха неестествено ярки.

— Съпругът ти все още ли е готов да лекува фермери? — попита той направо. Не откъсваше поглед от устата й, сякаш очакваше спасение.

— Да, когато след време заминем на север, но сега е просто чирак. Не е му е позволено да лекува никого.

Той махна с ръка, сякаш не я беше чул. Започна да обяснява бързо:

— Става въпрос за племенника ми Спароу. Момченцето на брат ми. Само на пет е. Хванал е тетанус и вината е моя! Позволих му да потича бос в плевнята. И той стъпи на пирон. Трябваше да се грижа за него. Не спира да плаче, когато е на себе си. Първо започна треската, а болките са от снощи. Пищи ужасно, но още по-зле е, когато притихне. О, богове!

— Знам какво е тетанус — отвърна бавно Фаун. — Братчето на Вайълит Стоункроп почина от тетанус преди много години. Бяха ни съседи в Уест Блу. Аз не го видях, но Вайълит ми разказа всичко. — Разказът й наистина бе ужасен.

— Той може ли да дойде? Съпругът ти Езерняк може ли да помогне? — Финч стисна ръката й. — Можеш ли да го попиташ… дори не му знам името. Много те моля. Снаха ми не спира да плаче, а мама е толкова вбесена, че дори не желае да ме погледне. Ужасно е, наистина е ужасно.

— Даг — отговори Фаун на последния въпрос, докато мислеше. — Даг Блуфийлд. Настоя да приеме моята фамилия, когато се оженихме, както правят Езерняците. Прие фермерско име, но си е истински Езерняк. Смешна работа. — Трябваше да хване Даг, когато е сам, не можеше да му каже пред всички в шатрата на лечителите. Погледна слънцето. Наближаваше обед. Може би Даг щеше да се върне в къщата, за да обядва.

Или пък можеше да му спести решението. Нямаше да е никак лесно, каквото и да измислеше, макар че след като ставаше дума за дете, Даг щеше веднага да хукне. Познаваше правилата в лагера не по-зле от него. Можеше да отпрати Финч, да преживее докрай кошмара и дори да не споменава пред Даг. Сега не бе моментът да го притеснява. От гощавката насам бе напрегнат и неспокоен. Непрекъснато я гледаше, сякаш се питаше… какво? Сякаш съжаляваше, че булката му фермерка го откъсва от неговите хора.

Във всеки момент по света умираха и се разболяваха много хора, така че един повече или по-малко не беше от значение. Аркади със сигурност щеше да забрани, ако разбереше за намеренията им. Фаун дори не беше сигурна, че Езерняците умеят да лекуват тетанус. Не бе виждала нито един случай, откакто започна да помага в шатрата на лечителите. „Тази работа може да струва обучението на Даг.“ А и много повече, ако се замислеше за бъдещето.

Бавно изпусна сдържания въздух. Знаеше, че изборът й не е никакъв избор.

— Не мога да обещая, че ще дойде, но мога да го попитам. Ела.

Финч въздъхна, кимна и изглежда, едва сега се сети, че й причинява болка и трябва да пусне ръката й. Тя погледна Чери и Нола, които я наблюдаваха подозрително, след това им махна, за да не си помислят, че се измъква тайно. През гората имаше пътека, която отвеждаше право в дома на Аркади, и беше много по-бързо, отколкото по пътя. Освен това лагерът се охраняваше много зорко.

Не биваше да насилва късмета им, така че когато приближиха езерото, нареди на Финч:

— Остани в тази долчинка. Домът на Аркади е на стотина крачки. Ще доведа Даг или… ще се върна да ти предам какво е казал. Може да се забавя малко.

Той кимна, клекна до едно паднало дърво, обърна лице към слънцето и затвори очи. Фаун забърза по пътеката.

Даг и Аркади тъкмо привършваха обяда и прибираха останалата храна в кошницата. Добре че момчетата от Олеана бяха запрашили нанякъде.

— Фаун? — възкликна изненадано Даг. — Мислех, че си на пазара. Гладна ли си?

Тя поклати глава.

Той се поколеба и я погледна по онзи пронизващ, типичен за него начин. О, богове, изглежда, кожата й беше прозрачна като стъкло.

— Добре ли си?

— Случи се нещо — каза му тя, без да поглежда Аркади. — Може ли да поговорим насаме?

— А-хм — прокашля се Аркади и вдигна вежди. — Аз трябва да се върна в лечителската шатра, Даг. Ти не бързай. — Махна с ръка, взе кошницата от масата и излезе. Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквала. Поне засега. Не бе сигурна, че е хубаво. Изчака стъпките на лечителя да заглъхнат по пътеката.

— Фаун — започна бавно Даг, — има нещо…

Тя го прекъсна.

— Даг, ужасно е!

— Какво? — стресна се той. — Не, Искрице, едва ли е чак толкова зле. Ще съм до теб и…

— Става въпрос за горкичкия племенник на Финч Бриджър. Стъпил на пирон и има тетанус. Даг, знам, че на Аркади няма да му стане приятно, но не може ли да отидем да го видиш? Той е само на пет!

Даг мигна. Мълчеше. След това мигна отново.

— Кой?

Фаун бързо разказа онова, което бе научила от Финч.

— Може ли да отидем? Смеем ли? Лечителите Езерняци умеят ли да лекуват тетанус?

Даг заговори мъчително бавно:

— Четох за подобни случаи в записките на Аркади. Подсилват нервите и между спазмите дават много течности и храна, за да поддържат пациента жив, докато мине най-лошото. Аз лично съм се натъквал на два такива случая. Първата беше жена на езерото Хикори — след раждане. Хохари успя да я излекува, не знам как. Не съм присъствал, чух ги да говорят какво било станало. Следващия път един патрулен имаше тетанус, докато прочиствахме пустошта в Лутлия. Лечението беше несполучливо. Той сподели смъртта си. Не го направи веднага, а чак когато не издържаше повече.

— Ще можеш ли да се справиш с нервите? Въпреки че никога не си виждал как става?

Даг въздъхна дълбоко и се почеса по главата.

— На колко каза, че е?

— На пет.

— Отсъстващи богове! — възкликна Даг.

— Фермата на семейство Бриджър е на десетина мили. Финч има каруца. Мислиш ли, че можем да стигнем, преди Аркади… не, май няма да стане.

Даг поклати глава.

— Може да отнеме дни, за да излекуваш някого от тетанус, а може и да е много по-малко.

— За нула време ще събера каквото ни е необходимо за ден-два.

— Предпочитам ти да останеш.

— И да обяснявам сама на Аркади? — Тя тръсна глава. — Да не си посмял да ме оставиш сама! Той ще ме направи на нищо. И без това ще ни трие сол на главата, когато се върнем. Както и да е, истинска лудост е да те изпратя при фермерите съвсем сам. Поне ще им обясня онова, което не знаят за Езерняците.

— Права си. — Той я гледаше, без да мига. — Болестта не е много заразна и ще си в безопасност.

— Разбира се!

— Но няма да се приближаваш до детето.

Тя го изгледа учудено. Защо беше толкова предпазлив? Нямаше значение. Щом пристигнеха в дома на семейство Бриджър, тя щеше да се справи с всичко, както обикновено. Облиза устни и му зададе най-важния въпрос.

— Даг, сигурен ли си? Ако не си, ще пратя Финч да си върви. — Можеше поне това да му спести. — Заради това може да изгубиш Аркади.

Той й се усмихна и прокара палец по топлата й буза.

— В такъв случай цената е прекалено висока, а аз съм прекалено стар и беден, за да си го позволя.

Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си.

— Тогава да се приготвим.

Влезе в стаята им, за да събере някои неща, а той отиде в работното помещение на Аркади, за да вземе необходимото. Не беше поискал разрешение и Фаун предполагаше, че Аркади няма да е никак доволен. Върна се в хола и завари Даг да пише кратка бележка на лечителя: обясняваше, че са го помолили да излекува болно момче и да не очаква веднага завръщането му. Не споменаваше думата „фермер“, но не беше и излъгал.

Тя поведе Даг към долчинката, където чакаше Финч. Щом ги чу да приближават, той скочи и избърса с ръкав мокрото си лице.

Погледна смаяно Даг и ахна.

— Това е Даг — представи го Фаун и стисна лявата му ръка. Наблюдаваше предизвикателно Финч в очакване да се втренчи в куката. Само да посмееше да каже и дума за възрастта на Даг или че тя е прекалено ниска и млада…

Даг кимна любезно и каза:

— Здравей, Финч.

— Господине! — изхлипа Финч. — Вие сте… — Младежът извърна поглед, след това го насочи към напрегнатото лице на Фаун. — Не очаквах да сте… такъв…

— Свиква се — прекъсна го сопнато Фаун, но бързо се овладя. Финч и без това си имаше достатъчно тревоги и не бе нужно да му казват, че заради него може би жертват обучението на Даг. — Много мислих. Най-добре да заобиколим и да се видим при каруцата в края на пътя, далече от пазара.

— Не че има кой знае какво значение, Искрице.

— Няма нужда да предизвикваме излишни въпроси и приказки.

Финч закима енергично.

 

 

Според Даг фермата на семейство Бриджър не беше толкова приятна и богата, колкото на Фаун в Уест Блу — беше по-малка и разхвърляна, дворът бе все още кален от зимните дъждове. Поне имаше всичко необходимо: голям плевник, огромен навес за дърва, странични пристройки, които се ремонтираха, ограждения за крави, прасета и пилета, чиято миризма се усещаше навсякъде. Самата къща беше квадратна, на два етажа, неизмазана. Даг последва Финч вътре с чувството, че се натрапва. Цареше мъртвешка тишина и той си помисли: „Закъсняхме!“ Сам не знаеше дали да въздъхне от облекчение, или да скърби. От горния етаж долетя стон, последван от женско ридание, и той отпусна усета си за същност.

Качиха се бързо в пълната с хора стая на горния етаж. В огромното легло се мяташе момче. Устните му бяха посинели от болестта, вратът му се беше вцепенил, дъхът му излизаше със свистене. Млада жена, очевидно силно разтревожената майка, го галеше и се опитваше да успокои напрегнатите му мускули. Навъсената му баба бе седнала от другата страна на леглото и го държеше за ръката. Личеше й, че е изтощена.

И двете погледнаха Даг и очите им се изпълниха със страх и отчаяна надежда. Преди няколко дни, помисли си патрулният, щеше да е само страх. Той преглътна и привлече Фаун пред себе си като щит. Усетът му за същност бе притеглен към болката, която се бе съсредоточила в центъра на леглото.

— Фаун — прошепна той, — оправи се с тях. Трябва да прегледам момченцето.

Пусна я и тя пристъпи напред, усмихна се и поздрави.

— Здравейте! Аз съм Фаун Блуфийлд, а това е съпругът ми Даг Блуфийлд. Сигурно Финч ви е разказал, че се запознахме на фермерския пазар край Ню Мун. Даг се обучава за лечител в лагера.

Добре че им каза, че се обучава, за да не очакват чудеса, каквито дори Аркади не можеше да направи. Жените се представиха. Майката беше Чери Бриджър, а бабата — госпожа Бриджър. Майката на Финч не откъсваше поглед от безотговорния си син, довел Езерняка. Очевидно прегрешенията му се трупаха едно след друго.

— И така — побърза да продължи Фаун, — първо Даг трябва да провери състоянието на същността на малкия Спароу, след това ще разберем какво може да се направи. Госпожо, пуснете го, ако обичате… — Тя стисна устни и дръпна бабата, за да не пречи на Даг.

— Свали ми приставката, Искрице. Няма да ми е необходима. — Фаун кимна, нави левия му ръкав и започна да разкопчава катарамите. Той сведе глава към нея, но без да престава да наблюдава другите с крайчеца на окото си. Докато гледаха как миловидната Фаун се занимава със страховитата на пръв поглед кука, пациентите фермери се успокояваха. Даг не бе сигурен дали става така, защото се разсейват, или защото това им показва, че и той е уязвим. „Всички сте виждали как мъжете навиват ръкави, за да се хванат на работа. Вижте сега какво ще стане!“

Разтри червените следи от каишките и пристъпи към ококорените жени. Дори не се опита да поздрави петгодишното момче, тъй като то се гърчеше от болка и нито щеше да го чуе, нито да го разбере. Прошепна на Фаун:

— Ако ти се стори, че съм влязъл прекалено дълбоко или продължавам прекалено дълго, плесни ме по главата, както направи Аркади онзи път. Ама силно. Ще го направиш ли?

Тя кимна. Даг коленичи до леглото и светът около него бавно се стопи, когато остави същността си да се надигне. Някъде отдалече долавяше веселия глас на Фаун да реди обяснения.

— А сега да ви разкажа за усета за същност на Езерняците…

Същността на детето бе нестабилна. „Влез дълбоко навътре.“ Вече познаваше треската, която бе силна, но съвсем не беше основният проблем. Прободната рана на крака не беше добре почистена и плътта отвътре гореше заради отровата, разпространила се под на пръв поглед здравата кожа. Нервите излъчваха ужасен шум, който предизвикваше силни мускулни спазми. Даг се опита да успокои мускулните влакна с подсилване и усети как се отпускат.

Изтръгна се бързо, преди да се оплете, и се озова в неочаквано притихналата стая. Отпусна се назад, огледа се и видя Фаун.

— Колко време бях вътре?

— Десетина минути. Даг, наистина беше невероятно! Виждаше се с просто око как мускулите на горкото дете се отпускат един по един.

Влезе мъж, очевидно по-големият брат на Финч, и загледа малкия, без да мига. Прегърна майката на Спароу през раменете.

— По-добре ли е? Оправя ли се? — попита тя задавено.

— Все още не, госпожо — отвърна със съжаление Даг. — Само временно облекчение. Ще трябва отново да вляза, когато действието премине. С всяко подсилване печеля повече време. Първо трябва да му дадем колкото е възможно повече храна и течности, за да не позволим болестта да го изтощи от глад и жажда. Освен това трябва да почистим по-добре раненото място. Трябва ми преварена вода… Фаун, ще се погрижиш ли? Донесете богата храна, но да не е тежка, за да не повърне…

Фаун кимна.

— Овесена каша със сметана и мед е добре за начало.

— Идеално.

Жените скочиха с готовност, доволни, че има какво да правят. Бащата на момчето — какво му беше името? — Ларк Бриджър, май така се казваше — се настани на мястото на бабата. Финч се облегна на таблата на леглото и затвори очи.

— Татко? Чичо Финч? — прозвуча тъничко гласче.

Ларк стисна ръката на момчето.

— Здравей, птичке песнопойна! — Гласът му беше дрезгав, сякаш непривикнал с подобни нежности. — Радвам се, че си по-добре! Чичо ти Финч доведе този Езерняк, за да ти помогне.

— Изглежда странен — намеси се Финч, — но знае какво прави.

Момчето обърна глава. Сериозни очи се впиха в Даг и леко се присвиха. Изглежда, Спароу се съгласи с преценката на чичо си, защото не се отдръпна, но попита първото, което вълнуваше както Езерняците, така и фермерите.

— Какво е станало с ръката ти?

Даг не обърна никакво внимание на притесненото шумолене на възрастните и отвърна направо:

— Отхапа я един вълк.

— Леле! — ахна Спароу, впечатлен като истинско петгодишно хлапе. — Много ли болеше?

— Да. Но се случи отдавна. Сега вече съм добре. Наистина съм добре, недей да плачеш заради мен. Все още не сме те излекували и ни предстои работа.

Всички го гледаха подозрително.

— Каква работа?

— Точно сега нито ти се яде, нито ти се пие, но трябва да изядеш всичко, което ти донесат. Мускулите ти работят по-усилено, отколкото ако ореш, затова ти трябва храна. След това двамата с Фаун — съпругата ми, красивото момиче, което видя преди малко — ще ти почистим крака.

В известен смисъл Даг бе доволен, че ще свърши тази работа, защото поне за фермерите тя беше нещо разбираемо и смислено. Като се замисли обаче си каза, че не иска Фаун да се приближава до раната, и накара Финч да си измие ръцете, за да е готов да му помага.

— Боли ме навсякъде — простена Спароу и се обърна към баща си.

„Сигурно.“

Въздействието на първоначалното подсилване вече отминаваше и когато Фаун донесе преварената вода, момчето отново бе започнало да се гърчи. Докато тя оставяше нещата, Даг отново направи подсилване. Този път беше по-лесно, тъй като имаше представа какво прави, но усети как същността му се изтощава и изпита страх от предстоящата дълга нощ. Когато приключи, майката се опита да даде на момчето някакво горчиво лекарство. Фаун кимна и каза, че ще му се отрази добре. Затова пък не разбра защо съпругът й предпочита Финч да му помага, а не тя.

— Не искам! — хленчеше Спароу, докато го обръщаха, за да поставят крака му върху кърпата в скута на чичо му. — Ще боли! Татко, не им давай!

— Уверявам те, че ще боли много по-малко, отколкото ухапването на вълк. Не те лъжа — каза Даг.

Момчето се поуспокои и Даг се удиви как добре подбраното уверение успокоява децата. Фаун разбра какво е намислил и му се усмихна.

Даг направи подсилване на малкото краче, постара се да притъпи усещанията на нервите и се наведе, за да свърши неприятната задача. С острия скалпел на Аркади разряза отново раната и със спринцовка, пълна с преварена вода, и помощта на подсилване проми отровената плът. С Финч работеше по-трудно и бавно, отколкото с Фаун, но резултатите бяха добри. След това подаде старите превръзки на бабата, за да ги извари или изгори. Отново си изми ръцете и си спомни за Аркади. Беше време за пореден път да се заеме с нервите на момчето.

Последователността бе ясна. Десет минути подсилване им осигуряваха двайсет минути облекчение, през които жените насилваха Спароу да се храни или пък малкият лежеше отпуснат. Щом спазмите започнеха отново, Даг коленичеше, навеждаше глава и отново изпадаше в транс. Температурата на малкия оставаше все така висока, но поне осигуряваха време, за да може тялото му само да се пребори. Следваше нова кратка почивка и лечението започваше отново.

Вече опознал последователността, Даг имаше време да помисли. Възможно ли бе лечителят да направи подсилване, което да успокои нервите и да продължи повече от половин час? Защо пораженията върху същността на детето му напомняха за пациентите, ухапани от змии? Докато мислеше над този въпрос, го стресна удар по главата.

Даг мигна и се намръщи на светлината. Фаун — гледаше го сърдито — попита:

— Да не би да прекъсвам нещо?

— Не. Благодаря. Всичко е наред.

— Добре.

Мътните го взели. Мислеше си да я отпрати в някоя от съседните стаи, за да си почине, но май щеше да се наложи да остане да бди над него през цялата нощ. Никой друг от присъстващите нямаше да разбере кога трансът му преминава в оплитане. Сложиха постелята си на земята и се отпуснаха за кратко.

На сутринта и двамата бяха изтощени. Когато Фаун го плесна по главата, за да го изтръгне от транса, той само изръмжа, без да крие раздразнението си. Отпусна чело на пълния с памук дюшек и затвори очи.

— Защо го спираш? — попита нервно Чери Бриджър. — Ако продължи, няма ли да го излекува веднъж и завинаги?

— Защото — изсъска Фаун, — ако същността на Даг се оплете с тази на Спа… пациента и пациентът умре, Даг също ще умре. Това се е случило с мъжа, който е бил чирак на Аркади преди Даг.

— Ох! — прошепна Чери. — Не знаех.

— Е, вече знаеш. Фермерите трябва да научат повече за Езерняците, за да няма грешки и липса на разбиране. Те са твърде докачливи и много напрегнати.

Очевидно намекваше да се отнасят към него с внимание. Даг й бе благодарен за тези думи.

Следобедът премина зле. Вечерта стана още по-зле и Даг се запита дали идването тук няма да се окаже една от най-големите грешки в живота му. Само че през нощта откраднатите десет минути сън започнаха да стават двайсет, след това четирийсет. Когато Фаун го събуди след цели два часа, той разбра, че са прескочили опасността. Тази мисъл и обилната фермерска закуска му дадоха сили да продължи.

Времето между пристъпите ставаше все по-дълго и на Спароу дори му оставаше време да започне да се отегчава. Даг го развличаше с приказки, които помнеше от отдавна отминалото си детство, и Езерняшки балади, които превръщаше в разкази. Как само му се искаше сладкодумният Бо да е тук. Роднините на момчето влизаха и излизаха, без да кажат и дума. Превали пладне на следващия ден, след това настъпи нощта. Даг имаше чувството, че е прекарал в тази стая поне хиляда години.

Вече не се налагаше да стои непрекъснато до леглото и някой го викаше на три или четири часа за новото подсилване. Заведоха го в една от съседните стаи, където имаше истинско легло и мивка. Там беше Фаун. За пръв път имаха възможност да поговорят насаме — не помнеше от колко дни насам. Не трябваше ли обаче да е свеж и отпочинал, за да проведе онзи важен разговор с нея? Бе сигурен, че трябва, а все отлагаше.

Остави я да го завие с пъстрата кувертюра, прегърна я, притисна я до себе си и заспа дълбоко.