Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

11.

Фаун се събуди сгушена под лявата ръка на Даг. Бе ранно мъгливо утро и всички в къщата все още спяха. Тя бе облякла една от ризите му като нощница, а той спеше гол, както обикновено. Фаун се намести така, че да чува ударите на сърцето му, след това вдигна поглед. Даг беше буден и я наблюдаваше.

— Наспа ли се най-сетне? — попита тя.

— Да, сега се чувствам много по-добре. — Прокара ръка по врата и гърдите й, по корема, отпусна дланта си там и разпери пръсти. Изражението му стана много нежно.

Тя му се усмихна сънено.

— Какво има?

— Невероятна си — прошепна той. — Не спираш да ме учудваш всеки ден.

Тя се сгуши още по-близо. „И аз така.“ Беше се питала дали ще се събуди отпочинал и реши да повдигне завивката, за да провери. Докато бяха на „Завръщане“, нямаха подобно усамотение, освен от време на време, и заглушаваха сутрешния си кикот с целувки.

Само че Даг неочаквано стана сериозен и въздъхна. Не се помръдна. Значи искаше да поговорят. Добре, можеха първо да поговорят, а след това…

— Помниш ли вечерта, когато ходихме на гощавка?

Тя целуна ключицата му.

— Да? — Потисна тревогата си. Нямаше ли най-сетне да й каже какво го измъчва още оттогава? Беше крайно време.

— Бях малко разсеян. Бях… О, богове, Даг престани да си търсиш извинения — измърмори той, пое си дъх и започна отново: — Периодът ти на плодовитост тъкмо започваше и аз не забелязах. Аз… ние… аз те… бременна си.

Тя замръзна. Той дори не смееше да диша. Шокът се надигна от краката й, през дробовете към главата и за момент не можеше да каже дали това е добре, или зле, защото целият й свят бе обърнат наопаки. Тя изписка от радост, наведе се над него и го целуна.

— Олеле!

Той отвори широко очи и отвърна на целувката, прегърна я, после я пусна и чак тогава посмя да си поеме дъх.

— Богове, какво облекчение! Мислех, че ще побеснееш, Искрице.

— Затова ли го изтърси така? — Тя го наблюдаваше объркана и малко уплашена. — Признавам, че не бих избрала точно това време и място, но пък бебетата никога не идват по поръчка. Не и ако имаш акъл в главата. Не се ли радваш?

Той отново я притисна до себе си.

— Във възторг съм. Нямам думи. — Поколеба се. — И съм много изненадан.

— Но ние сме женени. Знаехме, че един ден това ще се случи, нали затова е бракът? Изненадан си сега, но не и в бъдеще. — Тя сбърчи нос. — Май е същото, както когато патрулираш и търсиш злини. Тъкмо за тях си тръгнал, но се изненадваш, когато се натъкнеш на тях.

Дълбокият му смях я накара да се почувства по-уверена.

— Не бих направил точно такова сравнение, Искрице! — Смехът му утихна. — Но със сигурност съм уплашен.

— Уплашен ли? Преследваш ги толкова години. Бих казала, че си смел!

Той поклати глава и се затвори в себе си, сякаш търсеше стар спомен.

— За смелост и дума не може да става, по-скоро развиваш някаква безчувственост. Все едно губиш връзката си със света. А сега… богове, толкова съм развълнуван, че едва дишам.

Обсипа лицето й с целувки, бързи и настойчиви.

— Но няма да ти кажа колко съм уплашен.

Тъкмо се канеше да го успокои с „Всичко е наред, Даг!“, когато се сети колко сложно е положението им в момента и вместо това рече:

— Когато бебето е на път, то избира времето, не ти. Просто трябва да се пригодиш.

Притисна пръсти към устните му, за да му попречи да й възрази. Бащата на първото й дете се страхуваше да не се лиши от удобствата си. Когато му съобщи, той се ядоса, отхвърли я и дори я заплаши.

А пък мъжът до нея в леглото бе готов да преобърне целия свят, за да създаде безопасно място за второто бебе. Или поне щеше да направи всичко по силите си.

Знаеше, че най-добро е средното положение, но след като можеше да сравнява, предпочиташе отношението на Даг.

— Невероятен си, Даг — прошепна тя.

Той я прегърна.

Тя зарови нос в космите на гърдите му, след това реши да се възползва от съпруга си Езерняк.

— Я кажи! Момче ли ще е, или момиче?

— Прекалено рано е, за да разбера от същността му. Трябва да минат още няколко седмици, за да кажа със сигурност. — Целуна я отново и добави: — Ако е момиче, ще продължи името. — Опитваше се да говори небрежно, за да прикрие интереса си.

— Ако се омъжи за фермер, ще приеме името на съпруга си — изтъкна Фаун.

— Момчето, което се ожени за нашето момиче, ще трябва да приеме нейното име — и точка по въпроса!

Тя се изкиска.

— Колко си категоричен!

Той се изчерви.

— Май се поувлякох, Искрице.

Така си беше.

Несигурността започна да измества радостта от изненадата. Когато се опита да си представи раждането, веднага изникна въпросът „къде“. Между новината и мечтите за сватбата на детето ги чакаше много работа. Двамата трябваше да уредят живота си. Всяка есен във фермата се запасяваха с провизии и тя се беше научила да планира предварително, да подрежда бъдещето. Това бе единият начин. Но животът я бе научил и че може да последва дългокракия си съпруг Езерняк през половината континент. И все още я учеше. На въпроса „Как ще се справим?“ нямаше простичък отговор.

Той отдръпна ръка от корема й и си намери по-интересно място надолу. Тя разтвори крака, за да му направи място, след това се поколеба.

— Нали няма опасност… Едва ли, защото повечето хора на този етап дори не знаят.

— Точно така — отвърна убедено той. — Вече питах.

— Кого?

— Аркади.

— Аха. — Тя премисли отговора му, като се опитваше да не се разсейва. — А той знае ли, че аз съм… Олеле. Да. Разбира се, че той е разбрал сам. — Тя мигна. — Чакай малко. Значи всички знаят освен мен. И Бар и Ремо ли знаят? И… — Този път го удари, но бе закъсняла.

— Усет за същност — въздъхна той. — Просто приемаш нещата. — Близна врата й. — Усмихваш се.

Подозираше, че се е ухилила като катерица, напълнила бузите си с ядки.

— Дотук с достойнството ми.

— Не забравяй да се радваш.

Тя си припомни какво й бе казал, когато планираха първата си брачна нощ — че тя ще остане незабравима, докато останалите ще се слеят в една. Оказал се беше прав, макар все още да не бяха минали хиляда дни. Отвори и ума, и сърцето, и тялото си за него, за да е сигурна, че освен всичко друго ще помни колко силно я обича.

 

 

След като се измиха и облякоха, Даг отиде при Спароу, за да му направи ново подсилване. Момчето бе по-спокойно и бяха оставили при него неомъжената му леля, сестрата на Финч и баща му, петнайсетгодишна девойка. След това Фаун и Даг слязоха в кухнята на семейство Бриджър, които се бяха пръснали из фермата, за да си вършат работата. Фаун затопли гърнето с храна, която им бяха оставили, и изпържи шунка и яйца. По средата на закуската Даг вдигна глава и се заозърта. Фаун си каза, че прилича на котка, която оглежда неща, които никой друг не вижда. Езерняци. Нищо чудно, че обикновените хора се изнервяха край тях.

— Какво има?

— Току-що същността ми се сблъска със същността на Нийта. Какво ли прави тук?

— Търси ни.

— Май да. Седни, Искрице, тя има още път. Дояж си закуската. Сега трябва да се храниш. — Усмихна й се с обич.

Тя също му се усмихна. Дълбоко в главата й звучеше развълнуван глас „Бебебебебебе, данеда, кеееф!“ Искаше й се да подскочи, да се втурне да направи нещо, но в момента не можеше да направи нищо, особено тук. Можеше единствено да си яде закуската. Преглътна и последната хапка, след това излязоха на верандата.

В същия момент запотеният кон на Нийта влетя в двора, изпод копитата му се разлетяха пръски кал.

— Даг! — викна Нийта. — Вие сте живи!?

Имаше ли съмнение? Лявата ръка на Даг се плъзна около кръста на Фаун, ала тя така и не разбра дали това е предупреждение.

— Навреме ли идвам? — попита задъханото момиче. Погледна Фаун някак особено и русите й вежди се събраха дали от объркване или… разочарование, не стана ясно.

Даг заговори умишлено бавно.

— Навреме за какво, Нийта? Май ще успеем да ти предложим нещичко за закуска.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Капитан Булръш е на не повече от час след мен и е полудял. Ако побързаш, ще се измъкнеш.

— Къде да се измъквам и защо? Не мога да повярвам, че Антан Булръш е замислил нещо нередно в това прекрасно утро.

— Не, разбира се, но все още можеш да се върнеш в лагера. Ще се промъкнеш покрай него. Никой няма да разбере, че си бил тук. Богове, трябваше да взема още един кон. Нищо, ще ти дам моя, ако искаш, а аз ще се прибера пеша. — Тя скочи на земята и се качи по дървените стъпала, за да подаде юздите на Даг.

Даг не посегна да ги хване.

— Мислех, че които трябва знаят къде сме. Аркади не е ли получил бележката ми?

— Да, Бар и Ремо казаха нещо. Само че ни казаха чак следващата вечер, когато слуховете бяха плъзнали из целия лагер.

— Така… Би ли започнала отначало, Нийта? — Гласът му бе строг като на капитан. Сигурно го правеше нарочно, поне според Фаун.

Дори така да беше, Нийта изпъна рамене.

— Слушам, сър. Аркади никак не се зарадва, когато заминахте… Имаше ли изобщо болен фермер?

— Тетанус — отвърна кратко Даг.

За момент Нийта явно се почувства неловко, ала продължи:

— Нямам представа какво си е мислил Аркади, но на сутринта, след като вие двамата не се появихте в шатрата на лечителите, каза на Чала, че ви е дал един ден почивка. Само че Нола и Чери се раздрънкаха, че били видели Фаун да се промъква с някакво хубаво фермерско момче в гората и така и не се върнала. Чери разправяше, че не била сигурна, че е станало така, но Нола беше напълно убедена. Аркади само изсумтя.

— Не било станало как? — попита слисано Фаун.

— Че си избягала с фермера, а Даг е хукнал да ви гони.

Нийта сви неодобрително устни, сякаш бе мислила, че това е самата истина.

Фаун ахна от обида.

— Никога…

Даг я притисна до себе си, за да я накара да замълчи.

— После какво стана?

— Клюките от шатрата на лечителите плъзват почти веднага из целия лагер. Същата вечер Бар, Ремо и Тавия ми разказаха за бележката ти и ме накараха да се закълна, че няма да си отварям устата, не че имах нещо против. Мислех, че следата може и да е фалшива, ако ти е причерняло пред очите. Нямам представа как цялата тази каша е стигнала до ушите на капитан Булръш, но на следващата сутрин той влетя в шатрата, за да разбере какво става. Заяви, че нямало да позволи някаква си балада за убийство да управлява областта му.

— Ядоса се още повече, когато разбра истината и че Аркади не го е предупредил — продължи тя. — Доколкото разбрах, двамата се скарали жестоко. Разбраха се да ти дадат време до снощи, за да се появиш и да обясниш какво е положението, а ако те няма, капитанът да тръгне и да потърси отговори. Така и направи днес сутринта. Виж сега… — Нийта протегна ръка към Даг — с Аркади почти успяхме да убедим лагера да ти позволи да останеш за постоянно! Толкова много усилия положи, за да те вземе за чирак, вече не те ли интересува?

— Повече, отколкото си мислиш.

— Значи има начин да спасим положението. Не можем ли да накараме тези фермери да се закълнат, че не си стъпвал тук?

На Даг му се искаше — за Фаун беше очевидно — да изкрещи: „Не“ и да приключи с въпроса. Само че дългогодишните навици на патрулен си казаха думата.

— Няма смисъл, Нийта. Антан ще научи истината за нула време. Нямам намерение да лъжа. Но съм готов да се помоля, ако смяташ, че има смисъл.

— Ами… — Нийта едва се сдържа да не тропне с крак. — Не можеш ли вече да тръгваш?

— Още не. Още един ден подсилване на нервите ще се отрази на Спароу по-добре от цяла седмица на легло. Някога виждала ли си болен от тетанус, Нийта?

Тя поклати глава. Устните й бяха стиснати.

— Не, но съм чувала, че е много тежко.

— Правилно си чула. — Даг се протегна. — Остави ме аз да се разправям с капитана ти, Нийта. Всичко се случва по-бързо, отколкото ми се искаше, но все някога този въпрос трябваше да се реши. Най-добре е да го изясним сега.

— Ти… ти си пълен глупак!

— Семейство Бриджър ще ти позволят да използваш обора им. Върви се погрижи за коня си, патрулен — въздъхна Даг. — Доста си го поозорила тази сутрин.

— Очевидно напразно — измърмори гневно Нийта, обърна се и поведе потния кон.

— Щеше да е по-добре, ако Аркади не се беше опитал да ме прикрие — каза тихо Даг. — Не очаквах подобно нещо. Дали е излъгал? Богове! Пак ще стане като на езерото Хикори. Много се извинявам, Искрице.

— Не е същото — заинати се Фаун.

— Но е нещо подобно. Мътните го взели. Де да имах повече време да си извоювам мястото, да убедя всички. Обмислях идеята за лечителска шатра на фермерския пазар, още повече че е напълно безопасно, след като знаем как да се справим с омайването. За две или три години щеше да работи на пълни обороти и щеше да е покълнало семенце, когато се отправим отново на север.

— Добър начин да покълнат идеи — реши Фаун. — Ще се получи единствено ако останеш да ги поливаш и ториш и да ги почистваш от гъсеници.

— Хм. — Той я целуна по косата. — Нищо не е лесно, нали, Искрице?

 

 

Час по-късно усетът за същност на Даг се сблъска с този на капитан Булръш. Даг излезе на верандата и се облегна на колоната до стълбите. Фаун се настани в краката му, подпряла брадичка на малките си юмручета. Намръщената Нийта застана до Даг. Възрастните от семейство Бриджър също излязоха на верандата. Татко Бриджър и Ларк бяха от двете страни на входната врата, кръстосали ръце на гърдите си, мама Бриджър се поклащаше в люлеещия стол, забравила за плетката си, а Чери и Финч стърчаха от двете й страни.

— Предполагам, че капитан Булръш иска да поговори с мен. Много ще съм ви задължен на всички, ако не ни прекъсвате — обърна се Даг към семейство Булръш. — От това зависи мястото ни с Фаун в лагер Ню Мун.

Финч наведе глава, погледна Фаун, която го бе научила на много неща за Езерняците през изминалите четири дни, и каза:

— Много се извинявам. Нямах представа.

Даг му се усмихна през рамо.

— Дори да имаше, щеше ли да постъпиш различно?

Финч погледна към прозореца на стаята, където племенникът му спеше спокойно.

— Едва ли. Не, нямаше.

— Аз също.

Малкият патрул Езерняци пресече поляната пред къщата. Капитанът не беше сам, беше повикал приятеля си Тап да го придружи. А сигурно и за да е свидетел на събитията. Даг не се изненада, когато видя Бар и Ремо. Младежите не скриха облекчението си, че Даг и Фаун са във фермата, макар че присъствието на Нийта ги учуди. Четиримата спряха конете в калния двор пред верандата.

Както бе на седлото, Антан Булръш бе почти еднакво висок с изправилия се на верандата Даг. Не слезе от коня, но отпусна юздите и изправи рамене. Личеше му, че е уморен, напрегнат и объркан. Ако бе по-млад и не чак толкова изтощен, сигурно щеше да е много по-ядосан. Даг отлично разбираше състоянието му.

Стрелна Нийта с такъв поглед, че момичето трепна, и изръмжа:

— Какво търсиш тук, патрулен?

Тя вирна брадичка.

— Не съм дежурна, сър. Мога да ходя където поискам.

— Сериозно?

Тя не отговори. И добре, че премълча. Антан се обърна към Даг и продължи:

— Виждам, че информаторът ти е пристигнал преди нас. Кажи, северняко, кой от слуховете е истина? Жена ти ли беше избягала, или реши да проявиш състрадание?

— Петгодишно момче имаше тетанус, капитане. — Даг докосна слепоочието си с пръсти — обичайния поздрав, — макар в момента да бе напълно излишно.

Капитанът се намръщи. Очевидно разбираше, че проблемът е сериозен. Протегна усета си за същност към ъгловата стая, след това кимна.

— Ясно. Човек все пак трябва да знае истината.

А истината бе, че той предпочиташе фактите да са други.

— Казах му, че няма начин Фаун да е избягала — заяви Ремо.

— Да, ама можеше да е отвличане — обади се неубедително Бар. Дали пък не се шегуваше — човек никога не бе сигурен, когато ставаше дума за Бар. — Изглеждаше по-правдоподобно.

Антан замахна рязко с ръка, за да ги накара да млъкнат.

Татко Бриджър пристъпи напред и каза:

— Без този дългурест господин и малката му женичка днес щяхме да погребваме внука.

Даг протегна лявата си ръка, за да му даде знак да мълчи.

— Не е ли по-добре да поговорим насаме? — изръмжа капитанът.

— Те са на собствената си веранда — изтъкна Даг. — Дворът е техен.

Антан се огледа недоволно, но не можеше да отрече истината.

— Не е ли крайно време — намеси се остро Фаун, — да представим всички, за да нямат извинение да се гледат по този начин? — И през следващите две-три минути тя запозна присъстващите и каза по няколко думи за всеки. Когато завърши с Тап, след като бе разказала за проблема му, бе ясно, че планът на Антан да се държи като строг капитан на патрул му се е изплъзнал.

Антан огледа фермерите, намръщи се и се опита да спаси положението.

— Кажи, Даг, колко души знаят за малкото ти пътешествие? Освен присъстващите тук. Има ли роднини, съседи?

Отговори Фаун:

— И съседите, и омъжените сестри, и роднините по брак — всички, които се отбиха, за да ни помогнат през последните дни. При фермерите е така.

— Ясно. Значи няма начин да опазим тази работа в тайна.

— За съжаление няма — потвърди Даг. — Вече обясних на Нийта. Само че това не е пълната картина.

Нийта погледна през рамо към семейство Бриджър и мигна объркано.

Антан я погледна строго, сякаш искаше да каже: „С теб ще се разправям по-късно“. Обърна се към Даг.

— Аркади не ти ли забрани да се занимаваш с подобна дейност?

— Даде ми да разбера, че не е за препоръчване, и ми обясни защо. — Даг се поколеба. — Само че аз не можех да откажа на момче, което страдаше толкова много, а след това да продължа да си живея безпроблемно.

Антан очевидно се впечатли, но не достатъчно.

— Ако се повтори случилото се в Хачет Слау, моите патрулни ще са тези, които трябва да оправят проблема. — Погледна Тап и Нийта. Да не би да очакваше нечия глава вече да е счупена? Или още по-лошо?

Даг също бе развълнуван, но не колкото него.

— Добра идея, изпълнена недостатъчно добре, не е същото като лоша идея. С умението да отомайваме старата идея на Аркади да бъде направена медицинска шатра на фермерския пазар няма да причини бунтове пред портата на лагера. Събитията от Хачет Слау няма да се повторят.

Антан се намести на седлото.

— Ти това ли си намислил?

Даг кимна. Богове, това ли бе времето, мястото и човекът, с когото да води този спор? Нямаше значение, трябваше да продължи.

— Защото един ден, когато вече няма злини — когато това зло вече не ни тормози, — какво ще стане с нас, Езерняците? Докато наблюдавах тукашния патрул, видях доста възможности. Не е рано да започнем с нови неща, особено тук. В много отношения Югът е онова, което очаква Севера.

Антан седеше неподвижен, също като човек, който се опитва да се пребори с мислите си.

— Чуй ме добре, северняко. Мой дълг е да пазя Ню Мун Кътоф. Трябва да защитавам лагера, за да не бъдат съсипани традициите и да не се изгуби кръвната ни линия.

Даг изсумтя.

— Традиции ли? Нима? Ти къде си бил на размяна като млад патрулен, Антан?

— В Саут Сийгейт — отвърна с неудобство капитанът.

— Доста на юг, вместо на север. Кажи ми, кога организирахте последното посвещение в Ню Мун? Ако държахте чак толкова на традициите, щяхте да подпалите всяка къща в лагера, защото по традиция Езерняците не защитават. Те бягат. Ню Мун е точно толкова беззащитен, колкото и съседните ферми. А ти нямаш нищо, на което да се опреш.

Антан се намръщи към Фаун.

— Бих казал, че у теб блика нов интерес да защитаваш онова, което е пред теб, Даг.

Даг сви рамене.

— С удоволствие бих се върнал в Ню Мун, за да продължа обучението си.

Не погледна искрящата същност на Фаун, която бе до него, изпълнена с вяра в уменията и правотата му, както обикновено. „Отсъстващи богове, трябва да съм щастлив, че е така.“

— Ще се закълнеш ли, че повече няма да вършиш подобни неща? — Антан махна към фермата на семейство Бриджър.

Последва кратко мълчание.

— Ще мога ли да направя лечителска шатра, за да не се промъквам тайно?

Новото мълчание бе по-дълго.

— Какво унижение! — изсъска Нийта през зъби.

Фаун пристъпи към нея и Даг чу шепота й.

— Напълно в стила на Даг. Гледай и слушай.

Даг продължи по-настойчиво:

— Бъдещето се формира сега, всеки ден. Независимо дали ще плуваш, или ще се удавиш, не можеш да се измъкнеш от течението. Важното е да разбереш, че винаги е било така. — Пое си дъх. — Според мен е крайно време да се научим да плуваме.

— Хора като нас с Тап трябва да защитават младите. Всички млади, не само нашите — сопна се Антан.

Даг кимна и разпери ръце, така че да включи не само Фаун, ами и момчетата от Олеана, Финч, Спароу и сестра му на горния етаж.

— Ако наистина говориш за всички млади, Езерняци и фермери, тогава съм с теб, защото в момента може и да са ни в тежест, но утре, когато настъпи зимата, ще са наши съдници.

— Мътните го взели — въздъхна Антан, — а пък аз си мислех, че си опасен, защото си мекушав глупак. Ти си истински ренегат! Десет пъти по-опасен си от онзи нещастен бандит, когото си накълцал на река Грейс.

— И какво? — Това не бе отговор. Беше въпрос. Даг не отричаше казаното.

— Богове, зави ми се свят от теб. Ако още малко ти послушам приказките, ще падна от тоя проклет кон. Слушай, северняко. Нямахме никакви проблеми, преди да дойдеш. Мога със сигурност да кажа, че най-бързият начин да се отървем е като те пуснем да си вървиш. Нямам повече време за подобни приказки.

Фаун — гледаше право пред себе си — изтърси:

— Мама все ми казваше: „Значи нямаш време да постъпваш правилно? Откъде тогава намери време, за да докараш нещата дотам?“

Антан продължи; гледаше начумерения Даг.

— Не си мой патрулен, Даг Блуфийлд. Дори не си роднина на нито един от присъстващите тук. След като си решил да се занимаваш с фермери, върви където знаеш, стига да не си в моя лагер. Каквато и каша да си забъркал тук, нека те преследва там, накъдето си се запътил, стига да не е в моя лагер.

— Обучението ми… — започна Даг.

— Трябваше да помислиш за него по-рано.

— Помислил съм.

— Значи си направил избора си, така че няма абсолютно никакъв смисъл да споря с теб. Просто не се връщай в Ню Мун. Няма да те пуснем пак.

Обърна коня и в същия момент се сети за Бар и Ремо, които ги гледаха напълно слисани.

— А, да. Вие двамата. С мен ли идвате, или оставате с него?

Ремо зяпна от изненада, погледна Нийта, след това отново извърна очи към Антан.

— Ние може ли да останем в Ню Мун?

— Можете да поискате място. Патрулният капитан каза, че сте били изключително дисциплинирани.

— Без мен! — заяви весело Бар. — Мотая се около ренегати прекалено дълго. Същността ми е съвсем объркана. Едва ли искате да съм в патрула ви. Може някой да прихване нещо от мен. Например здрав разум.

Антан стисна зъби и се насили да се усмихне.

— Тогава върви да докараш коня и вещите на Даг. — Обърна се отново към Ремо. — Ами ти?

Ремо погледна уплашено Бар, след това Нийта и накрая Даг.

— Аз… може ли да си помисля малко?

— Имаш време, докато партньорът ти тръгне. — Антан посочи Нийта с пръст. — Ти върви да си доведеш коня и ни настигни. — Накрая кимна на Тап. — Стига сме си губили времето. Връщаме се в лагера.

Когато патрулните поеха, Бар насочи коня си към верандата и каза:

— Ще се върна утре с Копърхед и всичко останало. Да предам ли нещо?

— Кажи на Аркади… — Не. Даг не можеше да каже на Аркади, че съжалява, задето заминава, защото не съжаляваше. Съжаляваше единствено, че няма да го види повече. — Кажи на Аркади, че съжалявам, задето стана така. А ти не спирай да говориш в моя защита, докато можеш. Защото Антан Булръш не е единственият, чийто глас се чува в Ню Мун. А знам, че имаш доста голяма уста.

Бар се ухили като опосум и пое в галоп след останалите.