Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

19.

Даг беше чувал, че някои хора сънуват как летят. Стига да оживееше, със сигурност щеше да има кошмари за летене. В момента изгледите не бяха…

„Не гледай надолу.“ Опита се да си поеме дъх, но не успя. Светът се носеше стремително под него, също като жива зелена карта. Крилете на глинените прилепи бяха като палатки, които плющяха по време на буря. От тази височина конете изглеждаха странни — безкраки яйцеподобни форми, които въртяха глави. Копърхед и Сврачка препускаха нанякъде без ездачи и от време на време се вдигаха на задните си крака. Падна ли Фаун? Къде? Ето я. Не мърдаше. Не, надигна се, промъкна се напред и се навря в някакви храсти, които едва ли щяха да й послужат за прикритие.

Беше жива. Засега поне.

След това забеляза Сумак — препускаше след глинените прилепи. Изоставаше обаче. Те летяха със зашеметяваща скорост, поне когато нищо не им пречеше. Не, не беше така. Чудовищата се опитваха да прочистят източния склон.

Даг се поколеба дали да не извади ножа от ботуша си, но се отказа и стисна с дясната си ръка глезена на прилепа, който бе стиснал куката му. Нямаше да му позволи да го пусне, когато реши… Глиненият нададе гневен скърцащ писък, но точно сега нямаше как да се бие. Чувството, че главата му ще се пръсне от обзелата го паника, започна да отслабва, когато усети, че има поне някакъв контрол върху положението.

Фаун беше видяла проблема веднага, докато той беше напълно объркан. Ако се освободеше на тази височина или го пуснеха — падането, изгарящата болка, която щеше да лумне, когато се удареше в земята, — дори Аркади нямаше да успее да го спаси. „Мътните го взели, преструвам се, че знам какво правя, защото съм се занимавал с едно и също през последните четирийсет години.“ Новото обаче веднага разкри слабостите му. Сега например беше обзет от отчаяно желание да се освободи, а трябваше да изчака…

Повечето оцелели глинени прилепи бяха отлетели напред, но онези, които носеха товар, изоставаха. Бебето не спираше да пищи. „Чувам те, приятелче, съгласен съм с теб.“ Не беше много далече от него, само по-високо. Глиненият на Аулет беше стиснал тънките ръчички на детето и ноктите не го бяха пронизали, както рамото на Фаун.

Тавия беше по-напред, по-високо, и се съпротивляваше отчаяно. И тя се беше сетила да стисне глезените на похитителя си, извиваше се и риташе във въздуха, опитваше се да смъкне прилепа към хребета, който се издигаше под тях. Сивите скали изглеждаха остри, смъртоносни, а дърветата приличаха на колове в яма. Щеше ли Даг да успее да накара своите чудовища да се снишат, без да падне или те да го пуснат? След като прелетяха над хребета, склонът рязко се спусна надолу. Сега беше най-добрият им шанс.

Ако успееше по някакъв начин да се отърве от глинения прилеп, който стискаше десния му ботуш, тогава другият нямаше да издържи тежестта му. Даг ритна без никакъв успех, но поне долови гневно съскане и усети как ноктите стиснаха по-здраво десния му крак и го извиха.

Колко ли близо беше злината? По-бързите глинени, изглежда, се бяха насочили към следващия хребет, който се намираше на цели четири мили. Най-малко. Даг си позволи да освободи усета си за същност и да надникне в телата на глинените прилепи, все едно преглеждаше пациент. Тънката кожа на гърдите им се издуваше, големите им сърца бумтяха от усилието. Същностите им бяха истински кошмар, но той не им обърна внимание. Съсредоточи се върху единия прилеп, влезе дълбоко, много навътре… Хребетът се приближаваше бързо. Нямаше време за… нямаше никакво време всъщност.

Направи проекция, насочи я и проби малка дупчица в голямата артерия, която излизаше от сърцето на глинения. Последваха три напрегнати плясъка на крилата, три удара на сърцето — и кръвоносният съд се пръсна. Глиненият отвори уста, нададе болезнен писък, пусна ботуша на Даг и полетя като дрипа към дърветата. Другият прилеп удвои усилията си.

Глиненият на Аулет се обърна и изписка объркано:

— Идва, идва!

„Или ще действам, или мъникът ще послужи за храна на злината.“ Веднъж същността на Даг бе отчасти разкъсана от злина, така че изборът между подобна смърт и падане върху скалите не беше много обнадеждаващ. Даг се пресегна отново. Този път се насочи към голямата артерия, която влизаше в сърцето. Може би по-бавно? Усети разкъсването и веднага се отдръпна. Прилепът на Аулет изпищя, задъха се и замаха по-бавно с крила… започна да пада в спирала… Спря чак в клоните. Писъците на Аулет също спряха.

Прилепът на Даг също падаше и пусна куката, за да се освободи от тежестта на плячката си. Само че Даг го стискаше здраво. Успя да се притегли по-нагоре и разкъса кожата на късия заден крак на чудовището, след което раздра долния край на кожестите крила. Яркочервена кръв шурна като дъжд.

Стовариха се в клоните на някаква бреза и се чу пукот и свистене. Крилете на глинения се заплетоха, той успя да се освободи, ала се оплете в други и заедно с жертвата си продължи да пада сред листата. В този момент Даг се сети, че най-голямата опасност е прилепът да не се стовари върху него, така че пусна глезена на чудовището и полетя надолу. Опита се да се свие на кълбо, падна на стръмния склон и се затъркаля надолу. Десният му глезен се заклещи в някакъв корен. Даг изпъшка.

В същия момент глиненият прилеп падна върху него.

Причерня му от болка, но успя да се измъкне изпод черните крила. Стисна първото оръжие, което му попадна — някакъв счупен клон, — и заудря тънкия череп на изчадието.

На третия замах се вгледа в големите кафяви очи.

— Ох — чу измъчен глас. — Боли. — Човешки глас, животински очи и детско удивление. Чудовището не разбираше защо му се случва всичко това.

Глиненият прилеп потръпна, задави се и умря.

Даг най-сетне си пое дъх, преви се и повърна. Добре че в стомаха му нямаше много.

Отсъстващи богове! Отпусна се немощно на земята. Лицето му беше мокро и той реши, че плаче. А можеше и да е кръв. Беше му все едно. Стисна главата си с ръце и зарида.

 

 

След няколко минути си възвърна самообладанието. Целият трепереше — също като Граус, докато имаше треска. Вдигна лявата си ръка и погледна брачната връв, след това я докосна през разкъсания ръкав. „Жива е. Искрицата е жива. Има нужда от теб. Това е най-важното.“ Значи трябваше да продължи.

Или поне… да се насили да стане. Глезенът му пулсираше. Погледна го намръщено и насочи същността си към себе си, въпреки че усети нов пристъп на гадене. Бе почти убеден, че нито един глезен не може да се извие чак така. Смъкна ботуша с огромно усилие, извади изкривения нож и го загледа учудено. „Значи затова костта ми не е щръкнала“. Не си бе представял, че ножът може да го спаси по този начин, но се беше получило. Обу ботуша бързо, защото знаеше, че глезенът ще продължи да се подува.

Изтръгването на частици от същността на глинените прилепи беше оставило мазно петно по същността му — Аркади със сигурност нямаше да одобри действията му, — но поне не се беше заразил с отровата им както онзи път, когато изтръгна същността на злината. Заради пораженията нямаше да е в състояние да прави подсилване седмици наред, което не беше чак толкова зле, още повече че в момента му се искаше някой да направи подсилване на него.

Някъде надолу по склона се разнесе детски плач. Немощен, приглушен. Даг разтвори усета си за същност.

„Жив е.“ Малкият беше оцелял след падането!

Даг отсече един здрав клон за тояга, изправи се с нейна помощ и закуцука напред. Вървеше бавно и внимателно, защото знаеше, че ако падне, само ще си навреди повече. Светлината вече помръкваше, но и плачът беше по-близо и той продължи да върви, като се хващаше за дърветата. „Ето го.“

Черното тяло на падналия глинен прилеп приличаше на захвърлен в гората плащ. Плачът долиташе изпод гънките. Даг се подпря на тоягата, наведе се и отмести трупа на глинения, под който се беше свил разтрепераният Аулет. Момченцето го погледна и се разрева още по-силно.

Даг протегна усета си за същност. Нямаше счупени ръце, крака, глава, врат, нито пък гръбнак. Мигаше и с двете очи. Дробовете му бяха наред. Драскотините му бяха много, едното му ухо беше сцепено и имаше безброй синини. Даг се наведе с приглушен стон. Детето се дръпна. Даг си спомни втория път, когато видя Искрицата и я спаси от нападението, а тя не можеше да различи приятел от враг, затова се бе опитала да му издере очите.

— Знам, че не съм много приятна гледка — заговори той, — но не ти мисля злото.

Детето спря да реве, може би от изненада. След това се разплака отново, макар и не толкова силно.

— Отсъстващи богове — изсъска гласът на Тавия. — Не можеш ли да накараш това дете да млъкне? Всички глинени прилепи ще долетят!

Тавия също слизаше по склона, като се хващаше за дърветата. Пристъпи до тях и коленичи. И тя нямаше счупени кости, затова пък синините и драскотините от клоните изобилстваха, червеникавата й коса беше разчорлена и от главата й течеше кръв.

— Добре дошла на твърда земя — измърмори Даг. — Радвам се, че си невредима.

— Отсъстващи богове — възкликна тя. — Никой не ми беше казал, че Северът е пълен с гигантски прилепи. — Погледна го злобно, сякаш вината беше негова.

— За мен изненадата е не по-малка. Какво стана с твоя глинен?

— След като не успя да прелети билото, просто ме пусна в едни хвойнови храсти и се разкара. — Тя стисна разочаровано зъби. По всичко личеше, че падането й е било сравнително леко.

— Ти… как се оправяш с децата?

— Бях най-малката в семейството — отвърна тя бързо и погледна ревящото дете почти уплашено. — Нищо не разбирам от деца. Да не говорим пък за фермерчета.

— Уф — изпъшка Даг и протегна ръка. — Ела, Аулет. — Детето се дръпна. — Ох! — Тавия беше права за шума. Даг с нежелание разтвори същността си и насочи убеждение към уплашения мъник. „Всичко е наред. Няма да те нараня. Ела при чичко Даг и го остави той да се справи с всичко.“ Не се постара да почисти омайването, за да е сигурен в резултата.

— Мамамама — изплака Аулет.

— Извинявай, но на единствената, която по нещо прилича на майка ти, в момента не й се играе. Просто е много млада. Така че оставаш при мен. — „Ела тук.“

Даг протегна ръце, хвана детето и го гушна. Аулет бързо промени мнението си, разхълца се, зарови мърлявото си личице в ризата на Даг и я стисна като малък опосум. Даг реши, че ризата няма как да се оцапа повече.

— Как го направи? — попита Тавия. Шепнеше, може би под въздействието на неочаквано настъпилата тишина.

— Измамих го — призна Даг.

— Ясно. — Тавия вдигна уплашено поглед, за да потърси познатите черни силуети.

— Не отваряй същността си — предупреди я Даг.

— Няма. Те дали ни виждат в тъмното?

— Не и ако сме сред дърветата, мисля. Още по-добре сред скалите. Двамата с теб ще се заслоним, но малкият не може. Ще свети като фар.

— Тези създания имат ли същност?

— Може би. — Щеше да е ужасно. Злината, която ги беше създала, сигурно бе изсмукала някой човек — или повече хора, — за да даде реч на глинените. Дали беше успяла да изтръгне същността на някой Езерняк и да открадне силите му? — След малко ще се покаже луната. Докато още виждаме, да намерим някоя цепнатина или пещера, за да се скрием. По възможност да има вода наблизо. — Можеха да минат и без храна, но Даг умираше от жажда, а пък Аулет… Аулет пак щеше да се разреве.

Тя погледна глезена му.

— Зле ли е?

— Не е добре.

— Тогава ще отида да огледам.

— Добре.

Тавия се измъкна като истински патрулен. Даг остана да чака и се замисли за новата си отговорност. Аулет беше полегнал на една страна, отпуснал глава на коляното му. Страхът му засега бе потиснат, също като на риба под заледената повърхност на езеро.

Тавия се върна сравнително бързо и се заизкачваха по стръмния склон. Имаше много заслони. На тази височина вода не се намираше лесно, но Тавия беше открила място, където тънко ручейче се стичаше по мъха. Водата по-скоро капеше, но се събираше в нещо като вирче, преди да продължи пътя си. Напиха се, но трудно убедиха Аулет, който не беше научен да пие по този начин. Детето все пак най-сетне разбра, след това се заигра във водата и едва успяха да го накарат да влезе в малката пещера. Даг искаше той да остане отвън, но Тавия заяви, че не понасяла хленчещи фермерски дечица.

Пещерата ги предпазваше от чужди очи и същности. Даг не беше сигурен дали ще им помогне, ако ги нападнат глинени прилепи, защото те разгръщаха доста умело редиците си, когато не бяха сред дърветата. Само че лапите на тия зверове, макар и с опасни нокти, едва ли можеха да използват оръжия. Но пък никой не беше казал, че всички слуги на злината са еднакви.

Усетът им за същност беше ограничен. На Даг му се искаше да бяха паднали от другата страна на хребета, откъдето се виждаше Северният път. Ако беше сам, щеше да се изкачи до билото, въпреки че глезенът го болеше.

— Тези отвратителни твари откъде се взеха? — попита нервно Тавия.

— Направила ги е някоя злина. Не онази, която убихме вчера обаче.

— Това и на мен ми е ясно.

Даг затвори очи, след това ги отвори и въздъхна.

— Минаха трийсет години, откакто бях на размяна по тези земи, при това само за един сезон. Целият район на север от река Грейс е от варовик, пълен с дупки, пещери и кухини. В някои живеят прилепи.

— Сигурно хиляди.

— Не, не са хиляди.

Тя въздъхна облекчено.

— Милиони са — каза Даг. — И най-големите им пещери са изключително опасни. Освен риска от бяс — прилепите го пренасят, когато се съберат прекалено много на едно място, — изпражненията им тровят въздуха. Хора, които са попадали в подобни големи пещери, са се задушавали от изпаренията. Но пък миещите мечки и скунксовете влизат, за да ловят малки прилепчета. Истината е, че никой не знае какъв е броят им.

Тавия го гледаше ужасено.

— Местните патрули претърсват пещерите, но само близо до входовете — продължи Даг. — Опасно е да се влиза навътре, а твърдят, че имало галерии, които продължавали много мили под земята. Нито една злина не се е появявала от дълбоките пещери или защото няма как да направят гнездо толкова надълбоко, или защото там няма живот, който да ги поддържа. Само че имам чувството, че ако някоя злина случайно е попаднала близо до голяма пещера с прилепи, там я е очаквало истинско пиршество. Разраснала се е много бързо, затова нито един патрул не я е забелязал. Не се сещам за друго обяснение.

Тавия внимателно опипваше раните си. На няколко места имаше нужда от шевове, но поне кървенето беше спряло. Лечението щеше да почака.

— Това дете какво си завира в устата?

Даг се обърна. Аулет беше седнал, на лицето му се беше изписала погнуса, а от устата му капеше слюнка. Даг разтвори малките му пръстчета.

— Червей — каза и му взе зеления улов. — Доста е дълъг.

— Гадост!

Даг се усмихна, бръкна в джоба си и извади нещо.

— Вземи, малкият. Дъвчи.

— Какво е това? — попита Тавия.

— Сушен плънкин. Винаги си нося няколко резенчета в джобовете. Когато ми се сторят вкусни, независимо от полепналата по тях прах, знам, че е дошло време да ги изям.

Аулет огледа подозрително плънкина, но след малко започна да дъвче. Изкуствено постигнатото спокойствие вече бе изместено от истинско, каза си Даг и го освободи от убеждението, което бе направил. Детето се сгуши в скута му като мъркащо коте. Изглежда, настроенията бяха заразни и май тъкмо затова капитаните никога не показваха паниката си пред патрулните.

Даг се облегна на стената и попипа брачната връв, за да се убеди, че Фаун е жива. Злината със сигурност щеше да изпрати слугите си да атакуват пак — Северният път беше като безплатен пикник. Освен ако патрулните от Лоръл Гап не бяха вече известени и не бяха поискали помощ от север. „Поне има някаква надежда.“ Не беше напразна надежда, но той се замисли над възможностите да „пристигнат по някое време“ и да „пристигнат навреме“.

— Трябва да измислим как ще носим бебето — каза на Тавия. — Дали да не направим нещо като торба с дупки за крачетата от ризата ми и твоето елече, за да го нося на гръб?

— Ами глезенът ти?

— Ами… ръцете поне на един от нас трябва да са свободни и очевидно няма да са моите. — Той се поколеба. — Виж сега. Ние няма да погнем злината, но е сигурно, че тя ще погне нас. Ако ни хване… имам незареден нож.

Тя погледна към врата му, после сведе очи към ръцете си.

— Ако се наложи, нека е в последния момент, защото… просто защото така. Това означава, че не трябва да се колебаеш. Ще можеш ли да го направиш?

— Ами… не знам — отвърна честно тя.

Той кимна и отсече:

— Сама ще намериш пътя, когато се наложи. — Насили се да говори уверено, грубо. И преди се беше оказвал в подобни ситуации, въпреки че те бяха по-скоро част от легендите. За пръв път се запита дали и нещастните възпявани герои са имали толкова малко желание да споделят смъртта си. Сигурно. Преди година щеше да му е съвсем лесно, защото бъдещето му беше празно и безрадостно. Но сега…

Първо, щеше да става баща. Искаше да се порадва на момиченцето си като жив баща, а не като мъртва легенда, да бъде до него, а не непрекъснато да отсъства като собствения си баща. „Искам да видя как ще се развие животът й.“ Неочакваната мисъл, че детето му може да остане на милостта на чужди хора, както сега Аулет изцяло зависеше от него, стегна сърцето му.

Нямаше нужда да товари Тавия с подобни мисли, нито пък да изнася многословни прощални речи.

— Близостта със злината — обясни й — ще те зареди с достатъчно съобразителност и смелост. Вярвай ми.

Тя кимна нещастно.

 

 

Уит за малко да застреля Сумак.

Фаун стоеше до огъня и помагаше на Кала и Аркади, които се грижеха за Бар. Вдигна поглед, когато някаква сянка се размърда в мрака, и видя как Уит отпуска арбалета.

— Защо не предупреждаваш, че идваш? — изсумтя брат й.

— Същността ми се сблъска със същността на Нийта — обясни равнодушно Сумак. Нийта беше някъде в гората и се опитваше да опази целия периметър съвсем сама. Сумак беше разчорлена, лицето й бе цялото в драскотини от трънаците и много мръсно. — Този проклет огън се вижда поне от сто крачки. Да не говорим колко мирише. Изгасете го веднага.

— Още не — опъна се Аркади, гласът му бе немощен след транса. — Трябва ми преварена вода.

Сумак се огледа ужасена.

Бар лежеше върху едно одеяло, десният му ботуш и крачол бяха разрязани, а глезенът му бе отпуснат в скута на Аркади. Ръцете на лечителя бяха на сантиметри от кървавата пихтия. Ужасните розови краища на счупената кост бяха разкъсали кожата и сега Аркади ги свързваше чрез същността. Лечителят не се притесняваше от счупената кост — най-тежкото нараняване, което Фаун бе виждала и можеше да си представи, — но се оплакваше, че трябвало да работи в мръсотия. Бар беше прежълтял и имаше вид на човек, който предпочита отново да изгуби съзнание, както вече бе ставало два пъти. Ремо стискаше ръката му и попиваше потта на челото му.

Останалите се бяха пръснали под дърветата, грижеха се за животните и един за друг. След като и последният глинен прилеп бе прехвърлил хребета, бяха навлезли в гората и спряха край плитък поток. Фаун обаче се съмняваше, че това е достатъчно.

— Ако продължаваш… — почна Сумак. — Мътните го взели! Добре, остави огъня. Фермерите са напълно незаслонени, тук се мотае цяло стадо животни, така че никой няма да пропусне да забележи същностите им, нищо че е тъмно и сме се заврели в гората. Мътните го взели, ако искате, можете да направите тържество и да потанцувате.

— Без мен — обади се Бар.

Това бе опит за шега и Сумак се засмя, но щом забеляза тревожния поглед на Фаун, стана отново сериозна и каза:

— Не можах да ги настигна, дори не успях да се доближа. От другата страна на реката, нагоре по склона, скалите са толкова стръмни, че няма как да се изкачиш. С кон е просто невъзможно. Съжалявам, Фаун.

Бар стисна очи.

Фаун протегна лявата си китка и показа брачната връв. Сумак пристъпи напред и я пипна.

— Богове, той е жив!

— Да, Ремо и Аркади казаха същото. Непрекъснато проверяваме.

— В патрула все разправяха, че Даг бил като проклета котка, но това… Как е възможно… къде са…

Прекъсна я женски вой и Вайо изтича от тъмнината.

— Детенцето ми! Намери ли Аулет?

Сумак трепна и едва се сдържа да не се отдръпне. Пусна китката на Фаун и се обърна към отчаяната жена.

— Не. Изгубих ги, когато минаха над хребета. Не можах да ги последвам.

— Как така си ги изгубила!? Нали си Езернячка, нали знаеш магии!

Сумак се напрегна.

— Само че не мога да летя, мътните го взели!

Фаун застана между двете и приглади скъсаната си пола с лявата ръка, тъй като не можеше да движи дясната. Аркади беше зает със счупения крак и тя трябваше да изчака реда си, затова Бери се опита да промие разкъсаните места на рамото й и ги превърза. За момента беше добре. Фаун нямаше намерение да се оплаква от пулсиращата болка, след като Бар стискаше зъби заради много по-ужасна.

— Мислим, че Даг е все още жив — обясни Фаун. — Ако наистина е жив, ще потърси детето, стига да има как. — Ако прилепите не го бяха пуснали върху скалите като Бар и не лежеше някъде целият потрошен.

— Ти откъде знаеш? — попита Вайо.

— Защото… Защото знам.

Вайо сви устни.

— Не може ли да изпратим някой да ги потърси?

— Ти луда ли си? — обади се Ремо.

— Ще отида сама, щом никой от тези мъжища и Езерняци не иска!

Граус се приближи зад нея.

— Не се прави на глупачка, Вайо.

Момичето Плъм — кльощаво, с хлътнали очи и провиснала тъмна коса, беше зад него. Преди малко разстроената й майка й се беше разкрещяла, че не е помогнала на братчето си, а нещастният й баща я беше ударил, че плаче. Сега беше притихнала и отново се хвана за полата на майка си, защото колкото и зле да е положението, едно петгодишно дете няма никакъв избор.

Вайо погледна вбесено съпруга си.

— Май никой друг не иска да отиде.

Фаун заговори тихо:

— Всички загубихме близки хора. Нийта изгуби партньорката си, Сумак чичо си, а пък аз… Ако Аркади успее да спаси крака на Бар, ще е истинско чудо.

Аркади изсумтя гневно. За него това бе просто работа.

— Трябва да действаме заедно — добави Фаун. — И да не бързаме.

Вайо я погледна с омраза.

— Нямаш представа какво е да изгубиш дете!

Сред безсмислените неща, които можеше да й каже, „Напротив, знам“, беше първото, което й хрумна. Но Фаун премълча и я обзе облекчение, когато Вайо изхлипа:

— Аулет е толкова мъничък…

— Сигурна съм, че Даг би искал да се върна, за да се погрижа за вас — обади се Сумак. Погледът й бе насочен към Фаун и казваше: „Най-вече за теб“.

Все някой обаче трябваше да е практичен, затова Фаун каза:

— По пътя видяхме още едно мъртво муле. Не знам дали сте обърнали внимание, но всичките мъртви животни си бяха с товара. Ако бяха умрели от изтощение, хората от кервана нямаше да си оставят стоката, а и щяха да ги одерат заради кожите. Което пък означава, че са били принудени да се спасяват с бягство. Само че досега не попаднахме на нито един човешки труп.

Сумак се намръщи.

— Да, ясно е, че на север има неприятности. Освен че не се разминаваме с други пътници, не ми се нрави, че нито един не бяга в нашата посока.

— С изключение на първата злина — изтъкна Фаун.

— Точно така. — Сумак се намръщи още повече. — Не е много разумно да продължаваме напред. Още по-зле е, ако решим да се върнем. Ще сме напълно открити в онази обгоряла пустош. Да останем тук няма смисъл. Нанесохме тежък удар на ятото глинени прилепи. Няма спор обаче, че те ще се върнат. Най-лошото ще е, ако се пръснем из гората без никакъв план.

Всички се бяха събрали около огъня и гледаха глупаво като мулетата.

— Да си приготвим оръжията — предложи Аш.

— Задължително — съгласи се Сумак. — Но сме прекалено много, за да се скрием, и прекалено малко, за да ги отблъснем.

— Мисля — обади се отново Фаун, — че мулетарите са били поробени. — Огледа недоумяващите лица и продължи: — От това ме е страх повече, отколкото от глинените. Говорила съм в Гласфордж и Рейнтрий с хора, които са преживели подобно нещо. Имаш чувството, че умът ти си е на място, знаеш какво вършиш, но желанието ти е да изпълняваш заповедите на злината. Ако те накара да нападнеш приятели или да изядеш собствените си деца, в момента ти се струва, че това е най-разумната постъпка. А след това помниш какво си правил. Най-важното е какво да направим, за да предпазим всички от обсега на злината.

Сумак се замисли, после заговори с най-спокойния глас, който Фаун беше чувала. Гласът на истински патрулен.

— Така. Слушайте внимателно. Ранените не могат да тичат, няма как да ги носим. Налага се да ги скрием сред скалите в долината, няма значение от коя страна. Ще останат там, докато доведем помощ. Ще останат Бар, Аркади и Рейз.

— Мога да се бия — прекъсна я Рейз. На Фаун обаче й беше ясно, че той едва се държи на крака.

— Добре — отвърна безсърдечно Сумак. — Защото ако ви открият, ще ти се наложи да се биеш. Предполагам, че леговището на злината е на изток. Значи ние отиваме на запад. На запад е лагер Лоръл Гап. Пускаме животните, събираме храната и оръжията, които можем да носим — също и въжета, ще ни трябват въжета — и тръгваме на запад пеша. Още тази вечер. — И добави по-бавно: — Най-добре да оставим Плъм с Аркади.

— Не! — изкрещя Вайо.

— Ти решаваш — сви рамене Сумак. — Имаш час, за да помислиш как ще й се отрази преходът. А след като ще бягаме петдесет, може би шейсет мили, мисли кой ще я носи. — Огледа останалите. — Всички лъкове и стрели да са в ръцете на хора, които могат да ги използват.

— Лъкът на Тавия се счупи, когато конят й падна върху него — обади се Фаун. — Нийта взе колчана.

Сумак кимна и каза:

— Ремо може да взема лъка на Бар, а Нийта моя. Уит, ти си имаш арбалет.

Значи оръжията за поразяване отдалеч щяха да са в ръцете на хора, които можеха да се заслоняват или бяха с щит, тоест нямаше опасност да бъдат поробени.

— Можем да се бием с тези чудовища! — обади се Финч. — Веднъж вече ги отблъснахме.

— Говори от свое име, момче — изръмжа Бо. — На мен ми се струва, че си отидоха, защото им стана скучно.

— Не можем да се бием с господаря им обаче — продължи Сумак. — Трябва ни помощ от патрула на Лоръл Гап. Мътните го взели, трябва да се включат всички Езерняшки лагери!

— У мен е зареденият споделящ нож на Даг — напомни тихо Фаун. — Той ми го хвърли. Това е последната ни надежда.

— Значи — отвърна Сумак — имаш две основателни причини да не се отделяш от мен.

Фаун преглътна.

— Даг може да се върне и да ни потърси. Може и Тавия да се върне.

— И ще открият групата на Аркади — каза Сумак. — Те ще се крият, докато не изпратим помощ.

На Фаун й се стори, че тя се успокоява с тази мисъл.

Аркади вдигна глава и изсумтя:

— Игла. Превръзки. Шина.

Кала и Фаун веднага припнаха към него.

— Как си? — попита го Сумак наглед незаинтересовано.

— Ще се оправя. Просто не ми води подобни спешни случаи през следващите три дни.

— Ако не си чул, медицинската ти шатра ще е тук, скрита сред скалите. Задачата ви е да останете живи, докато пратим патрул, който да ви измъкне.

Той кимна. Май никак не съжаляваше, че Сумак ще избяга от това място заедно с фермерите.