Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

17.

Докато Фаун стигне каруцата на семейство Басуд, която бе първа, всички патрулни се бяха отправили напред с извадени оръжия, за да помогнат на Даг. Бар и Ремо бяха реагирали най-бързо, но Нийта, Тавия и Рейз не изостанаха.

Вайо Басуд се изправи на капрата, стиснала една от подпорите на брезентовото покривало, и се загледа ужасена напред. Граус дръпна юздите и животните спряха. Жената пребледня и се разпищя.

— Уби го! Богове, просто препусна към горкия човечец и го уби!

Фаун се обърна напред. В далечината Даг въртеше Копърхед около проснатия глинен. Едва сега разбра как изглежда сцената на Вайо: Езернякът на Фаун с куката вместо ръка е полудял и е нападнал без никаква причина невинен беззащитен — да не споменаваме гол — пътник.

— Не! — извика Фаун. — Това не е човек! Той не е човешко същество, това е глинен!

— Какъв глинен? — попита Граус и посегна към копието.

— Злините ги създават от животни и глина, като използват същността. Виждала съм дупките, от които изпълзяват. Придават им човешки облик, за да им служат като роби и войници и да знаете, че са много опасни. Не можете да се разберете с тях, просто няма начин, въпреки че умеят да говорят. Губят ума си напълно, когато някой убие злината… Няма значение! — Граус продължаваше да стиска копието, но го бе насочил в погрешната посока, към Фаун и Бери, която пристигаше задъхана. Фаун помисли, че Уит е зад нея, но той беше препуснал след патрулните. Бебето в каруцата ревна, събудено от виковете.

— Глинените ядат деца — извика в отчаянието си Фаун. — Нямате представа колко е ужасно. — Дали Вайо знаеше това? Може би. Нямаше нужда да я плаши повече — и без това беше готова да припадне, — но трябваше да се страхува от правилните неща.

Рейз и Нийта препуснаха към тях.

— Мъртъв ли е? Има ли още? — провикна се Фаун.

Рейз си пое дълбоко дъх.

— С този е свършено. Няма друго, поне в обсега на усета за същност. Даг ни изпрати да намерим Сумак и Аркади. — И препусна назад.

Тези двамата не изоставаха за пръв път, но досега Фаун не се беше замисляла — не и заради безопасността им. Сумак и Аркади бяха доказателството, че в тези гори няма хищници като вълци, мечки, рисове или гърмящи змии. Но група глинени бе друга работа.

Фермерите се скупчиха и помолиха Фаун да им разкаже по-подробно. Младата жена въздъхна.

— Вижте, не мога да ви обясня какво точно представляват глинените. — „Да не говорим че сигурно няма да ми повярвате.“ — Защо не дойдете да видите проклетото нещо?

Подкараха каруците към заклания глинен. Даг и Уит бяха слезли от конете. Патрулният пусна юздите на Копърхед и подритна тялото. Уит, изглежда, събираше кураж да направи същото.

— Мътните го взели — въздъхна Даг, — в този район би трябвало да има достатъчно патрули! — Вдигна поглед. — Фаун, нали ти казах да останете назад!

— Не, Даг — отвърна убедено тя. — Хората трябва да видят за какво става въпрос, също като младите патрулни.

— Добре. — Той прокара ръка — трепереха ли пръстите му? — по лицето си. — Както кажеш.

Фаун слезе от кобилата, хвана уплашената Вайо за ръка и я повлече напред. Останалите ги последваха.

— Погледни добре. Виж му челюстта, истинска муцуна на животно! Ами косматите уши, ами тази щръкнала коса — най-вероятно е правен от мечка, нали, Даг? — Опита се да не гледа кървавото гърло, разпорено с един замах на ножа на Даг.

— Черна мечка, да — съгласи се разсеяно Даг.

— Но той е… гол — отбеляза неуверено Кала.

— Добре, че е гол — обади се Даг. — Означава, че още не убил нито един човек и не е откраднал дрехите му.

Младите патрулни бяха зяпнали и Фаун разбра, че и те виждат глинен, жив или мъртъв, за пръв път. Даг посочи с обувката си някои от характерните черти на глинените и вдигна поглед към смесената публика.

— Този е толкова груб и прилича на мечка, защото е правен от още неузряла злина. Може би злината е все още в гнездото си, което е добре за нас. Злината расте и става по-силна и умна, работи по-добре със същността си, докато глинените й не станат толкова добри, че не можеш да ги различиш от хората. Езерняците веднага ги познават по същността. Просто нещо… нещо със същността им не е наред.

Младите мъже се бутаха напред, за да погледнат. Хоторн застана пред тях. Фаун пусна Вайо и тя се дръпна и се разплака. Момиченцето й беше слязло от каруцата, за да погледне, и когато видя трупа, също избухна в сълзи. Бебето в каруцата ревна, за да не изостава. Граус продължаваше да стиска копието и се озърташе уплашено. Беше попаднал в нов свят, пълен с нови опасности, но така и нямаше цел, която да нападне. Обърна се към съпругата си и изръмжа:

— Накарай ги да млъкнат!

Фаун не можеше да отрече, че Вайо е смела: спря да подсмърча и успя да успокои децата. Може би вече беше наясно, че светът не е онова, което си е представяла. Бо беше останал настрани. Не изглеждаше много изненадан, но се бе намръщил. Не се страхуваше от Езерняците, а от близките скали.

Даг се огледа с присвити очи. Дали не бе отпуснал усета си за същност? Облекчение озари чертите му и той въздъхна.

— Ето го и Аркади.

След две минути лечителят и Сумак пристигнаха.

— Извинявай, че се забавихме — каза племенницата на Даг и скочи от коня. — Заприказвахме се.

Изглеждаха твърде спретнати и Фаун си каза, че сигурно наистина само са приказвали.

Аркади също скочи от коня си и се приближи към трупа. Притисна ръка към корема си и преглътна с усилие.

— Това е най-гротескното създание, което съм виждал!

— Да — съгласи се Даг. — Представи си силата на същността, която е превърнала мечка в… това чудо за не повече от две седмици.

Любопитството надделя над гаденето и Аркади попита:

— Мога ли да го разрежа?

— Сега? Ти луд ли си?

— Не точно сега. По-късно.

— Ще видим — отвърна Даг.

— Ако имаш късмет, ще ти осигуря достатъчно подобни боклуци, че да имаш избор — обади се Сумак.

— Не съм сигурен, че имам желание — призна Аркади. — Но то е… отсъстващи богове, всичко в него е сбъркано.

— Те ядат ли се? — попита впечатленият Аш.

Всички патрулни изпъшкаха отвратени, освен Даг, който обясни:

— Не. Плътта му е отровна.

— Понякога Езерняците ги дерат — отвърна Фаун, спомнила си брачния дар.

— Не за да използват кожата — уточни Даг. — Само… в специални случаи.

„Когато са причинили прекалено много болка и победата не е достатъчно отмъщение“, реши Фаун.

Даг погледна племенницата си и тя извърна очи. Какво ставаше?

— И сега какво, капитане? — попита Сумак.

На Фаун й се стори, че отговорността се стовари на раменете на Даг като огромен чувал със зърно. Той въздъхна.

— Ще разузнаем. Какво ще кажеш за север?

Сумак стисна устни.

— Това нещо може да си е тръгвало към къщи. Само че ние не видяхме никакви следи. Не разполагаме с достатъчно патрулни, за да се пръснем.

— От север не са идвали пътници през целия ден — припомни й Даг.

— Нито пък от юг — изтъкна Сумак, — но да, съгласна съм, север е най-добрата посока. Дали да не изпратим куриер да доведе помощ? Най-близкият лагер е Лоръл Гап. — Обърна се към останалите и се провикна: — Някой от вас бил ли е в лагер Лоръл Гап?

Патрулните поклатиха глави. Сумак се намръщи.

— Мътните го взели. Не ми се иска да съм аз, но ще се наложи.

— Още не — спря я Даг. — Точно сега сме наникъде, не знаем нищо и няма какво да докладваме.

Очите на Сумак заблестяха.

— Така е.

— Отвори си същността.

Тя изви вежди и по бузите й плъзна руменина, но очевидно се подчини.

Даг я огледа, без да каже и дума.

— Всеки да си избере партньор и да поеме напред. Не се отдалечавайте на повече от пет мили. Вижте дали ще намерите някакви следи от злина. Аз ще се опитам да организирам — Даг погледна фермерите и въздъхна — тях.

— Добре. — Сумак се метна на седлото и огледа не патрулните, а конете им. Очевидно прецени, че конят на Бар е най-бърз, и нареди: — Бар, ти идваш с мен!

Аркади вдигна ръка, когато тя препусна напред, но я отпусна, щом разбра, че не го е видяла. Двамата патрулни се стрелнаха напред, изпод копитата се разхвърча кал.

Фаун се замисли за последния разговор между чичо и племенница. „Разбира се.“ Даг проверяваше дали Сумак не е заченала, преди да я изпрати на разузнаване. Не че просто се грижеше за нея и плода — бременните жени, както Фаун бе научила на собствен гръб, бяха любимата плячка на злините. Новата искра в тях ги превръщаше във фарове, в ходеща стръв. Фаун и Бери може и да бяха прикрити от новите щитове — тя докосна ореха на врата си, — ами Вайо и Кала? „Езерняците ще разберат дори жената все още да не знае. Те знаят кога да вземат мерки.“ Децата бяха следващата любима храна на злините. Тя погледна към каруцата на Басуд. Плачът бе заглъхнал.

— Добре — надигна глас Даг, — сега всички тръгваме към следващия поток. — Той посочи плитък поток на стотина крачки напред. — Да използваме възможността да напоим животните. Бъдете готови, може да се наложи да бягаме.

По този начин всички щяха да се махнат по-далече от миризмата на мъртвия глинен, каза си Фаун. За да даде пример, тя яхна Сврачка и пое напред.

 

 

Четвърт час по-късно Даг се обърна към Сейдж.

— Не можеш да вземеш наковалнята! — Прокара пръсти през косата си. — Ако злината е наблизо, най-добрият ни шанс е да зарежем каруците и да бягаме с конете. Ако хване някой от вас фермерите в обсега на усета си за същност, ще ви замъгли ума, ще ви омае, а после просто нямаш представа колко зле става. Първо се спасявате вие, след това оръжието и животните, накрая храната, ако има време. Нищо повече. Отсъстващи богове, всяко Езерняшко дете е научило всичко това до петата си година!

— Но каруците са всичко, което имаме! — извика Граус.

— Не можеш да спреш, за да защитаваш вещите си.

— Ами наковалнята ми!? — инатеше се Сейдж. — Тя е всичко за мен.

Даг присви очи.

— Повече от Кала ли?

— Ами… — Сейдж мълчеше.

— Което не може да се побере в дисагите, го оставяш.

— Има възможност — обясни Фаун — по-късно да се върнем и да си приберем нещата. Ако не оживеем, няма да са ни необходими.

Сейдж беше съкрушен.

— Сейдж, наковалнята ти е последното, с което ще избягат крадците — намеси се Уит. — Двама души едва успяват да я вдигнат.

— Не и ако е все още в каруцата. Ще я откарат с нея.

— Мулетата ще са с нас — обади се отново Фаун. Добре че не спомена, че злината може да впрегне всичките си глинени, за да откара цялата каруца. Даг й кимна с благодарност.

Сейдж се поколеба, след това разпрегна животните с помощта на Индиго. Даг забърза да пресрещне Ремо и Нийта, които се връщаха пеша откъм двете страни на хребета.

— Нищо в обсега на усета ми — докладва Ремо.

— Нито пък на моя — рече Нийта. — Няма и следи. Само стъпки от животни и стари лагери на пътници.

Даг вдигна поглед към височината и я огледа с неприязън. Може и да нямаше враждебни очи, които да ги следят, но това не означаваше, че е било същото преди час или сутринта.

— Дали не трябва да нахраним хората, докато още може? — попита Фаун.

Както винаги, тя мислеше разумно.

— Само нещо за закуска. Няма да палите огън.

Всички чакаха Сумак и Бар. Следващото голямо селище бе по-близо, ако тръгнеха напред, вместо да се връщат назад. Но пък фермерите познаваха пътя назад. Докато не откриеха злината, не можеше да се каже коя посока е сигурната. Ако злината бе все още в гнездо, Даг щеше да отиде с няколко патрулни да я довърши, но ако беше по-развита, нямаше да е разумно да тръгват нито на север, нито на юг, а към лагер Лоръл Гап, където можеха да разчитат на подкрепление. Дали? Даг си представи как влачи фермерите петдесет мили през пресечена местност, докато ги преследват глинени, и прехапа устни. Щеше да се наложи да изпрати двама куриери напред. Само че по този начин защитниците на младите фермери щяха да са с двама по-малко… Насочи мислите си към друг проблем.

— Рейз, покажи ми споделящия си нож.

Младежът вече го беше извадил от дисагите, за да го сложи на врата си. Показа го на Даг и той прокара ръка по острието. „Добро зареждане.“

— Струва ми се здрав. Ако попаднем на гнездо, ти ще си в центъра на атаката. Затова си дошъл на север, за да придобиеш опит. Просто всичко се случва по-скоро, отколкото си очаквал.

Ноздрите на Рейз се разшириха от гордост и страх.

— Добре, господине.

— Кой е споделил смъртта си?

— Прадядо ми. Преди две години.

— Добре. — Даг докосна чело в знак на уважение. — Как се справяш със заслоняването? Правеше ли редовно упражненията? — След като Сумак беше капитан на патрула му, значи ги беше правил.

— Да, господине!

— Добре. И аз нося споделящ нож, но ще го пазя за резерва.

— Голям късмет, че разполагаме с два ножа — отбеляза Рейз.

— Късметът няма нищо общо, нарича се подготовка. — Стисна окуражително рамото на младия патрулен и Рейз се усмихна.

Даг отвори дисагите си. Напипа първо новия си нож и го нагласи на врата си под ризата. След това взе и първия си опит в зареждането. Усети го лек на гърдите си, въпреки че спомените му тежаха като наковалнята на Сейдж. Ако можеше да има някакво изкупление за грозните дела на Крейн, то моментът беше настъпил.

Обърна се и едва сега забеляза, че Фаун го наблюдава. Очите й бяха помръкнали. Понечи да каже нещо, но стисна устни, посочи потока и попита:

— Какво му е на Аркади?

Лечителят седеше на брега сред зеленината, отпуснал глава върху коленете си.

— Заради Глинения. Чувствителността на добрите лечители ги прави негодни за патрула. Влиянието от следите на злините ги съсипва.

Фаун се намръщи.

— Ти правеше упражнения за чувствителност заедно с Аркади цели два, дори три месеца. Защо на теб не ти действа?

Даг въздъхна.

— Нямам намерение да пробвам чувствителността си точно сега. Просто ще видим дали ще се прояви, или не.

Тя пристъпи към него. Малката й ръка проследи очертанието на калъфа под ризата му.

— Знам, че трябва да го носиш. Просто недей… не прави нищо глупаво с него, нали? Не забравяй какво ми обеща.

— Не съм забравил.

Тя кимна строго.

Той я вдигна, прегърна я, завъртя я и я целуна по челото.

— Това пък защо беше? — попита тя и оправи дрехите си, щом я пусна да стъпи на земята.

— Нищо, просто така.

Тя кимна.

— Основателна причина.

Фермерите се караха помежду си и с патрулните, но бяха разпрегнали животните, които щяха да им осигурят бягството, затова Даг не се намеси. Бързо напълниха дисагите, съобразиха да вземат и одеяла. Както Даг предполагаше, конят на семейство Басуд нямаше седло. Запита се дали не е по-добре всеки от родителите да вземе по едно от децата, или пък да ги предаде в ръцете на най-добрите ездачи, тоест на патрулните. Но нали всички трябваше да бягат в една посока. Тук щеше да има разправия. Мътните го взели! Отново започна да премисля възможните сценарии, макар отлично да знаеше, че светът никога не обръща внимание на човешките очаквания.

Фаун му донесе парче сирене и хляб. Той почна да яде, като същевременно отпускаше усета си за същност. Аркади обаче, не Даг, пръв вдигна глава и се обърна на север. Даг хукна към него.

Лечителят отвори ужасен уста и позеленя още повече, отколкото в момента, когато видя първия глинен.

Конят на Сумак препускаше към тях. Седлото беше празно.

Нещастното животно стигна до тях и спря. Пръхтеше и трепереше, между краката му се беше събрала бяла пяна. Даг го огледа, за да провери дали има кръв. Опита се да си спомни дали Сумак беше облякла коженото палто, когато препусна в жегата. Не беше вързано на задния лък на седлото.

Аркади докосна празното седло и простена:

— Не…

— Тя е от семейство Редуинг — изсъска Даг. — Пада на краката си като котка. Ние умеем да оцеляваме… — Обърна се и изрева: — Уит! Фаун, Бери! Кажете на проклетите фермери да се мятат на седлата! Патрулни, при мен!

Всички се разтичаха, крещяха, лутаха се. Спореха. Патрулните поведоха конете си напред и застанаха в редица в очакване на заповеди. Аркади ги подкани с измъчен глас:

— Вървете.

Даг вдигна поглед. На миля от тях се появи кон с двама ездачи. Беше в обсега на усета му.

— Чакайте — нареди той.

Аркади проследи погледа му. Наистина бе странно как грейва лицето на човек, когато надеждата се върне.

„Богове, Сумак — помисли Даг. — Ако двамата не получим сърдечен пристъп преди края на тази работа, вината няма да е твоя.“ Тогава можеше да наследи поста на капитан. Минутите се нижеха мъчително бавно, докато конят препускаше към тях.

Когато наближиха, Бар се развика развълнувано:

— Открихме злината! Нагоре по пътя е!

Патрулните се напрегнаха също като коне в началото на състезание.

Бар скочи при тях. Сумак падна в ръцете на Аркади. Дори удавник не би прегърнал дънер по-силно, отколкото той нея. Опашката й се беше разплела, по потното й лице бяха полепнали кичури коса. Около устата и очите й се бяха врязали бръчки на болка, тя дишаше трудно, но очите й блестяха като злато. Отблъсна Аркади, за да се изправи, но не се отказа от ръката, с която той я прихвана за лакътя, нито пък от другата, която внимателно опипваше главата й. Беше облечена в старото кожено палто и ребрата й бяха само натъртени, но буцата на главата й беше колкото яйце.

— Изглежда така, сякаш току-що е изпълзяла от гнездото — изхриптя тя. — Напредва по пътя, придружена от двайсет и двама глинени, но те са бавни.

— Вече са седемнайсет — уточни Бар.

— Нито един от тях няма дрехи или оръжие, носят камъни и тояги.

— И са доста — измърмори Даг. — Ами злината? Изглежда, е намислила да се снабди с нашите оръжия и дрехи.

— Ще трябва да се позамисли. Даг, можем да я сразим! — настоя Сумак.

— Струва ми се, че за малко тя да срази теб.

— Добре де. — Тя се ухили. — Просто ме прасна по главата. Но да видиш другите. Уверявам те, че тази злина си я бива.

— Отсъстващи богове, тук има нещо много странно — обади се Бар.

— За пръв път виждаш злина — засече го Даг. — Как разбра, че е странно.

— Сумак каза така, но дори да… Даг, огромна е, поне седем стъпки висока, грозна, та дрънка и едва пристъпва, защото коремът й е огромен. Когато хукнахме да бягаме, след като се натъкнахме на охраната й и се наложи да си проправяме път с бой, тя не спря нито за миг да настъпва напред. Едва ли изминава повече от две мили на час. Така че й остават два, може би три часа, докато дойде тук.

— Глинените обаче се движат по-бързо. — Даг посочи с пръст през рамо. — Уверихме се от разузнавача им.

— Тази злина ми се стори, че е готова да се разполови, но не знам какво търсеше на пътя. Не съм виждала друга злина толкова близо до момента на разполовяване.

— За нас е добре, че е тромава, но всъщност същността й е заплахата, не външната обвивка. — Даг прехапа устни. Решенията вече бяха взети и трябваше да се приведат в действие. — Рейз, готов ли си да се сблъскаш с първата си злина?

— Да, господине!

Даг кимна, ухили се мрачно и усети как във вените му нахлува старата възбуда. „А пък аз си мислех, че ти е писнало от тази игра, патрулен.“ Живата злина в никакъв случай не беше упражнение, но този път му се струваше, че ще преодолеят проблема с лекота. „Хайде сега да научим младоците на някой и друг номер.“ По-добре беше да ги опази живи за времето, когато нямаше да е с тях, а злината нямаше да е толкова мекушава.

Уит разбута другите и пристъпи напред.

— Даг, може ли да тръгна с теб? — И докосна ореха на врата си.

— Не. Ти ще водиш фермерите — отсече Даг.

— Бери и Фаун могат да се справят! Какъв е смисълът от този щит, ако не го изпробвам?

Да, това щеше да е проблем, ако продължаваше да прави щитове за хората, които обичаше…

— Мътните го взели, Уит. Ако направя щитове за Рийд и Ръш, с удоволствие бих ги взел за примамка, но не и теб.

— Ако щитовете ти ще ни направят равноправни в очите на Езерняците, вместо да гледат на нас като на изостанали деца, все някога трябва да се сложи началото — каза Фаун. — А сега моментът е подходящ. Ние сме готови.

Нямаше да го остави на мира… А нея просто не можеше да я вземе. Даг въздъхна и каза:

— Добре, Уит. Все някой трябва да пази конете.

— И да се пазиш, Уит — нареди строго Фаун. — Нямам желание после да редя обяснения пред Бери и пред мама.

— Дадено, сестричке! — Уит я прегърна и хукна към коня си.

Аркади, разбира се, тръгна с фермерите. Даг присви очи към него, но лечителят не каза и дума.

— Ти също, Сумак.

Сумак отвори уста и се поколеба.

— Все още си замаяна от удара по главата, конят ти е изтощен и ако нещо се обърка, някой трябва да отведе фермерите до Лоръл Гап. А, да! Бар, вземи друг кон, отпочинал.

Бар само кимна. Сумак не започна да спори, както обикновено, и се остави Аркади да я отведе настрани. Мигаше често, сякаш не виждаше ясно.

След няколко минути Даг поведе петима патрулни и един фермер от Уест Блу по пътя, а Бери и Фаун заедно с останалите се насочиха на юг. Даг искаше фермерите да са максимално далече от мястото на сблъсъка, за да им даде шанс да се измъкнат. Ако не успееха да победят, един от младите патрулни щеше да действа като куриер и да ги предупреди.

Намерението на Даг да остави Уит с конете се оказа неосъществимо. Разбра го веднага, щом видя, че си е взел арбалета. За пореден път прехвърли наум плана на атаката.

— Бар — провикна се той над четкането на копитата. — Къде е най-доброто място за засада, преди да се сблъскаме с тях? — Вероятно беше съвсем близо. Макар да се беше заслонил, Даг усети в стомаха си сухота, която го предупреди, че наблизо има злина.

— Зависи колко са напреднали, откакто ги ударихме — провикна се Бар. — Ето там. — Той посочи група скали, надвиснали от западната страна на пътя. По някои от тях сълзеше вода. — Отзад няма много дървета, само шубраци и драки. Оттам ще имаме добра видимост.

„Също и злината“, помисли си Даг и вдигна куката. Отклониха се натам и откриха, че мястото е било използвано за лагер от доста пътници. Патрулните слязоха от конете и започнаха да оглеждат оръжията си.

Даг слезе от Копърхед и се спусна по стръмния склон към скалите, придружен от Бар. Клекна, разтвори къпинака и отровния бръшлян с куката и надникна.

Пътят се виеше към следващия поток, после се изкачваше по открит склон в продължение на цяла миля. Бандата на злината беше изминала четвърт от този път и се тътреше към тях. Даг различи главата и раменете на създанието, извисили се над глинените. Тялото й наистина беше огромно, коремът внушителен, походката — тромава и много странна.

— Все още са на пътя — измърмори Даг. — Мислех, че със Сумак сте ги накарали да се изпокрият. Между другото, независимо че сте повалили петима, не мога да ви благодаря, че сте ги научили да се страхуват от Езерняците и как да се бият. Сумак би трябвало да знае, че да разузнаеш не означава да ги вдигнеш на крак.

— Тъкмо завихме и се врязахме в тях по-бързо, отколкото очаквахме. Беше точно зад ей онзи хълм. Тогава бяха по-разпръснати — прошепна Бар. — Оттогава са изминали една миля.

Даг присви очи срещу слънцето и се опита да преброи глинените, отказа се и отново се обърна към Бар.

— Преброй ги. Все толкова ли са?

Бар присви очи. Устните му помръдваха.

— Двайсет и шестима. Я! Не може да бъде.

Не бе възможно Сумак да е преброила грешно.

— Сигурно е извикала разузнавачите си, за да я защитават и да замени падналите.

Намираха се прекалено близо до злината, затова Даг не посмя да отвори същността си и да провери, но не забеляза глинени да се промъкват из близките храсти. Дори да имаше други, пуснати по-далече, от тях нямаше защо да се притеснява.

Врагът приближаваше с бавно клатушкане. „Нека вървят.“ Даг се дръпна навътре. Конете бяха оставени в типичния за патрулните стил, с юздите преметнати през главите, за да не се влачат, и убедени да останат заедно. Даг отново провери Копърхед, след това се обърна с тих глас към патрула:

— Добре. Имаме предимство, защото сме на височина, която трябва да удържим. Щом злината и глинените й са в обсега на стрелите, ако не са ни забелязали, с Уит, Тавия и Бар ще се опитаме да свалим колкото е възможно повече, докато ни свършат стрелите. След това ще действаме като при лов на глигани — вадим копията и ножовете, с тази разлика, че глиганите не са достатъчно умни и не се скупчват като глинените около хората. Постарайте се да не се отделяте, за да не се превърнете в мишена, и следете никой от другите да не се увлича. Не спирайте, за да довършвате глинения, ако видите, че не може да стане, но не забравяйте, че той ще ви напада, докато злината е жива. Не забравяйте също, че глинените са шумно отклоняване на вниманието. Единствената важна мишена е злината, следователно пробийте път на Рейз и ножа му до нея. Рейз, опитай се да я заобиколиш.

Патрулният преглътна, изпъна рамене и кимна. Насили се да отпусне ръката, с която стискаше ножа.

Даг си пое дъх и продължи бързо:

— Размествам обичайните ви партньори. Нийта и Ремо, вие ще си партнирате с Рейз, ще пазите двете му страни. И двамата умеете да се заслонявате добре, а и Нийта има известен опит.

Нийта се усмихна нервно, но не скри, че е поласкана.

— Бар остава с Тавия, а Уит ще е с мен.

Бар сигурно се зарадва, а Уит примигна от гордост.

Ако Уит не беше дошъл, Даг щеше да стане партньор на Рейз и да го поведе към първото убийство на злина. Уит бе убивал бандити и глинените едва ли щяха да го извадят от равновесие. Само че ако щитът не проработеше, съществуваше рискът злината да изтръгне същността на младежа или дори по-зле — да го омае и пороби. Ако се случеше второто, Даг се надяваше да го удари по главата, докато сразят злината, а не смееше да повери тази задача на никой друг. Не спомена и дума за този риск, тъй като не искаше да плаши Уит.

— Няма да мислим как да обградим злината, щом наближи позицията ни. Тя се движи толкова бавно, че когато глинените престанат да ни се пречкат, ще можем да я свалим на пътя. Има още нещо — Уит, слушай внимателно, защото тук идва разликата с лова на глигани — когато нападате злината, имайте предвид, че е все едно да нападнеш голяма мечка, не някой от онези симпатични кафяви мечоци, които се въдят наоколо, а голяма северна гризли. Тя е силна, повратлива и може да запрати човек на трийсет стъпки, ако го перне. Единствено споделящият нож може да я убие. Затова се съсредоточете върху глинените и оставете злината на Рейз и партньорите му. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна ококореният Уит.

— Добре. Пийнете, ако сте жадни, пикайте, ако се налага, и се заслонете добре. Повече никакви приказки. Тавия и Бар, заемете място за стрелба. Уит, до мен.

Даг отиде до Копърхед и взе специалния си лък и стрелите. Метна колчана през рамо, разкопча куката от дървената приставка и я пусна в кожената торба на кръста си, намести лъка на нейно място и го застопори. Пробва тетивата — беше суха и опъната. Уит свали арбалета от седлото и на Даг му се прииска да прошепне: „Не опитвай това чудо преди моя пръв изстрел“.

Уит кимна с разбиране. С изключение на случайното подрънкване на оръжието или пръхтенето на някой кон малкият патрул на Даг пазеше тишина. Сега единственото, което му оставаше, беше да си намери подходящо място на скалите, да се притаи и да чака нещо да се обърка.