Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

13.

Тръгването от двора на ковачницата бе съпроводено с повече шум, отколкото от фермата на семейство Бриджър. Докато затягаше подпругите на коня за втори, а след това за трети път, Даг усети, че прибягва към навика от годините като патрулен да провери с усета си за същност всички хора, животни и сечива. Резултатът бе наистина обнадеждаващ. Като цяло хората му бяха млади, здрави и бодри. Някои все пак не влизаха в категорията млади, включително Копърхед. Но с преносима наковалня и медицинска шатра, с хора, които знаеха как да боравят с тях, групата на Даг бе по-добре подготвена за Северния път от останалите.

„Моите хора? Така ли стана?“ Каза го по навик. Беше сигурен, че Сейдж ги нарича своите хора, също Финч и Аш. Аркади бе изключение. Въпреки че Даг го бе предупредил да разчита само на себе си, Бар тайно му помогна да натовари багажа си за нула време, за да няма основание да изпадне в паника и да реши да се върне в Ню Мун или да започне да ги бави.

Цялото семейство Смит излезе да изпрати сина си към новия живот в страшните северни земи. В последния момент натовариха в каруцата най-различни подаръци. Дойдоха и хора от семейството на Аш. Никой обаче не изпрати Кала и Индиго. Даг можеше да изтъкне поне пет основателни причини, като например, че са си взели довиждане предварително. Но едва ли. Даг забеляза и че голямата каруца я теглят шест мулета, че ездачите са седем и водят четири товарни животни.

Най-хубавото бе, че новият ден щеше да е сух. Северният път по тези места бе добре поддържан от местните селяни, които живееха благодарение на пътниците. Над калните потоци бяха прокарани мостове, а през плитките имаше настлани с камъни бродове. Днес дори калните локви бяха намалели и не бяха достатъчно дълбоки, та колелата на каруците да затънат. След като се бе наспала, Фаун яздеше бодро Сврачка и не изпускаше нищо от пътя. Нямаше представа как ярко проблясва новата същност в корема й. Това бе истинска магия.

Пътят бе широк и прав. Даг яздеше до Финч, следваха ги товарните добичета. Фаун погледна съпруга си с любопитство, пришпори Сврачка и застана от другата страна на Финч. Младежът се усмихна приятелски и на двамата и така даде възможност на Даг да започне по-лесно.

— Отдавна ли познаваш Сейдж?

— А, от години. Татко му беше най-близкият до нас ковач, затова идвахме на всеки два-три месеца за поправки, подкови и каквото там друго се налага. Обикновено нощувахме в Алигаторска шапка. Ние двамата си играехме, докато бащите ни работеха. Когато пораснахме, баща му и по-големите му братя ни оставяха да работим заедно с тях. Научиха ме на много неща. — Финч въздъхна, обзет от носталгия.

— Ами Аш?

— Той е по-близък приятел на Сейдж, отколкото мой. Живее близо до Шапката. Семейството му е бедно, затова той си знае, че трябва сам да намери начин да си изкарва хляба. От години говори за Севера.

— Ами Кала и Индиго?

Даг забеляза как Фаун наостри уши.

— Бяха съседи на Сейдж, когато бяха по-малки. Техните имаха работилница за хамути на площада.

Даг много внимателно премисли следващия си въпрос. Дали в селото знаеха за произхода на Кала и Индиго? Всяко дете на Езернячка беше пълноправен член на шатрата й, независимо дали родителите бяха обвързани, или не. Стига бащата също да е Езерняк, напомни си Даг. Фермерите имаха по-строго отношение към ролята на родителите заради наследството. Ако тези деца бяха останали в дар от някой случайно минаващ патрулен, Даг нямаше желание да е първият, който разкрива тази новина. Най-сетне помоли:

— Разкажи ми за родителите им.

Фаун сви вежди и кимна одобрително. Очевидно беше проявил такт.

— Знаех си, че ще се поинтересуваш — рече весело Финч. — Баща им беше Езерняк, създател от Мос Ривър. Напуснал лагера си, за да се ожени за майка им, и приел фермерското й име, също както ти си приел името на Фаун. Странно. Не знам как са се запознали, май е било свързано с работата им.

Даг явно се отпусна.

— Какво се е случило? — попита Фаун. — Днес сутринта не дойдоха да ги изпратят.

— Да, не дойдоха. Преди осем, може би десет години, в Алигаторска шапка избухна страшна епидемия от жълта треска — все още наричат онова лято Трескавото лято. Цялото семейство на Индиго се разболя. Починаха и майка му, и малката му сестра, но Индиго, баща му и Кала се оправиха.

Фаун се ококори.

— Богове!

Бе виждала Юга през приятните сезони. Даг се радваше, че няма да прекарат тук лятото, когато топлината се спускаше като чук и човек почти се задушаваше от влагата, а комарите жужаха на облаци също както край блатата в Лутлия. Поне шест различни смъртоносни трески върлуваха, докато не станеше студено.

— После какво стана?

— Баща им се възстанови много бавно и това бе истинско нещастие, защото работилницата фалира.

Защото я е нямало съпругата му да работи ли? Или защото сърцето му е било изтръгнато? Даг се почувства неловко. Истина бе, че с помощта на същността си можеше да излекува Фаун от някоя тежка болест, но никога не му бе минавало през ум, че може да се разболее и той.

— Накрая остави Кала и Индиго при сестрата на съпругата си и се върна при своите хора в лагера Мос Ривър.

— Изоставил е децата си? — ахна възмутено Фаун.

— Не е точно така. Посещавал ги и карал на лелята и мъжа й коне и кожи по няколко пъти в годината, също и други подаръци, дори пари, когато имал. Индиго и Кала се чувствали добре във фермата, докато били още малки.

Даг си спомни разказа на ренегата Крейн. Ако Крейн бе имал по-сговорчива балдъза — или пък бе можел да разчита на хората от лагера си, — тогава съдбата му нямаше да е толкова трагична. Дали строгите порядки на север, или хаосът, причинен от Крейн, бяха причината? Може би и двете.

Фаун погледна през рамо към каруцата, която трополеше на двайсетина крачки след тях. Сейдж и Кала бяха на капрата, Индиго яздеше до тях. Засега поне не чуваха разговора им.

— Ами когато пораснаха? — попита тя.

— До много скоро всичко беше наред. — Финч сви устни. — До миналата година. Тогава започнаха обвиненията. Аз много не се замислих. Да, истина е, че Индиго се оправя добре с животните, но не е единственият. Кала обаче прие прекалено присърце обвиненията, поне така казва Индиго.

— Какви обвинения? — полюбопитства Фаун.

— Ами… — Финч стрелна Даг с поглед, — че правел Езерняшки магии или че притежавал някакви сили. Индиго налиташе на бой, когато чуеше подобни приказки. А пък след това, ако на хората, с които се беше карал, им се случеше нещо, никой не приемаше, че е било просто лош късмет, започваха да разправят, че Кала е направила нещо. Тогава Индиго ставаше още по-агресивен в опитите да защити сестра си.

— Богове — въздъхна Фаун.

— Както и да е, стана толкова зле, че леля им накара баща им да ги заведе в Мос Ривър за някакви изпитания. Щяха да им позволят да живеят като Езерняци, ако преминеха изпитанията, но те не успяха и от лагера ги върнаха. Това трябваше да сложи край на слуховете, но не се получи.

— Какви хора! — продължи да въздиша Фаун.

— Изпитания ли? — попита Даг.

— Някаква Езерняшка магия, доколкото знам. Трябвало нещо да усукват, не знам какво, ама на мен хич не ми приличаше на магия. Дори не разбрах за какво става въпрос, когато Индиго се опита да ми обясни. Не съм сигурен дали и той разбира.

— Да не би да са ги накарали да изплетат брачни върви? — обърна се Фаун към Даг и докосна своята.

— Много вероятно.

— Жалко, че не са знаели за… няма значение. Какво стана после?

— За щастие, тази пролет Сейдж се влюби в Кала и между тях потръгна. Останах изненадан, че и тя го харесва, защото е по-голяма от него. В повечето случаи по-големите момичета гледат на теб като на гъгрица в хляба. — Той въздъхна. — Както и да е, Индиго беше решил да замине на север, там нямаше нужда да обясняват, че баща им е Езерняк, така че никой нямаше да ги притеснява.

Даг се замисли. Решението им бе изпълнено с оптимизъм. Фермерите нямаше да разберат, че двамата са мелези, но повечето Езерняци щяха да познаят в мига, в който зърнеха същностите им. А рано или късно щяха да се натъкнат на Езерняци.

— Хм — бе единственото, което каза.

Фаун заговори много предпазливо:

— Стори ми се, че семейството на Сейдж не одобрява Кала. Да не би да е заради разликата във възрастта?

— Тя не е чак толкова по-голяма. А в Алигаторска шапка има много други момичета, които са бедни като нея. Една от снахите на Сейдж нямаше никаква зестра. Предполагам, че някои в семейството му вярват на глупавите слухове, въпреки че ако Кала има някакви магически сили, не е ли по-добре да е на твоя страна?

Но не отрече, че хората от семейството се държат студено с нея, забеляза Даг. Имаше още нещо, но сега вече можеше да разбере.

— Надявам се да им потръгне — обади се Фаун.

„Съвсем искрено.“

Даг даде знак на съпругата си да продължи да си бъбри с Финч, а той изостана, за да се изравни с каруцата с мулетата. Приближи се до Сейдж, докосна слепоочието си и кимна на Кала и Индиго.

— Чудесно утро за началото на пътуването.

Сейдж кимна и каза приятелски:

— Приемам го за благоприятен знак.

Кала гледаше Даг така, сякаш той всеки момент щеше да скочи и да я нападне. Даг се сети, че причината е в ръста му, в куката и излъчването — какво беше казал Аркади? — на престъпник. Наистина имаше нужда Фаун да е около него, за да успокоява страховете на хората. Но пък Кала трябваше да е по-смела от обикновено фермерско момиче. Страхът й бе предизвикан от нещо друго.

Даг се усмихна неопределено и разтвори същността си. „Точно така.“ Същността на Сейдж беше заредена с неумело изтъкано убеждение, което избледняваше, докато собствената му същност го поглъщаше. Но пък нямаше и следа от омайване. Много интересно.

Кала се напрегна, също и Индиго. И двамата притежаваха наченки на усет за същност, като на Кала бе забележимо по-силен. Не бе наситен като на чистокръвните Езерняци, по него личаха изтъняващи сенки и непонятни форми. Но когато не бе заслонен, Даг сигурно щеше да им се стори по-близък. Дали щяха да го разберат? Едва ли всичко това бе нещо ново за тях.

Кала присви очи и напрежението завибрира в нея като натегната струна. Индиго продължаваше да е нащрек, макар и не толкова напрегнат.

Може би Фаун щеше да помогне на Даг да разбере това момиче със смесена кръв. И двете бяха млади. Даг се питаше как да започне.

— Я кажи, Сейдж, съпругата ми Фаун е бременна и затова тръгнахме към къщи. Засега всичко е наред, но следобедите много се уморява. Мислех си дали може да поспива в каруцата ви, защото ездата много я изтощава.

По изражението на Кала стана ясно, че й е крайно неприятно, но преди да отговори, Сейдж весело се съгласи.

— Разбира се! С удоволствие ще й помогнем. Тя е много приятна и няма да натежи повече от торба перушина.

— Много благодаря! Ще й кажа. — Даг освободи юздата от куката и вдигна лявата си ръка, за да изрази благодарността си. Отпусна призрачната си ръка като паяжина към задната част на главата на Сейдж, разпръсна остатъците от убеждение и усети как част от чуждата същност се стрелна към него. Сейдж му се усмихна. Кала изглеждаше притеснена и много неуверена.

„Точно както предполагах. Добре.“ Даг продължи:

— Ако мога да направя нещо за вас, каквото и да е — погледна многозначително Кала, — веднага кажете. Помагал съм при обучението на много млади патрулни на вашата възраст. Почти няма нещо, което да не съм виждал.

Ако Кала се опитваше да използва наченките на усет за същност, а тя очевидно бе пробвала, щеше да има нужда от много помощ. Защо никой не й бе помогнал досега? Къде е бил умът на баща й, създателя? Да не би усетът да се бе проявил и при нея късно, както при Даг, а някой да е решил, че няма заложби?

„Първо трябва да ми се довери.“ А това едва ли щеше да се случи през първия час от запознанството им. „Търпение, Даг.“ Чакаха ги седмици. Беше същото както с нов патрул.

Аркади и Бар бяха доста зад кервана, за да избегнат праха, който се стелеше след каруцата. Бар помаха и Даг се присъедини към тях.

Аркади се намръщи.

— Какво направи преди малко със същността си?

— Малко почистване. Премахнах остатъците от старо подсилване на Сейдж. До няколко седмици щеше да се стопи само, но исках да видя какво представлява.

— Първо момчето с тетануса, сега този, същността ти отново ще се превърне в старата помия, ако продължаваш по този начин.

Даг сви рамене.

— Май ще стане точно така. „Не го прави“ просто няма да ме спре. Трябва да измислим нещо друго.

— Какво?

— Надявах се да ти хрумнат нови идеи, след като понатрупаш материал за размисъл. Ти си уникален лечител на същности. Нали?

Аркади го погледна с някаква смес от раздразнение и веселост.

— Не ми пробутвай подобни приказки. Аз съм ги измислил.

— Добре. — Два дни без проблеми и предизвикателства и Аркади явно ставаше нервен. Значи просто трябваше да изчака.

Очевидно Бар не разбра за какво става въпрос и попита:

— Каква е тази работа със същността?

— Ами — започна да обяснява Даг, — може да се каже, че влиза в категорията, която Аркади нарича работа за в шатрата на лечителя. Ако ти обясня, то е, за да разбереш, а не да дрънкаш след това.

Бар го изгледа накриво.

— Значи ли това, че ако клюкарствам за теб, ще ме набиеш?

— Означава да престанеш да клюкарстваш и нищо повече.

Бар кимна, че е разбрал.

— Струва ми се, че Кала се е опитала да повлияе на чувствата на Сейдж или да го омае — обясни Даг. — Доколкото успях да разбера, не е успяла.

— Как да му повлияе? — попита Бар.

— Фермерите биха казали, че му е направила любовна магия.

— Напълно ненужно — изсумтя Аркади. — Той е луд по нея.

— Питам се дали тя го знае. — Даг си припомни Фаун в началото, когато беше изпълнена със съмнения. Как бе възможно всички тези млади жени да не разбират колко са прекрасни? — Все още не знам как може да стане, но разбирам, че ако изчакам, всичко ще се разкрие. Мога да кажа само, че имаме двама младежи с наченки на усет за същност, които никой не е обучавал как да се справят. И двамата ми се струват — той погледна Аркади и се постара да избере най-подходящата дума — увредени.

— Я! — Аркади изпъна гръб.

„Хванах те.“ Даг повтори разказа на Финч за младежите, които все още бяха между двата свята и не бяха открили правилния път. Дали пътят им не бе нарочно блокиран? Любопитството на Даг ставаше все по-силно.

— Ти се запозна с тях вчера — отбеляза учудено Бар. — Те дори не ни харесват. Защо ти е да се занимаваш с тях? — Даг и Аркади го изгледаха строго. — А, да. Бременността на Фаун. Разбирам защо проявяваш интерес към мелезите.

Даг си пое дъх.

— Това също. Ти помниш ли какво беше, когато се запознах с вас с Ремо? Защо се заех с вас?

— Не знам — призна Бар, извърна се назад, за да огледа празния път, и остана разочарован, че никой не препуска след тях в облак прах. — Наистина не знам.

Погледна Аркади за помощ, но лечителят сви рамене.

— И аз не мога точно да кажа, но докосва сърцето на истинския лечител. Уверявам те, че не тръгнах да обикалям пътищата единствено защото Даг владее някои номера.

Даг му кимна с благодарност, след това пришпори Копърхед и препусна напред към Фаун.

 

 

Фаун бе много благодарна, че може да се отпусне в каруцата, и не се наложи Даг да я подканва да се сприятели с Кала. Само че Северният път й се струваше толкова интересен, че остана на Сврачка през целия следобед. Пейзажът не се бе променил след Греймаут — вече на петдесет и няколко мили зад тях — все блата, гори, пак гори, после блата, поля по по-високите места и пръснати селца. Времето бе хубаво и срещаха не само местни хора — фермерски каруци, ездачи и товарни мулета, — но и кервани. Видяха групи мъже и момчета, които почистваха калта отстрани или запълваха с чакъл местата, където се бяха изровили дупки. За всяко село бе въпрос на чест да поддържа пътя в добро състояние. Фаун вече познаваше границите между две околии по изровените бразди.

Когато следобеда спряха, за да починат, покрай тях мина керван с четирийсет мулета, отправили се на север, натоварени с безценния черен чай. За всеки три животни се грижеше по един мулетар. Тези мъже изглеждаха толкова страховити, че щяха да я стреснат преди пътуването надолу по реката, но сега вече знаеше, че са бивши моряци, които работят по пътя към къщи. Оглеждаха пъстрата каруца с двете жени, но нито подвикваха, нито подсвирваха. Индиго се оплака, че щели да заемат най-хубавите места за нощуване и мулетата им щели да опасат най-сочната пролетна трева и да оставят след себе си опасни животински болести, но Сейдж добродушно го успокои, че ще си намерят други места, където да спират.

Някои от фермите край пътя бяха оградили пасища, в които пускаха добитъка на пътниците срещу заплащане. Те обаче трябваше да изхранват седемнайсет животни, а и никой не разполагаше с много пари. Добре поне, че жените от семейство Смит бяха натоварили достатъчно храна и едва ли щеше да се налага някой да готви през първите три дни. Малко преди залез стигнаха ливада край една река, където очевидно не се налагаше да се плаща и никой не бе спирал.

Мястото бе оградено от кипариси с провиснал от клоните мъх, наоколо трептяха тайнствени сенки, провикваха се непознати птици и Фаун бе доволна, че Езерняците обиколиха наоколо, за да се уверят, че няма алигатори. Попаднаха на стадо животинки, които наподобяваха на кръстоска между опосум и костенурка. Даг отрече Езерняците да имат нещо общо с магията, създала опосуми с коруба. Когато младежите ги бодваха с пръчки, те се свиваха на топки, но след малко бързо се разгъваха и побягваха.

Фаун бе толкова изтощена, че се отпусна на постелята, доволна, че може да слуша песента на присмехулника, докато е в прегръдката на Даг. Заспа неусетно и се събуди чак на сутринта.

Този ден не беше наситен със събития. Нямаше мускулна треска, когато се качи отново на коня; Аркади беше схванат, но никой не посмя да му каже и дума, след като видяха колко е намръщен. Даг и Бар обиколиха кервана като патрулни и запяха мръсна ритмична песен, след което се заляха от смях, а сетне се качиха на конете, без да се оплакват. Беше интересно да наблюдават как Индиго помага на Сейдж да впрегне мулетата. Докато говореше на животните и ги успокояваше, Фаун си представи как те му отговарят или поне му дават знаци с клюмналите си уши. Не бе същият ефект, който Даг бе постигнал с мишките, и добре че беше така, защото ако ги последваха шест омаяни мулета, нямаше да знаят как да се оправят.

Колкото и да бе интересен пътят, следобеда тя вече нямаше сили да се държи на седлото. Сгуши се под брезентовото покривало на каруцата със стон на облекчение и се събуди чак когато слънцето започваше да потъмнява. Устата й бе пресъхнала, но поне се чувстваше отпочинала. Спомни си, че няма да е зле да създаде ново приятелство, и се приближи до капрата. Кала се напрегна, когато я заговори, но Сейдж веднага се премести, за да й направи място.

— Много път има до Трипойнт — отбеляза Фаун, загледана напред към мулетата. Ушите им подскачаха на всяка крачка.

— Има — съгласи се Сейдж. — Но пък се движим добре. Ако даваме все така, след седмица може да сме в Пустошта, а две седмици по-късно на сала на река Хардбойл. Там е средата на пътя. Поне така разправят.

Даг бе обяснил на Фаун, че Пустошта обхваща двеста мили, където в древността се била загнездила злина. Ивицата се спускала на изток до Западните предели, които дълги години разделяли Севера от Юга. В продължение на почти цяло хилядолетие хората заобикаляли или по река Грей, или покрай морето на изток. От стотина години беше станало безопасно да преминават оттук. Злините не се връщаха по старите си гнезда, Езерняците не патрулираха по тези голи земи, а фермерите не се опитваха да ги обработват. Тъй като там нямаше нито лагери, нито селски пазари, хората си приготвяха запаси. Говореше се, че там се ширели бандити. Сигурно защото нямаше патрулни, реши Фаун.

— Мярнах Пустошта, когато плавахме по Грей на „Завръщане“ — обясни Фаун. — Неугледни земи, песъчливи, равни, няма нито градове покрай реката, нищо.

Забележката й събуди любопитството на Сейдж и той започна да я разпитва за пътуването по реката. Стана въпрос и за срещата с речните бандити, но младата жена омаловажи събитията, за да разкаже за мечтата на Даг да цери всички без значение от произхода. Мислеше, че по този начин ще накара Кала да поомекне, но тя продължаваше да мълчи.

Фаун пробва по по-простичък начин и обясни как с Даг, Ход и Ремо успели да разрешат въпроса с омайването, докато били край реката.

— Нито Езерняк, нито фермер щеше да се сети сам. Получи се, защото действахме заедно.

Най-сетне Кала заговори:

— Съпругът ти може да отомайва хората ли?

— Напоследък не спира да работи със същността. Аркади е още по-добър.

Това никак не зарадва Кала, напротив, тя дори изглеждаше уплашена. Фаун така и не можа да си обясни защо момиче, чийто баща Езерняк е създател, ще се страхува от работа със същността.

— Ти никога ли не си наблюдавала татко си, докато работи със същността?

Кала сви рамене.

— Бях още дете. Не знаех, че прави още нещо, освен да шие кожи.

Ясно. Усетът за същност се проявяваше едва когато човек порасне, а Кала е била още дете, когато майка й беше починала и баща й я бе изпратил при сестра й.

След малко Кала продължи унило:

— Хората непрекъснато искаха да купуват онова, което е направил. И хамути, и юзди, и седла. Бяха семпли, но им се струваха красиви. Да не говорим, че не се късаха. — Тя изпъна гръб и стисна зъби, сякаш съжаляваше, че е позволила на спомена да й се изплъзне.

— И аз си спомням — намеси се Сейдж.

Фаун успя да накара Сейдж — но не и Кала — да разкаже за детството си в Алигаторска шапка и на свой ред разказа някои от преживяванията си в Уест Блу. Индиго се върна при тях, след като бе огледал пътя напред, и заяви, че бил видял чудесни пасища, за които не искали много пари. Когато пристигнаха, всички единодушно се съгласиха, че е прав, и спряха да нощуват.

Сейдж спря каруцата край няколко ореха, които тъкмо се разлистваха, и плитък поток, в който едва ли имаше алигатори. Фаун хареса мястото. Сейдж тръгна да намери фермерската къща, за да плати, а Фаун слезе от капрата след Кала, доволна, че може да се поразтъпче. Двете се изправиха една срещу друга и Фаун се усмихна.

— Защо си се лепнала за мен? — изсъска Кала.

— Иска ми се да станем приятелки. Предстои ни дълъг път. — Сама не можеше да обясни защо изпитва майчински чувства към жена пет или шест години по-голяма от нея. Може пък да нямаше нищо странно. — От скоро се интересувам от щастието на мелезите.

— Ако търсиш щастие, не изтърсвай повече мелези на света — сопна се Кала и й обърна гръб.

Фаун примигна. „Не мина добре.“ Все още не. „Продължавай да опитваш.“ Тръгна към по-непридирчивия Индиго, който бе започнал да разпряга мулетата, и се замисли какво хубаво да му каже за уменията му с животните.

 

 

С падането на мрака Даг обиколи пасището — навик, останал от годините в патрула, — но не усети опасност. Разходи се до потока, настани се на една скала и се заслуша в ромоленето на водата и шумоленето, което долиташе откъм мулетата. Копърхед се приближи и подръпна косата му с бърни и Даг използва момента, за да го убеди, че не е необходимо тази вечер да напада останалите животни. Сврачка, като истинска дама, нямаше нужда от подобно убеждение. Двата коня се отдалечиха, за да си намерят място с по-сладка трева.

Даг усети, че го наблюдават. Откъм сенките се показа тънка фигура: пристъпваше като ловец, тръгнал след мечка или някой друг свиреп звяр, който може всеки момент да усети чуждото присъствие и да нападне. Даг седеше неподвижен и чакаше.

След малко чу дрезгавия глас на Кала:

— Какво искаш?

— Моля? — попита Даг.

— Какво искаш, за да оставиш мен и семейството ми на мира?

Даг сви вежди.

— Госпожо Смит, наистина не ви разбирам.

— Хич не се преструвай! — Гласът й беше остър, но потрепваше.

Даг бе живял цяла година с Фаун и май вече бе започнал да опознава жените. Стана му ясно, че предстои тежък разговор.

— Нищо подобно. За мен би било истинско удоволствие да ви помогна. И на теб, и на брат ти, въпреки че веднага разбрах, че си по-надарена по отношение на усета за същност. Някой отдавна е трябвало да се заеме с вас и да ви обучи.

— Не ни трябва помощ. Не ни трябват никакви Езерняци. — Гласът й беше станал по-тих, но изпълнен с повече горчивина. — Езерняците нямат нужда от нас.

— В Мос Ривър може и да нямат, но не всички Езерняци разсъждават по същия начин. За какво изпитание говореше Финч? Да не би да са ви накарали да вплетете същността си във връв?

— И какво от това?

— Би трябвало да издържиш.

Гласът й стана съвсем тих.

— Индиго не издържа. Затова не издържах и аз.

Даг изви вежди.

— Нарочно ли се провали?

— Щяха да ни разделят, да ме оставят при тях, а Индиго да отпратят. Всички ни изоставиха, по един или друг начин. Не можех да му причиня подобно нещо, не и отново.

— Чия беше идеята да заминете на север? Негова, твоя или…

— Момчетата често обсъждаха това. Но те просто си приказваха. След Мос Ривър ми се искаше да се махна от всичко, но беше прекалено опасно да тръгнем сами. Имам някакви умения, но те не са достатъчни, за да ни опазят. Трябваха ни други хора.

— Доста разумен подход — отвърна предпазливо Даг.

— Моля те… — зашепна тя, — не ни отнемай единственото, което имаме.

Даг разкри същността си с надеждата тя да усети, че не я лъже.

— Да не би да говориш за опита си да убедиш Сейдж?

— Значи си усетил? — Тя рязко си пое дъх. — Да не си посмял да го докоснеш, ти… Ще ти дам… и аз не знам какво. Нямам много пари, но ще ти ги дам всичките.

— Отсъстващи богове, не ти искам парите!

Последва дълго мълчание.

— Само едно друго нещо мога да предложа. — Раменете й увиснаха и му стана ясно, че никак не й е лесно.

Даг бе стреснат, учуден, но също така и обиден.

— Отсъстващи богове! Не. Достатъчно млада си, за да си ми дъщеря.

— Също и съпругата ти. — Последва напрегнато мълчание. — Но ти си с чиста кръв, значи си по-стар, отколкото изглеждаш. Значи внучка.

— Не прекаляваш ли? — Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Мислех, че си падаш по по-млади жени.

— С Фаун ни свързва много и може и да научиш историята ни някой ден, но междувременно не искам да чувам повече глупости. Фаун си е извоювала верността и предаността ми. — Заговори по-бавно. — Двамата държим много един на друг.

Кала се сви.

Най-сетне той се сети. „О, богове, как е възможно да съм толкова несъобразителен?“

— Да не би да си въобразяваш, че си убедила с помощта на същността си младия Сейдж да се ожени за теб и да тръгне с теб и брат ти на север?

— Знаеш, че съм го направила, Езерняко. Семейството му подозира, че е станало така. Сестра му заяви, че Сейдж не би погледнал торба с кокали като мен, ако не съм използвала магия.

Даг понечи да обясни, но се поколеба.

— И си мислиш, че онова, което си направила, все още има въздействие ли? Случайно да се е държал по-различно през последните няколко дни? — Въпросът бе напълно безобиден, защото в пухеното легло в каруцата се усещаха две щастливи и доволни същности.

— Разбира се, че още му въздейства. В противен случай досега да ме е прогонил.

— Само че не е така. Ако беше преминала обучението, което ти се полага, щеше да знаеш, че с течение на времето подобно убеждение се поема от същността и трябва да бъде направено отново, ако искаш да действа. Както и да е, аз изчистих остатъците у Сейдж вчера сутринта.

Тя изписка и се разтрепери като готова да побегне кобила.

— Стой мирно! — нареди Даг с гласа, който използваше като патрулен, и тя замръзна. — Стегни се, момиче, и си събери акъла. Не казвам, че първоначалното ти убеждение не е подействало на Сейдж. Истината е, че е с теб заради това, което си. Не те обича, защото си го омагьосала. — Даг заговори по-кротко. — Обича те и има защо.

Милите думи й въздействаха по-силно от строгостта. Даг отново я сравни с Фаун. Очите й се напълниха със сълзи, но тя си пое дълбоко дъх, за да ги спре. Заслуша се в думите му, много по-внимателно, отколкото преди. „Това е шансът ти, патрулен; не го изпускай.“

— Има нещо по-важно — продължи той. — Сейдж никога не е бил омаян от теб. Поради същата причина и Фаун никога не е била омаяна. Сърцето ти е било отворено за него, същностите ви са се слели и той не се е задушил от чуждата намеса… Така че той те обича, ти не си безразлична към него — същностите ви го доказват — и имате основание като всяка друга влюбена двойка да живеете щастливо и честито. Можеше да се опиташ да въздействаш със същността си на всеки друг младеж в Алигаторска шапка, само че си избрала Сейдж. Мисля, че си наясно с това.

— Ами…

— Мисля, че е редно да си признаеш. Така ще изясните всичко помежду си и няма да ти се налага да криеш нищо от него. По този начин и същността ти ще е чиста за първия урок.

— Той ще ме намрази!

— Ами… — Даг се почеса по главата, — не твърдя, че ще се зарадва, но той и преди е знаел, че имаш сили, и не се е страхувал. Може дори да остане поласкан. Високо красиво по-голямо момиче го избира сред останалите… може дори да се възгордее.

По мълчанието й разбра, че не се е замисляла за това.

— Ако има някакви въпроси, можеш да го доведеш при мен или Аркади. Говорех напълно сериозно, когато казах, че съм помогнал на много младежи да започнат успешно да използват усета си за същност. Вярвай ми, някои от тях бяха много по-дръпнати от теб. Може и да нямаш нужда от Мос Ривър — всъщност точно от Мос Ривър не си имала нужда, — но имаш нужда от човек, който да ти покаже как да се справяш.

Тя зарови пръсти в косата си.

— Но аз не ги искам. Не ги искам тези сили!

— В такъв случай можеш да не ги използваш. Само че този избор можеш да го направиш едва след като се научиш да ги управляваш. Дотогава ще се луташ в мрака, ще се блъскаш в невидими за теб неща и ще се нараняваш — може би и другите — и причината ще е невежеството ти.

Тя се замисли. Беше уплашена.

— Значи мога да не…

— Ако научиш достатъчно. А на онова, на което аз не мога да те науча, ще те научи Аркади. Късметът ти се усмихна при това пътуване. Отсъстващи богове, момиче, възползвай се.

Кала въздъхна тежко и Даг обясни:

— Аркади ми е наставник.

— Ти имаш наставник? На твоята възраст?

Даг не обърна внимание на втория въпрос.

— Да. Фаун също ме учи. През последната година ме научи на повече, отколкото смятах, че е възможно. Целият свят ме учи на нещо, всеки ден е така и тъкмо това ме научи да не изпускам възможностите. Ти също ме учиш.

— На какво те уча? — Кала го зяпна удивено.

— На онова, от което имат нужда мелезите. Ще има и други изненади. — Той стана от скалата и й кимна. — Нямам търпение. Лека нощ, госпожо Смит.

— Ама… Лека нощ, господин Блуфийлд…

Той гледа след нея, докато тя крачеше към каруцата, където я очакваше съпругът й. Едва сега си спомни, че съпругата му го чака в топлата постеля под близките дървета. Дълга сянка се отдели от близкия орех.

— Според теб притежава ли таланта на лечител? — обърна се Даг към Аркади.

— Да, по доста ограничен, но полезен начин.

— Нали нямаш нищо против, че споменах името ти?

— Не. — Лечителят замълча. — Като цяло се справи добре.

От Аркади, който най-често крещеше: „Ти, тъпоумен полуидиот!“, тези думи бяха невероятна похвала.

— Благодаря — усмихна се Даг. — Много благодаря.