Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

8.

Една вечер Фаун, Даг и Аркади се върнаха късно от шатрата на лечителите — беше се наложило да лекуват дете с необичайно силна треска — и видяха, че в кошницата с вечеря на прага има писмо.

Аркади прочете надписа и изви вежди.

— За теб е. — И подаде листа на Фаун. — Сигурно куриерът го е донесъл.

Тя с изненада прочете своето име, името на Даг и „Домът на Аркади, лагер Ню Мун Кътоф“, изписани с разкривения почерк на Уит. Уит не обичаше да пише писма, което означаваше, че иска да съобщи нещо важно. Отнесе писмото до кръглата маса, докато Аркади палеше огъня, за да направи поредния чай. Даг сложи кошницата на масата, запали свещи, след това се наведе над рамото й. Беше угрижен.

— Да не би нещо да не е наред?

— А, не — отвърна тя и вдигна писмото, за да вижда по-добре на трепкащите пламъчета на свещите. Почеркът на Уит бе четлив, макар на места да изглеждаше съвсем разкривен. — Уит пише, че Бери е открила купувач за „Завръщане“, който иска да използва лодката за дом. — „Завръщане“ беше значително по-здрава от повечето лодки, строени от готовите за приключения момчета от Олеана, които прииждаха от горните притоци на Грейс, и Бери бе доволна, че последната лодка на баща й няма да бъде превърната в дървен материал или пък още по-зле — използвана за подпалки. За съжаление, козата Дейзи щяла да бъде продадена с плаващия дом. — Освен това казва, че Бери намерила работа на всички при капитан, на когото имала доверие, и той щял да отплава нагоре по реката много скоро, за да хване зимното пълноводие. Всички щели да пътуват заедно — Уит, Бо и Ход щели да гребат, Хоторн ще го използват като момче за всичко, а тя щяла да им е цигулар. — Бери се надяваше да намери лодка, която да приюти всички, и когато Даг и Фаун тръгнаха от Греймаут, все още не бе попаднала на нещо подходящо. На Уит му се искаше да тръгнат по суша, но ако плаваха, щяха да заработят повече пари. — Уит пише, че ако решим да тръгнем с тях, ще ни чакат в Греймаут до края на седмицата, ако ли не — да му пиша, за да му кажа кога да ни чака в Клиъркрийк.

— Хм — изсумтя Даг.

Тя вдигна поглед.

— Трябва да му отговоря веднага, иначе писмото може и да не стигне до него навреме. Какво ще правим, Даг? Когато тръгнахме за Ню Мун, мислех, че ще останем няколко дни, а вече сме тук повече от месец.

Даг не отговори веднага, а пристъпи към мивката, за да си измие ръцете преди вечеря, ритуал, на който Аркади много държеше. Фаун го последва. Докато наредят масата, Аркади бе готов с чая.

— Обучението ми все още не е приключило — каза Даг.

Аркади изсумтя:

— Ти още не си започнал. Давам ти две години. На повечето чираци им трябват три или четири.

— Две години! — ахна Фаун.

Даг кимна едва забележимо и каза:

— Вече ми е ясно защо отнема толкова време.

— В интерес на истината — продължи Аркади, — лечителите не спират да се учат един от друг, а също и от пациентите. Често срещаните болести бързо се превръщат в рутина — а смея да твърдя, че ти си най-упоритият чирак, който съм имал, — но не можеш да пришпорваш опита. Просто трябва да изчакаш да попаднеш на някои болести.

Даг отхапа залък хляб и масло, сдъвка, преглътна и попита:

— А кога според теб ще съм готов отново да работя със същността си?

Аркади не отговори веднага, а стана, отиде до полиците, свали познатата малка книга и я отвори. Вдигна нетрепващ поглед към Даг, след това, без да обръща внимание на трохите, записа нещо, духна върху буквите, за да изсъхнат по-бързо, и каза:

— Утре.

Даг се изненада, но остана доволен.

— Ами замърсената ми същност, която толкова много те притеснява?

— Както предполагах, най-добрият лек е времето. Същността ти се чисти сама, при това много добре, и ще се изчисти напълно, стига да не поемаш отново неестествени същности. Просто трябва да престанеш.

Даг отпи глътка чай.

— Това… просто не ми е достатъчно, Аркади. Ако ще лекувам фермери и не искам да ги оставя омаяни, ще ми се наложи да поемам част от тяхната същност.

Аркади го погледна вбесено.

— Известно време всичко ми се струваше много объркано — продължи Даг, — но сега, като се връщам назад, просто не знам каква част от объркването се е дължала на чуждата същност, полепнала по моята, и колко от общуването с Крейн и бандитите му, което е напълно достатъчно, за да имаш кошмари цял живот.

— Ум, същност и… чувства се преплитат на дълбоко ниво — призна Аркади. И погледна Фаун по много особен начин.

Даг кимна.

— Независимо от всичко, което съм поел — включително когато се наложи да спра Крейн, — имам чувството, че ставах все по-добър и по-уверен, когато боравех със същността си. Притесняваше ме единствено, че е замърсена и дали с такава същност ставам за лечител.

— Всяка частица чужда същност, която поемеш, променя твоята, това си е природен закон. Съществува риск да не можеш да контролираш резултатите.

Даг се намръщи.

— Всичко, което върша и научавам — мътните го взели, всяка глътка въздух, която поемам — променя същността ми. Не е възможно да не се променям, не и докато съм жив. Може да се окаже, че ще си живея със замърсена същност, която е неизбежна като досадните насекоми, пришките по краката, времето и умората, докато патрулираш.

— Грубият хаотичен живот може и да е нещо естествено за патрулните, но лечението на същността се нуждае от деликатен контрол.

— От всичко, което видях досега, лечението на същността не е чак толкова безобидно и деликатно, колкото го изкарваш.

— Проекцията ти променя всичко, до което я докоснеш.

— И ръката ми променя всичко, до което се докосне. Винаги е било така. Както и да е, иска ми се да променя хората.

— Даг, не можеш да лекуваш фермери. Не и докато си в Ню Мун Кътоф.

— Ами ако Фаун се разболее? Ще я лекувам, и още как!

Аркади махна с ръка.

— Това е друго.

— Защо пък да е друго? Каква е разликата?

Аркади въздъхна и потри чело.

— Май се налага да ти изнеса позната до болка реч. За обикновените ми чираци започва с „Когато бях на твоята възраст…“, но при теб не е много удачно.

— Когато си бил на моята възраст — помогна му Фаун.

Аркади я погледна.

— Малко по-голям. Не много по-голям.

Даг се облегна, отхапа нов залък и даде знак на Аркади, че го слуша внимателно.

Аркади си пое дълбоко дъх.

— Когато бях значително по-млад и глупав и много по-енергичен, двамата със съпругата ми станахме лечители в лагер Хачет Слау, на около сто и петдесет мили на север.

„Каква съпруга?“ Фаун не бе забелязала и следа от госпожа Аркади, откакто пристигнаха, да не говорим, че не бе чула и дума за нея. Даг кимна с разбиране — очевидно знаеше за кое място става въпрос. Дали пък не бе нещо друго? Не беше сигурна дали Аркади забеляза как чиракът му трепна. Разказ за жестоката съдба, сполетяла първите съпруги, щеше да се отрази неблагоприятно върху Даг. Фаун преглътна и стисна устни.

— И двамата бяхме станали пълноправни лечители съвсем наскоро. Брина имаше невероятен талант за женските болести. За себе си вече чувах приказки, че ще стана лечител на същности, когато натрупам повече опит. По онова време май имахме повече ентусиазъм, отколкото болни или ранени, за които да се грижим в Хачет Слау. Нямате представа каква енергия бликаше от нас… Тъй като бяхме съвсем млади, често говорехме за проблемите на съседите фермери. Според нея трябваше на всяка цена да ги лекуваме, да извадим маса на пазара и да продаваме билки и илачи. Наставниците ни тропнаха с крак, преди идеята да прерасне в нещо повече, но ние бяхме взели решение. Искам да ти кажа, Даг, че намеренията ти не са нещо ново.

Очите на Даг светнаха.

— Само че сега, след като вече знаем как да не допуснем омайването, аз ще мога да се справя!

Аркади вдигна ръка, за да го накара да почака.

— Една отчаяна съпруга на фермер ни чула какво си говорим и помоли Брина за помощ. Брина отиде.

— Да не би да имаш намерение да ми разкажеш за провал, след който са ви обвинили? — попита с неудобство Даг. Фаун потръпна. Обвинения в черна магия можеха да накарат фермерите да пребият Езерняк, тръгнал сам по пътищата — дори да го изгорят жив, ако тълпата е достатъчно настървена.

— Не, тя се справи успешно. Човекът дори не беше омаян. — Аркади пое дълбоко дъх. — Слухът се разнесе. Дойде друг уплашен фермер, след него трети. Започнах да я придружавам. Една от болните жени бе силно омаяна и започна да обикаля лагера. Съпругът й реши, че сме й направили магия, така че ме причака и се опита да ме убие. За щастие наблизо имаше патрулни, които ме спасиха и го прогониха.

— Всичко тръгна към провал, когато пред портата на лагера се вдигна бунт, организиран от роднините на тежко болни фермери, които се опитваха да влязат, за да ни изведат насила — продължи той. — Патрулните ги отблъснаха, но се проля много кръв и от двете страни — един патрулен падна, двама фермери също. Лагерният съвет реши да прекрати цялата тази работа, като ни изведе през нощта. Отведоха ни тайно в лагера Мос Ривър, за да продължим обучението си. Езерняците от Хачет Слау даваха неточни указания на онези, които се опитваха да ни открият. С това приключиха експериментите ни с фермерите. — Аркади вдигна сърдит поглед към Даг. — Тъй като нямам никакво желание да преживея този кошмар повторно, докато си в Ню Мун Кътоф, ще стоиш далече от фермерите. Разбрахме ли се?

Даг кимна като порицан патрулен.

— Да, лечителю.

Аркади продължи по-меко:

— Това, разбира се, не се отнася за Фаун. Тя не влачи след себе си кръвожаден съпруг фермер, нито пък роднини, които да организират бунт. И едва ли ще създаде проблеми в лагера. — След малко добави: — Поне не в този смисъл.

Фаун сви вежди, напълно объркана.

— А какво стана със съпругата ви, господине?

Даг бързо поклати глава, но дали се опитваше да й каже: „Не питай!“ или „Ще ти обясня по-късно“, тя така и не успя да разбере.

Аркади отговори веднага:

— Напоследък работи в лагера Мос Ривър.

Думите му прозвучаха остро, затова Фаун премълча останалите въпроси, които напираха.

— Като гости — рече Даг, — двамата с Фаун сме длъжни да се съобразяваме с правилата на лагера. Няма да създавам неприятности.

Фаун не бе сигурна какво означават скептично извитите вежди на Аркади, но напрежението намаля и той кимна, после отвори уста, сякаш се канеше да добави нещо, но се отказа и започна да се храни.

 

 

Едва когато си легнаха в свободната стая в дъното на къщата, Фаун започна да разпитва.

— Каква е цялата тази работа с госпожа Аркади? Госпожа лечителка Аркади, както разбирам. За момент ми се стори, че Аркади ще каже, че е убита от фермери, но май не е това.

Даг въздъхна и я притисна до себе си.

— Преди няколко дни Чала ми разказа какво е станало. Аркади и съпругата му работили заедно в шатрата на лечителите години наред. Били партньори и съпрузи, много близки, но имали същия проблем като Ютау и Сари.

— Нямали деца ли? — Бе наистина тъжно, че двойката от езеро Хикори бе решила въпроса, като бе привлякла нов член в брака, братовчеда на Ютау Рази. Това не бе естествено, каза си Фаун. Но пък дечицата им бяха толкова сладки, независимо колко родители имаха.

Даг кимна.

— Проблемът не бил в зачеването. Спонтанните аборти следвали един след друг и с всяка година ставало все по-зле. Чала казва, че Аркади бил много разстроен, защото като главен лечител мислел, че е негово задължение по някакъв начин да се справи с този проблем. Тъй като проблемът не бил решен навреме, станало по-лошо, когато се задълбочил. А той е често срещан — особено в лагерите на север. Двама се свързват с брачни върви, роднините им чакат с нетърпение сладките дечица, но така и не се получава. Двамата с Каунео… — Той прехапа устна.

Тя го погали.

— Не е нужно да ми разказваш, ако не искаш.

Той кимна, но въпреки това продължи:

— Не бяхме заедно много дълго, за да разберем, че сме изправени пред проблем. Един месец бяхме изпълнени с надежди… Както и да е, говорехме за Брина, съпругата на Аркади. Тя остарявала, времето й изтичало и най-неочаквано поискала да срежат брачните върви.

Езерняшкият развод. Фаун кимна.

— Аркади никак не се зарадвал, но не направил нищо, за да я спре. Разделили си шатрите в Ню Мун и Мос Ривър и много скоро тя се обвързала с овдовял патрулен от другия лагер. Родили им се две деца. Сигурно вече са пораснали.

Фаун се опита да реши дали краят е щастлив, или не. За единия да, за другия — не.

— И защо ли Аркади не се е оженил втори път?

— Дори усетът ми за същност не ми помага да разбера какви мисли му минават през главата. Личи си, че е чувствителен човек, че съпричастността му към болката на другите не се е появила в резултат на обучението му.

— Затова ли е толкова… Дори не знам как да го кажа… спретнат? Може би безпокойството разстройва същността му?

— Може и така да е, Искрице.

Тя се сгуши в него и го целуна по ключицата. Ръката му се плъзна по бедрото й. Преди да заговорят за нещо друго, тя попита:

— Какво да пиша на Уит и Бери?

Той въздъхна неуверено.

— Какво искаш да направим, Искрице?

Тя се притисна до него и спря думите, преди сами да изскочат от устата й. „Искам да си отида вкъщи“ беше пълна безсмислица. Къщата в Уест Блу щеше да премине в ръцете на съпругата на най-големия й брат. Даг бе почти прогонен от езеро Хикори. Единственият дом, който имаха, бе одеялото, проснато на чужд под. И Даг. За тях двамата бе напълно достатъчно.

„Но не и за трима.“

Може би дори повече. В рода на Фаун често се раждаха близнаци. Да останат тук цели две години? Това й се стори безкрайно много, макар за Даг да бе колкото една въздишка. Много неща можеха да се случат през тези две години. Раждане. Смърт. И двете.

Мислите й препускаха прекалено бързо и се лутаха. Тя се опита да ги овладее. В момента можеше да мисли за ден, седмица, най-много месец напред.

— Видях реките и ми харесаха. Видях и морето. Все още ми се иска да попътуваме през пролетта, както ти… — спря се, преди да изрече думата „обеща“, — ми разказа. Няма значение коя пролет.

Той не отговори.

Аркади бе казал колко време ще отнеме на Даг да стане истински лечител, но не бе казал, че новият му чирак и булката фермерка са добре дошли толкова време. Това за двете години наблюдение ли бе, или предложение?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ще пиша на Уит и Бери, че няма да се видим. Може ли да изпратим писмо оттук чак до Клиъркрийк?

Даг стисна устни, сякаш се опитваше да си представи разстоянието, пътищата, които използваха куриерите, и разположението на лагерите.

— Да. Но пък няма гаранция за колко време ще пристигне.

Пътуването срещу течението беше бавно и трудно: необходими бяха четири месеца, дори повече от Греймаут до Трипойнт в сравнение с шестте седмици по течението. Пътят по суша през Трипойнт Трейс беше много мили по-къс, по-бърз, ако се пътува на кон и без товар, но не бе никак подходящ за големи товари. Можеха да тръгнат от Ню Мун след седмици или дори месеци и да пристигнат преди Уит и Бери… у дома. В този момент се замисли. Или пък в Клиъркрийк. Щяха да са драги гости там, в това не се съмняваше. Преглътна.

— Ще му пиша, че ако не се видим в Клиъркрийк до сезона на ягодите, да чака ново писмо.

Даг кимна.

Бе очевидно, че и той самият не може да отговори на въпроса тази вечер. „Даг, какво ще стане с нас?“ Тя така и не зададе въпроса. Вместо това вдигна глава, за да го целуне.

 

 

Даг заведе Фаун до работилницата на Вейв, където се бе захванал с новия си споделящ нож, тъй като имаше нужда от чевръстите й пръсти. Вейв бе наблюдавала как Фаун лъска и гравира бедрената кост, как Даг подава подсилване към костта и порязва пръста си, та кръвта да покапе върху острието и по този начин да го свърже с ножа. Накрая напрежението й се стопи и тя престана да се тревожи, че в работилницата й има фермерка. Това бе поредната победа за добродушието на Фаун и ярката й същност. От друга страна, тя бе навлязла дълбоко в тайните на Езерняците, а това означаваше много.

Даг се възстанови от разтърсващата болка на обричането значително по-бързо, отколкото когато обработваше ножа на Крейн — този може и да не бе толкова елегантен, но поне не бе прекомерно зареден. Накара Фаун да гравира неговото име и името на донора от двете страни на острието, след това взе назаем ореха, който й бе подарил за рождения ден, и го сложи пред Вейв.

Тя стисна устни и го погледна.

— Какво е това? Да не би да си се упражнявал как се прави обвързване? Същността е прекалено наситена.

Даг поклати глава.

— Идеята ми беше друга. Питах се дали ти няма да ми дадеш някаква друга идея. От известно време ми се искаше да направя нещо за Фау… за фермерите, за да ги предпазва от злините, както например заслоняването прикрива патрулните. Няма да е по същия начин, защото не виждам фермерите да обърнат същността си напряко на света, както правим ние. Трябва да е нещо друго. Нещо, което не би затруднило нито един добър създател.

Вейв го погледна стреснато.

— Да не би да искаш създателите Езерняци да си хабят силите, за да правят щитове за фермерите? Откъде да намерим толкова време?

— Продавайте ги, както и останалите подсилени предмети.

— Знаеш, че продаваме единствено простички неща. Тези твои щитове — ако изобщо могат да бъдат направени — няма да са толкова обикновени.

— Тогава ги продавайте скъпо. — Даг погледна ножа на работната маса — чистите му линии следваха костта, от която бе направен, — а след това се обърна към незаредения нож, закачен на стената, над който бе работила Вейв. Гравюрите му бяха изящни. По-късно можеше да бъде обсипан с мидени черупки или с цветни камъчета, а дръжката обвита в изрисувана кожа. Някои видове дизайн бяха характерни за определени шатри или лагери и който разбираше от ножове, веднага можеше да каже кой го е изработил. В направата на ножа се влагаха много усилия и болка. Докато беше на север, Даг си мислеше, че болката преобладава. „Това е изгубено време, Вейв. Нима не разбираш?“

Фаун се опита да обясни:

— Даг искаше да заслони единствено мен и едва след това се сети за фермерите като цяло. Но тези щитове могат да защитават и децата на Езерняците. Край Боунмарш бяха изгубени деветнайсет. Не само Грийнспринг бе поразен от това нещастие. Има смисъл.

Вейв мълчеше.

Даг също мълчеше. „Разбира се. Разбира се!“ Това бе начинът да накара Езерняците да се заинтересуват от проблема. Нова мисъл хрумна на Вейв и същността й заблестя.

Защо не бе настоявал с тази идея? Главата му наистина беше пълна с нови неща през последните месеци и му се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Може пък Езерняците да бяха намерили разрешение за този проблем или поне си мислеха, че са го намерили. Роднините на Езерняците или наставниците на патрулните учеха младежите как да се заслоняват. Защо да си правят експерименти, след като вече съществува изпитана система? Даг пое дълбоко дъх и продължи:

— Мислех си, че можем да създадем някакъв хлъзгав щит, за който злината не може да се захване. Той трябва да издържи, докато фермерите — или децата — избягат. След като споделящият нож съхранява умиращата същност, защо да не можем да задържим и живата?

Вейв изви вежди.

— Само че зареждането на ножа се разпада, когато влезе в контакт със злина.

Даг наведе упорито глава.

— Не се чупи отвън. Чупи се отвътре, при съприкосновението с умиращата същност на близката злина. Това е нещо като вибрация. Двайсет и шест ножа са минали през ръцете ми, докато не ми попадна един, който не влезе в съприкосновение със злина.

И започна отново да обяснява как в Гласфордж предишният му незареден нож се е заредил със смъртта на нероденото дете на Фаун и каква е била съдбата му в Рейнтрий. Вейв започна да го разпитва, за да научи колкото е възможно повече подробности. Много се развълнува, докато слушаше разказа му за магическите похвати, които злините използват за глинените.

Даг продължи да обяснява:

— Това бе нещо като зареждане, но всеобхватно и много сложно — закотвено в същността на оплетените лечители, които злината бе пленила. Не беше пасивно зареждане, както е при ножовете. То живееше и теглеше енергия от лечителите. Тогава за пръв път разбрах, че магията е нещо живо. Не съм сигурен откъде щитът ще почерпи подобна енергия обаче. Не е възможно да работи непрекъснато, защото просто ще се изхабява прекалено бързо. Мисля как да стане, за да се задейства единствено когато се изправи пред предизвикателство, тоест когато наблизо се появи злина.

— Ами — започна бавно Вейв, — има четири възможни източника на същност. Самото зареждане, човекът, който трябва да бъде заслонен, обстановката или самата злина.

Даг се намръщи.

— Просто не виждам как може да се вложи достатъчно сила в едно зареждане, така че да изтрае повече от секунда, ако оживява като магията, която видях в Рейнтрий.

— Най-добре би било да се изтегля от самата злина — разсъждаваше на глас Вейв. — Все едно да стиснеш ръката на нападателя си и да я извиеш зад гърба му.

— По-скоро като да извиеш ръката на нападателя и да я откъснеш — отвърна Даг, — но не е точно. Не искаш същността на злината да влезе в теб и да полепне по твоята, нали? Това е смъртоносна отрова. Ще те унищожи.

— А пък за обстановката и дума не може да става. Няма как да предположиш къде ще се озовеш — продължи Вейв. — Значи остава единствено онзи, който трябва да бъде заслонен.

— Това е като омагьосан кръг — заяви Даг и се опита да си представи.

— Ако докосването на злината включи щита ти — обади се Фаун, — как ще го управляваш?

Даг се намръщи.

— Предполагам, че ще се изтощи много бързо.

— Ако черпи сили от същността на човека, това няма ли да е фатално?

— Хм. — Даг се почеса по главата.

Обсъждаха зареждането и същността повече от час, докато светлината не започна да помръква и стомахът на Даг не започна да негодува, за да му напомни за кошницата с храна, която ги очакваше в дома на Аркади. Не бяха разрешили нито един от поставените проблеми, но безпокойството, завладяло Даг, бе намаляло значително. Може и да бе направил крачка встрани или назад, но поне не бе сам. „Фаун е права. Създателите имат нужда да са около други създатели.“ Също като брата на Даг Дар, Вейв вършеше едно и също от много отдавна, но за разлика от Дар, бе склонна да пробва нови методи.

— Ела пак, ако се сетиш за нещо — каза тя приятелски на Даг, когато двамата с Фаун заслизаха по стълбите пред верандата.

Той се усмихна.

— Ти също.

 

 

Вятърът духаше от юг. Слънчевите лъчи пронизваха влажния въздух. Фаун си представяше, че след няколко седмици ще е истинска пролет и насажденията ще избуят, а дърветата ще се покрият със зеленина. Този следобед й се стори достатъчно топло, за да излезе на откритата тераса на Аркади с изглед към езерото и да продължи с калъфа за новия споделящ нож на Даг. Езерняците от Юга правеха калъфите от кожа, някои ги украсяваха със сребро, дори със злато, но този щеше да е съвсем обикновен, в стила на северняците. Семпъл и смъртоносен, като мислите й. Стараеше се много, сякаш трябваше да опази гордостта си пред очите на врага.

Аркади излезе с чаша чай в ръка, погледна за момент работата й, след това се опря на парапета на верандата и се загледа към кея, където Даг, с гръб към къщата, правеше нещо.

— Какво прави? — попита раздразнено Аркади. — Какво има в онези чували?

— Орехи — отвърна Фаун, без да вдига поглед от работата си. — И кутия с мишки. И стъклен буркан.

— Мишки ли?

— Няма да им изтръгва същността! — побърза да уточни тя, когато забеляза, че Аркади се мръщи. — Обеща ми много да внимава. — Преди малко бе отишла да провери как напредва работата на Даг. Беше му занесла орехите и буркана, но го накара сам да си хване мишките. Имаше граници на готовността на една съпруга да подкрепя мъжа си. Въпреки че завинаги щеше да запомни как мишките наизскачаха от гората и се втурнаха към кутията, която бе приготвил. — Каза, че е готов да се откаже от опитите да направи щит за цялото тяло, също като коженото палто, което имал навремето и мислел, че отблъсква стрелите. За момент се получи, но след това мишките не можеха нито да дишат, нито да тичат. — Това го бе принудило да призове нови мишки от гората и накара Фаун да престане със съмненията си за успеха на начинанието. По този начин Даг можеше да направи много опити, да се поучи от грешките и провалите. По-късно щеше да намери начин да защити и нея, очевидно доста по-късно. — Сега се върна на опитите да създаде щит.

— Лудост — измърмори Аркади.

— Ако успее — изтъкна преданата Фаун, — ще спаси хиляди хора.

— Хиляди — въздъхна Аркади. — Богове. — Отпи нова глътка чай и пак се загледа надолу с непроницаемо изражение.

— Когато съпругът ти се появи на прага ми — продължи след дълго мълчание Аркади, — реших, че е някой обикновен човечец, дори глуповат. Окъсан, неугледен, мрънка както всички северняци, сякаш устата му е пълна с речни камъчета.

— Езикът му се връзва, когато се притеснява — обясни Фаун. — Превръща се в истински оратор, когато е в настроение. Освен това обича да е чист и спретнат както и всеки друг — освен ако другият не беше Аркади, — но не губи време да мрънка за непостижими неща. Когато се налага, търпи.

— Може и така да е — измърмори Аркади. — Прекарал съм живота си в три лагера. Пътувах между тях, но никога не съм ходил по-далече.

Фаун изненадано изви вежди.

— Никога ли не си ходил до морето? Или пък до Греймаут? Ама те са съвсем близо!

Аркади замахна с ръка.

— Кралството, което съм си избрал, е вътре в мен. И е достатъчно обширно, за да живея в него. — Отново се загледа към кея. — Затова пък Даг… той е стъпил между два свята. За него еднообразието не е решение. Отвън и отвътре. Патрулен и лечител. Север и юг. — Погледна я. — Езерняк и фермер. Създател на ножове и лечител на същности, богове! Май не съм срещал по-сложен човек от него.

Фаун бе съгласна, че е точно така. Наведе глава над калъфа, довърши бода и рече:

— Има нещо общо с умението му да възстановява счупени неща. Купи. Кости. Сърца. Може би дори светове. Ако искаш да възстановиш нещо, трябва да го познаваш такова, каквото е било отначало.

— И всичко това води до моя кей, където седи и измъчва мишки ли? — Аркади прокара ръка по косата си и стисна кока.

Замълчаха.

— Ама какво прави той? — попита отново лечителят, остави чашата, изтрополи по стълбите и закрачи надолу по склона. Фаун го наблюдаваше. Аркади спря до Даг, заговори и размаха ръце. Даг също ръкомахаше. Когато Фаун отново вдигна очи, Аркади също бе седнал с кръстосани крака и гледаше ядосано буркана, в който Даг пускаше една уловена за опашката мишка. Все още обсъждаха нещо. Разискваха. Когато Даг се наведе съсредоточено над буркана, Аркади също се приведе напред.

Фаун взе шилото, за да направи още дупки. Щеше да потъмни кожата с орехов сок, само шевовете щяха са останат бели за контраст. Погледна споделящия нож, за чиято направа бе помогнала. Добре поне че смъртният й враг щеше да е прилично облечен в траурни одежди, които да не протриват гърдите на Даг, когато го сложеше на врата си. И тя щеше да ги ушие здраво, за да издържат години. Десетилетия. Дори повече, ако желанието й се сбъднеше.

„Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим.“

Стисна шилото и проби първата дупка в кожата.