Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

6.

Даг се заинати, реши, че ще сподели изолацията на Фаун, и когато не беше на смяна, се затваряше в дома на Аркади. От медицинската шатра често му изпращаха хора. Той разделяше времето си между обичайните чирашки задачи, които му възлагаше Чала, като се съобразяваше с недъга му, и обикновеното наблюдение. Междувременно научаваше имената, опознаваше родовете и отношенията между хората в Ню Мун, ала така и не установи какво мислят тукашните хора за него. Беше ясно, че лагерният лечител трябва да опознае хората си, също както патрулният познава пътеките в района, който обхожда.

Бар и Ремо обиколиха лагера и много скоро измислиха начин как да постъпят в патрула уж на разменни начала. Даг одобри идеята им: така поне щяха да оползотворят времето си, да не натоварват съседките на Аркади със задължението да ги хранят през следващите две седмици и да се отплатят на хората от лагера, задето ги бяха приели. Оказа се, че споделят намеренията си с Даг не защото търсят одобрението му, а защото искаха да вземат назаем споделящия му нож.

Когато патрулният носеше зареден нож, всички гледаха на него като на опитен боец, на когото могат да се доверят, а двамата бяха убедени, че са се представили достойно. По тези места вече цели три поколения не бе откривано дори старо гнездо на злина и Даг бе почти сигурен, че ще получи ножа си непокътнат. Той сам го бе заредил и тъкмо затова хранеше известни съмнения, но не в уменията на Ремо и Бар. Затова взе ножа, събра кураж и отиде да потърси главната създателка на ножове в Ню Мун.

Казваше се Вейв Блектъртъл и работилницата й се намираше на южния бряг на езерото. Личеше си отдалече, тъй като под стрехите бяха закачени бедрени кости. Когато я наближи, Даг с изненада забеляза, че около нея има нещо като градина, но не с полезни растения, а с цветя. Дори по това мрачно време на годината от лехите бяха надигнали глави червеникави и бледозелени кукуряци, а неотворените още пъпки по храстите бяха набъбнали и сочни.

Тъй като не се промъкваше към леговището на злина, Даг си наложи да остане открит. Когато стигна стъпалата на верандата, от къщата излезе жена. Беше слаба, с умни очи и изключително много приличаше на лелята на Даг Мари, само дето беше по-млада. Кестенявата й коса беше прибрана в траурен кок, както я носят създателите, докато работят, но по правата й пола и якето се виждаха бродирани клонки дрян. И от нея, както и от повечето създатели на ножове, лъхаше строгост, но тя не приличаше на отшелничка — Даг си помисли за Дар, — по-скоро бе любопитна.

— Създател Вейв? Аз съм Даг Блуфийлд. — Пропусна да каже, че си няма лагер. — Позволете да ви задам няколко въпроса във връзка с един нож.

— Ти си новото чудо на Аркади Уотърбърч, а? Чух за теб. Заповядай.

На приятната веранда имаше удобни ракитови столове с възглавници; Даг седна на един, а Вейв седна до него край ниската дървена маса.

Даг малко се зачуди на думите й. Поне тук не бе правил никакви чудеса. Изхлузи през главата си кордата, която Фаун бе оплела за кожения калъф на ножа, и изтегли бялото острие.

— Преди няколко седмици, нагоре по течението на Грейс, ме повикаха да сменя посвещението на този споделящ нож и да го заредя. Всичко се случи доста бързо и непредвидено.

— Чух, че си пътувал с двамата млади патрулни, които надушили къде се подвизават речни бандити. Всички ли сте от Олеана? Доста далече сте от дома.

Даг реши да не уточнява кой какво е надушил и да противоречи на Бар и Ремо. „Пътувахме по течението, когато се натъкнахме на бандити“ много лесно можеше да бъде предадено като „Изпратиха ни надолу по течението, за да ликвидираме едни бандити“, а и по този начин младежите щяха да избегнат въпросите за това как са се събрали с Даг.

Без да споменава нищо за Рейнтрий, Даг разказа накратко за Крейн и смъртта му. Докато той говореше, лицето й ставаше все по-мрачно.

— Споделящият нож — рече тя — е знак на саможертва и изкупление — не е предназначен да се използва за екзекуциите на престъпници.

— В този случай бе използван и за трите. Крейн плати много по-малко, отколкото дължеше, но поне отдаде всичко, което имаше. Не те моля да отсъдиш доколко е правилно, а да оцениш зареждането, тъй като това е първият нож, който правя. С него възможно ли е да се убие злина?

— Ако слушам клюките, не е ясно дали си патрулен, или лечител. — Тя тактично пропусна определения като ренегат, дезертьор, прокуден или просто луд. — А ти откъде изобщо знаеш как се зарежда и посвещава нож?

— Големият ми брат е главен създател в лагера на езерото Хикори в Олеана. Често съм го наблюдавал как работи.

Тя сви вежди, очевидно изпълнена с недоверие.

— Ако тая работа ставаше с гледане, щях да имам много повече късмет с чираците си.

След тези думи взе ножа и се откри, за да го проучи; притисна го първо към устните си, след това към челото, затвори очи, сетне ги отвори отново. Даг я наблюдаваше с тревога.

Тя внимателно остави ножа на масата.

— Зареждането ти е поне четири пъти по-силно, отколкото трябва, но е много здраво и по всичко личи, че ще остане така. Нямам причини да смятам, че силата му не би се проявила, ако бъде забит в злина. Мога да ти кажа, че този нож е зареден с чернота и нещастие, но пък истината е, че малко споделящи ножове излъчват щастие.

— Крейн приличаше на бясно куче в човешки облик, но не беше глупак. Мисля, че му допадна иронията да нося заредения с неговата същност нож на врата си — призна Даг. Значи бе напълно безопасно да даде ножа на момчетата.

Влажен ветрец, почти топъл, разклати увисналите под стрехите кости и се чу тихо потракване. Даг си спомни за нещо друго и попита:

— А случайно да имаш някой свободен нож? Брат ми обикновено има. Все пак винаги има повече кости, отколкото сърца.

— Защо питаш?

— В момента нямам споделящ нож. Стария го… изгубих. Исках да го подменя, но… Няма да е лошо да си го измайсторя сам, но под ръководството на опитен човек… стига да нямаш нищо против.

— Струва ми се, че си минал възрастта на чираците. — Тя кимна към ножа на масата. — Да не би да имаш намерение да се посветиш на този занаят? Не съм сигурна, че ще ми стигне куражът да те открадна от Аркади.

— Не. Просто искам повече увереност, в случай че някога отново попадна в подобно положение.

— Увереност ли? Бих казала наглост. — Тя го погледна с любопитство и неодобрение. — Споделящият нож на мъртвата жена е принадлежал на някого, тоест със сигурност не е твой. А ти си го взел, без дори да се замислиш.

— Мислих, при това много. Лошото е, че нямах време.

Тя сви рамене.

— Тъй като сега случаят не е спешен, ще трябва да поискаш някой да ти дари.

— Не са ли ти оставени кости за общо ползване? Или от някой без семейство?

И изражението, и същността й помътняха.

— Не и в момента.

С други думи, подозрителният тип от Олеана трябваше лично да помоли някого за дарение. Може би щеше да се получи, ако си извоюваше място в лагера.

Вейв вдигна поглед. По пътеката към колибата идваха двете патрулни, които Даг познаваше от първия ден. Дългокраката блондинка бе наполовина заслонена и не особено доволна. Вдигнаха изненадано очи към Даг и той се заслони още повече, пъхна ножа на Крейн в калъфа и го скри под ризата си. Двете не изпуснаха нито едно негово движение.

— Здравейте — поздрави ги сърдечно създателката. — Какво ви води насам?

— Вейв! — започна развълнувано Нийта. — Нещо ужасно стана със споделящия ми нож — е, щеше да е споделящият ми нож. Татко обеща да ми го даде, когато се върна от Лутлия, но тази сутрин, когато го извадихме от раклата… ами виж го!

Качи се по стъпалата, извади ножа от калъфа и го постави на масата пред създателката. Костеното острие беше напукано по средата. По него продължаваха да висят парчета същност, но зареждането вече го нямаше.

— Татко се кълне, че всичко е било наред, когато го е прибрал, че никой не го е изпускал… Какво е станало? Вейв, можеш ли да го оправиш?

— Ох… — Вейв посегна към ножа. — Колко е стар, Нийта? Не съм го правила аз.

— Не съм сигурна. Татко го е носил, когато е бил млад, също и чичо му преди него. Да не би да сме объркали нещо? Дали не е трябвало да го държим намаслен, или… или…

Създателката обърна острието и огледа пукнатината.

— Не, това няма значение. Просто е прекалено стар, Нийта. Същността в ножовете не е вечна.

— Утре заминаваме да патрулираме и исках да го взема!

Същият патрул, с който тръгваха Бар и Ремо. Значи имаше две причини за огромното желание на младежите да се включат — една руса и една червенокоса. Даг се постара да не му проличи, че му е смешно.

— Нищо ли не можеш да направиш? — настоя Нийта. — Значи саможертвата на роднините ми е била напразна. Просто е отишла на вятъра.

Даг бе ставал свидетел на подобна сцена с разстроени млади патрулни. Опита се да обясни.

— Ако този нож е бил носен по време на патрул години наред, значи не е отишъл на вятъра, макар да не е бил използван, за да унищожи злина. Той ни е бил достойна подкрепа.

Нийта го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти пък кой си, мътните те взели?“.

— Можех да взема този, когато бях в Лутлия, вместо онзи, който ми даде баба, и да го използвам в гнездото, което откри патрулът ми. Така все още щяхме да имаме другия.

Повечето млади патрулни, които заминаваха на север за Мъртвото езеро, си носеха заредени споделящи ножове. Бе нещо като такса за обучението им. Даг на два пъти бе носил заредени ножове в началото на службата си като патрулен. Половината от патрулните, които се връщаха, бяха готови да поемат новите си задължения, но без ножовете. На север се изпращаше непрекъснат поток от саможертви.

— Това не се знае — опита се да я успокои Вейв. — Предполагам, че и ножът, който си взела, е бил стар, нали? Ако не го беше взела, и той можеше да се пропука.

— Трябваше да взема и двата. — Нийта сви юмруци и въздъхна. — Просто не знам кога ще имам шанс да получа нов. За жалост всичките ми роднини са здрави като камъни.

Типичният хумор на патрулните.

— Тук никой не иска да споделя — обади се Тавия. — Никой от шатрата няма да ми даде нож, защото никой няма. Мама дори не ми позволява да се обвържа с незареден! Разправя, че съм била прекалено млада. Нийта казва, че в Лутлия, щом си на възраст, за да се включиш в патрула, значи си достатъчно голям, за да споделяш!

Е, в Олеана наистина беше така. Даг си спомни братовчед си, също патрулен, който бе споделил смъртта си на деветнайсет. „Наистина прекалено млад.“ Според Даг и двете страни бяха прави, което обърка мислите му. А дали не бяха чувствата?

Прииска му се да разсее младата жена от тежките й мисли.

— Ти ли ще си капитан утре?

— Още не — нацупи се Нийта. — Но лагерният капитан ми обеща да заема следващия свободен пост.

— Колко патрули има Ню Мун Кътоф?

— Осем, когато съберем всичките си сили. — Тя се намръщи. — Много си странен. Момчетата от Олеана разправят, че си се вманиачил на тема фермери.

— Защо не наминете към дома на Аркади и не поприказвате със съпругата ми? — подхвърли Даг, предизвикан от сухата й забележка. — Можете да си поговорите коя колко злини е убила. Защото тя уби една, Бар и Ремо не ти ли казаха? Близо до Гласфордж. — „И не беше просто гнездо.“

Тя сбърчи нос.

— Да, ама ти си й дал твоя нож.

— Накрая всички даваме ножовете си — въздъхна Даг.

— Само че тя не може да сподели смъртта си.

„За което много се радвам.“ Дори това бе истина само наполовина. Не му се искаше да разказва странната история за мъртвото бебе на Фаун. Дано момчетата да бяха проявили достатъчно здрав разум и да не се бяха раздрънкали.

— Мнозина Езерняци също никога не споделят — нали точно от това се оплакваш!

Едва сега Даг се усети, че го слушат внимателно три непознати, които не го харесваха, но бяха твърде любопитни, за да му обърнат гръб. Нийта се бе настанила на свободния стол, а Тавия се бе подпряла на една от колоните. Вейв пък явно не бързаше да се заеме с работата, която бе прекъснал. Даг преглътна и започна да разказва познатата до болка балада за Грийнспринг, както наричаше преживяното. Повтори я по същия начин, по който я бе предал на Аркади и на още поне десет души преди това. Думите му вече се лееха самички, но той се надяваше да успее да предаде поне част от ужаса. Когато стигна до гроба на децата, очите на слушателките му бяха потъмнели от жал, макар и трите да бяха стиснали устни.

— Отговорът ти е повече от красноречив — отбеляза Нийта, когато той най-сетне приключи. — Върви при фермерите южно от Грейс. Не ги искаме тук.

— Ти някога пробвала ли си да прогониш фермер от земята му? Не е лесно — увери я Даг.

— Вярно е — потвърди Вейв. — Преди сто години жителите на Ню Мун все още сменяли лагерите зиме и лете. Връщали се следващия сезон и откривали земята си разорана и засята. Накрая, за да си опазим земята, се наложи да оставим част от шатрите в Мос Ривър. Изпратихме хора до градския съвет в Греймаут, за да очертае граница и да получим документ, че земята е наша. Възмутително!

— Цената, която плащаме, за да научим на нещо фермерите, не е нищо в сравнение с цената, която ще платим всички, ако не го направим — заяви убедено Даг.

— При вас на север може и да е така — обади се Тавия.

— Навсякъде е така. Трябва да започнем от родните си места с онова, с което разполагаме. Никога не изпускайте шанса да се сприятелите с тях и да ги научите на нещо. Всеки може да се заеме с тази задача.

Вейв посочи ръкава на Даг, под който се намираше брачната връв — беше я усетила, — и каза сухо:

— Бих казала, че доста си се поувлякъл в сприятеляването, пришълецо от Олеана.

„Все още не съм.“ Даг въздъхна, изправи се и любезно докосна чело.

— Ще проверя отново за нож. Довиждане, създателко на ножове. Довиждане, патрулни.

 

 

През следващата седмица Даг се потопи в работа в шатрата на лечителите. Не че не познаваше някои от проблемите, но сега, толкова близо до различни болести, нещата му се струваха много по-различни. Като патрулен не влизаше в шатрата на лечителите, освен ако не се налагаше. Сега определено се налагаше и той откри не само че вече разбира по-добре много неща, но и че започва да говори по познатия дразнещ начин и да пита: „Защо не дойде по-рано?“

Поне по шест души идваха всеки ден с незначителни оплаквания и наранявания, въпреки че един ден докараха мъж със счупен крак, а случаят следващия ден се оказа труден — възрастна жена си беше счупила таза. Още по-неприятен бе случаят на жена със страшен тумор на гърдата, който Аркади лекуваше всеки ден, като прекъсваше кръвоносните съдове един след друг. Обясни на Даг защо не прибягва до изтръгване на същността на тумора и патрулният усети как го обхваща паника — изглежда, туморът можеше да е точно толкова отровен, колкото и злината. Аркади започна да го води на ежедневните си посещения из шатрите, макар Даг да не знаеше с какво е заслужил това повишение, тъй като не можеше нито да носи помощни материали, нито да помага, а и все още му бе забранено да борави със същността си.

Книгите, в които бяха записани стари случаи, си стояха на полиците и след като Чала го научи как да разчита историята на заболяването, се оказаха невероятно интересно четиво. Напомниха на Даг за дневниците на патрулните — изцапани, с разръфани страници, почеркът ужасен, а съкращенията неразбираеми. И те като дневниците на патрулните предлагаха много информация, която можеха да извлекат единствено посветените. Хората, които се стичаха в шатрата, показваха на Даг как лечителите се справят с някои от заболяванията, а пък от книгите научи за случаи, на каквито не се беше натъквал, затова се взираше в страниците, докато не паднеше мрак. Тъй като започваше да се учи твърде късно и държеше да навакса бързо, успешно се пребори със северняшката си мълчаливост и започна да залива Чала и Аркади с въпроси, също както правеше Фаун.

Един следобед се върна в дома на Аркади, за да вземе забравен пакет с инструменти, и откри Фаун разплакана, свита на кълбо на леглото. Наведе се над нея и тя се изправи, бързо избърса очи и се престори, че се прозява.

— Вече си се върнал! Бях полегнала малко. Винаги се подувам, след като спя през деня. — Само че трапчинките на бузите ги нямаше, а големите й кафяви очи излъчваха тъга.

— Какво има, Искрице? — Той проследи с пръст мокрите следи по бузите й.

— Нищо. — Тя тръсна тъмните си къдрици и за негово облекчение престана с лъжите. — Просто… глупости.

— Не е нищо. И не са глупости. Кажи ми. Можеш да споделиш с мен всичко. — Поне се надяваше да е така, тъй като далече от дом и близки тя имаше единствено него.

Тя подсмръкна жално, замисли се и кимна.

— Просто… просто… вечер всичко е наред, защото ти се прибираш, говориш с мен, но откакто Бар и Ремо заминаха, през деня тук е мъртвило. А и вече няма какво да правя. — Протегна празните си ръце. — Уших и последните гащи, вече нямам прежда за чорапи, не се налага нито да готвя, нито да чистя, защото съседките на Аркади са поели тази работа. Прекалено сиво и студено е, за да изляза да поседя навън, а и няма какво да правя. Изобщо не е хубаво. — И продължи тихо: — Не е възможно да ми е мъчно за Уест Блу, защото не искам да се връщам там. Може би просто цикълът ми наближава. Знаеш, че тогава ставам кисела.

Той се наведе и целуна потното й слепоочие, замислен над двете възможности. Бе напълно възможно на човек да му е мъчно за място, на което не иска да се върне. А месечният й цикъл наближаваше. „Точно така, но не съвсем“, помисли си.

— Горката Искрица! — Вдигна ръцете й и ги целуна една по една, а тя подсмръкна отново.

— Точно това е проблемът, че няма нищо. Ръцете ти се чувстват забравени. Не са свикнали на бездействие.

— Не може ли да ми донесеш… в този лагер има ли магазини както на езерото Хикори? Можеш ли да ми донесеш вълна или памук или нещо подобно? — Тя се намръщи. — Ох, забравих. Тук сигурно нямаме лагерен кредит.

— Нямаме. — Той не откъсваше поглед от нея. Нима бе отдал всички мисли на работата и бе забравил напълно за Фаун? Очите й блестяха всяка вечер, устните й се разтваряха, докато слушаше в захлас как е прекарал деня, затова бе решил, че е щастлива и доволна. А трябваше да забележи, че тя почти не говори. Дните й би трябвало да са наситени с нови лица и събития, също като неговите. Отсъстващи богове, та нейната глава бе по-пригодена за учене от неговата.

Тя се поизправи.

— Остави ме ти мен. Обещах, че ще изтърпя всичко, което ми поднесе лагерът, стига ти да получиш онова, което ти е необходимо, и нямам никакво намерение да се връщам в моя свят. Ще се оправя.

— Ш-ш-ш, Искрице. Ще оправим нещата. — Той я прегърна и се опита да я успокои. Накрая усети, че е спряла да плаче, и излезе да се върне при Аркади.

 

 

— И дума да не става — отсече Аркади, когато Даг му обясни какво иска. — Фермер не може да научи техниките ни.

Даг изобщо не се изненада — очакваше точно този отговор — и продължи да настоява:

— Открай време имам намерение да я обуча сам, но както сме я оставили да седи без работа по цял ден, си е огромна загуба на възможности. И на ресурсите на лагера. Фаун може да научи всичко, на което решиш да я научиш — освен как да управлява усета си за същност. Тя може да е моите две ръце, ако стана лечител на фермерите. Ти не си я виждал, но аз знам. Когато е до мен, фермерите се успокояват и не се плашат от това, че съм Езерняк. Жените виждат, че тя не се страхува, а мъжете я харесват, защото е сладурана, и забравят да се притесняват от Езерняшките магии. Ако ми се наложи да лекувам фермерски жени и момичета — а те ще са половината от пациентите ми, — тя трябва да е с мен, ако искам да ме допуснат да ги прегледам. — Спомни си как Аркади се справяше с тумора на гърдата и други типично женски болести и потръпна. — Отсъстващи богове, не се шегувам!

Аркади довърши бележките си за един изваден зъб, остави перото и се намръщи.

— Не е решено, че ще те пуснем да лекуваш фермери. Що се отнася до това да вземем Фаун да работи в лечителската шатра — разчитам на твърдението ти, че има сръчни ръце. Но тази нейна ярка същност, която не може да заслони, ще разсейва и пациентите, и лечителите.

— Мен не ме разсейва — заяви Даг. — Същите глупави аргументи се опитваше да ми пробута Хохари. Незаслонената същност на едно фермерско момиче може да притесни единствено онези, които искат да се разсейват.

— Защо да искат?

Даг прехапа устна.

— Аз съм непознат за хората. Не съм си извоювал доверието им. Знам, че не мога да искам подобно нещо от тях. — Погледна Аркади в очите и заръмжа също като капитана си едно време: — Ти обаче можеш. Вече знам колко те уважават всички и дори знам защо. Ако искаш, можеш да го направиш, и двамата го знаем. — Отново заговори с нормален глас. — А и какво губиш? Пробвай я за две седмици. Ако не работи тук, можем да измислим нещо друго. Ние със съпругата ми фермерка нямаме намерение да оставаме за постоянно.

— Хм — отвърна Аркади и затвори книгата. — Наистина ли мислиш така? Добре. Ще поговоря с Чала и Ливън.

 

 

Фаун изпадна във възторг, когато научи новината, и Даг бе много горд, че е проявил такава съпружеска предвидливост. На следващата сутрин, когато тръгнаха, за да я запознае с лечителите, тя направо подскачаше по пътя. Забеляза развеселения му поглед, спря, тръсна глава и отново заподскача. Когато обаче наближиха, вече вървеше спокойно.

Даг я наблюдаваше внимателно през цялото време. Чала се държеше студено любезно. Ливън, старият билкар, имаше вид на човек, на когото му се налага да поеме допълнителен товар. Двете му помощнички и момчето на Чала отначало се държаха резервирано, но поомекнаха, когато разбраха, че Фаун ще поеме значителна част от досадните им задължения: че ще мие подлогите, ще пере постелите, ще почиства билките и ще мете. След първите няколко дни неизменното й добро настроение смекчи отношението дори на лечителите. След още седмица дори жителите на лагера, които се отбиваха за някой лек, вече не се учудваха, че тя е там.

Даг беше много по-спокоен, че тя е около него; освен това се радваше, че е щастлива. Постепенно свикна да я вика на помощ, когато се налагаше, и малко по малко и останалите в шатрата свикнаха с това. Първия път, когато Чала му възложи задача, за която бяха необходими две ръце, Даг се усмихна тайно: бяха победили.

 

 

Една сутрин, тъкмо когато Даг се надигаше от масата след закуска, Аркади каза:

— Чакай малко.

Даг послушно седна.

— Някакъв напредък с асиметрията?

Даг сви рамене.

— Май не.

Истината бе, че просто не се беше замислял.

— Пробвай сега.

Даг отпусна дясната си ръка на масата и се опита да извика проекцията, но резултатът бе като миналия път.

— Ясно — въздъхна Аркади и стана да потърси нещо на полиците. Върна се с въже и нож. Стегна единия край на въжето за куката на Даг, изви лявата му ръка зад гърба и я върза за облегалката на стола. Даг не помръдваше.

— Така ще държи.

Даг подръпна.

— Май да.

— Свободна ли е дясната ти ръка?

Даг размърда пръсти.

— Напълно.

Фаун седна срещу Даг да види какво ще стане. Погледна го и се ухили. Очевидно Даг бе обърнал внимание на обяснението й как и кога се е появила призрачната ръка.

Аркади запали свещ, като махна с ръка над нея, седна отдясно на Даг и взе малък остър нож.

— Твърдиш, че си свързвал кръвоносни съдове, докато си лекувал фермери.

— Така беше — потвърди Даг, докато наблюдаваше с тревога как Аркади прокарва ножа над пламъка. — Коляното на Ход, разбитата глава на Чикори. Те са податливи и разтегливи, когато се прекъснат, а краищата им, изглежда, искат да се намерят и свържат отново. Говоря за по-големите. Като ги проследиш, откриваш, че стават все по-малки, и накрая се отказваш, защото рискуваш да се оплетеш така, че да не можеш да освободиш същността си.

— Точно така. Открай време се питам дали малките артерии не се изливат в някакво езеро от тъкани, откъдето вените смучат кръв, за да я пуснат отново да циркулира, или просто са свързани. Ако Суто бе достатъчно напреднал, за да се изтегли от оплитането, може би щях да пробвам… Както и да е. Днес няма да се занимаваме с този въпрос. — Той вдигна ножа и го размаха, за да изстине по-бързо. — Сега е време да поработиш с нещо по-интересно от лист хартия.

Прокара острието по ръката си и преряза една изпъкнала вена. Кръвта шурна и Фаун изписка. Аркади протегна порязаната си ръка към Даг.

Даг я гледаше със смес от страх и раздразнение. Опита се да повика проекцията на дясната си ръка. Лявата напъваше въжето, но дясната не реагираше.

— Какво? — попита Аркади. — Просто ще си седиш и ще чакаш кръвта на учителя ти да изтече ли? Засрами се, Даг!

Даг се изчерви, намръщи се и протегна пръсти. Тръсна глава.

— Съжалявам. Много съжалявам.

Аркади изчака още малко, след това сви рамене, прокара дясната си ръка над лявата — проблясъкът на проекцията бе толкова бърз, че Даг едва го забеляза — и попи кръвта със салфетка. Кървенето спря. Аркади остана дълго с наведена глава; наблюдаваше чирака си изпод вежди по онзи начин, който караше Даг да се чувства като глупак.

— Такааа — провлече лечителят. — Може би… — Взе още едно въже и коленичи до стола на Даг. — Фаун, ела да ми помогнеш. Искам да му вържа и краката.

— Защо? — попита Даг. — Никой не може да направи проекция на крака.

— За всеки случай.

Фаун докосна Даг по рамото и коленичи от другата му страна. Двамата с Аркади прокараха въжето няколко пъти и стегнаха възлите. Даг извиваше врат и се опитваше да види какво правят, но така и не успя. Подръпна въжето с глезени, усети, че е стегнато здраво, и зачака двамата да седнат.

Аркади отново прокара острието над пламъка.

След това се пресегна със светкавична бързина, дръпна ръката на Фаун пред Даг и я поряза.

— Ох! — писна тя.

Даг едва не се прекатури, докато се опитваше да се освободи. „За всеки случай, мътните да те вземат дано!“ Напъна въжето, опита се да изчопли възела отпред, мина му през ума да изтръгне същността на Аркади, след това спря, тъй като той продължаваше да стиска ръката на Фаун. А от нея течеше кръв. Много. Фаун се беше ококорила. Изпъшка, но не се опита да се освободи. Вместо това погледна Даг с надежда.

— Можеш да затвориш раната, нали? — измърка Аркади до ухото на Даг.

— Мътните да отнесат очите ти дано… — изръмжа Даг. Аркади не бе планирал да използва Фаун, не беше питал дали тя има нещо против, а изненадата и болката й бяха подействали върху усета за същност на Даг като шок. Болката й продължаваше да пулсира, искряща като пръснати стъкълца.

Аркади пусна ръката на Фаун, а Даг протегна своята на сантиметри от бледата кожа. Разрезът бе около сантиметър и половина, точно върху синята вена. Даг се насили да диша, да разтвори същността си, да се съсредоточи. „Влез в раната.“ Ръката на Фаун стана по-голяма пред вътрешния му взор, появи се ново усещане и светът наоколо изчезна. Той потърси потръпващите краища на вената. Същността на дясната му ръка зажужа. „Мътните да те вземат, Аркади, от тази страна нямам никакви умения…“

С умения или без, успя да протегна същността си извън ограниченията на кожата. Непохватно прихвана двата края на прекъснатия кръвоносен съд и ги събра — те сякаш се търсеха, което му помогна, — и оформи здраво — не беше чак толкова здраво — подсилване, за да не се разделят. „Готово.“ Насили се да се успокои да не би да подпали ръката на Фаун и да й причини повече болка от Аркади. Влезе вътре, откри живата тъкан и започна да я свързва. Влезе още по-надълбоко…

Не нечий усет за същност го изтръгна от транса, а Аркади — просто го плесна по главата. Даг се опомни, примигна и утринната светлина нахлу в очите му. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Фаун почистваше кръвта със салфетката на Аркади. Върху ръката й розовееше бледа ивица.

Даг си пое дълбоко дъх.

— Обичаш да живееш на ръба, така ли, Аркади?

Аркади сви рамене. Очевидно нямаше намерение да се извинява.

— Беше крайно време някой да те тласне напред. Получи се, нали? Дай сега да видим проекцията.

Тя се оказа слаба, немощна, но поне се виждаше. Даг я повика отново. После отново. Усети замайване, прилоша му и Аркади сложи край на опитите и позволи на Фаун да го развърже.

Даг разкърши схванатия си гръб. Единственото, което го спря да удари лечителя, бе мисълта: „Значи ли това, че вече не съм под карантина?“