Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

12.

След като се качи с Даг на горния етаж да го гледа как се занимава със Спароу, Фаун слезе с него в кухнята. Завариха обитателите на дома да се съвещават. Бяха насядали около кухненската маса също както родителите й в Уест Блу. Всички бяха единодушни в неблагоприятната си преценка за капитан Булръш.

— Прави сте, но трябва да кажа и нещо в защита на Антан — обади се Даг, когато Чери им подаде по чаша чай.

— Той буквално те изхвърли на пътя! — възропта Чери. Финч се сви виновно.

— Той просто се опитва да защити лагера си. — И Даг им разказа за трагедията, сполетяла Аркади в Хачет Слау, макар и не с думите на лечителя.

— Това е било отдавна — заяви Финч. — Още преди да се родя!

— Хора като капитан Булръш още помнят какво е било, Аркади също. — Даг поклати глава. — Според мен Антан усеща, че старият ред започва да отстъпва, и не може да предложи нищо друго на негово място, затова единственото, което му остава, е да стане още по-непреклонен. Има много хора като него.

— Даг се опитва да промени всичко това — вметна гордо Фаун.

— Не бързай да ме хвалиш, Искрице. Един човек не може да промени света, както не може да промени и посоката, в която духа вятърът. Най-много да определи посоката и да отплава натам. По този начин ще запази товара си.

Той се намръщи.

— Ох, какви ги дрънкам и аз. Това за вятъра и водата са глупости. Нищо чудно, че всичко ми се изплъзва. Имам нужда от здрав фермерски разум, за да стъпя на земята, Искрице. Всичко зависи от времето. А аз не разбирам времето, усетът за същност не ми помага: той също се оплита във времето като останалите неща. — Погледна недоумяващите лица около масата и наведе глава. — Извинявайте. Прекалено много зимни нощи съм бил патрулен и единственото пред погледа ми са били звездите. Така човек се отчуждава от другите.

Фаун имаше чувството, че чува мислите, които се въртят в главите на семейство Бриджър. „Напълно луд“, казваха погледите им, макар те да мълчаха.

— Какво ще правим сега, Даг?

Татко Бриджър заговори неубедително:

— Двамата сте добре дошли в дома ни. Останете колкото искате.

Ларк кимна, а Чери и мама Бриджър измърмориха нещо за подкрепа.

Фаун се опита да си представи картината. Можеха ли да останат да живеят за постоянно в стаята на нечий дом? Какво щяха да правят? Тя познаваше работата във фермите, можеше да даде своя принос. Само че щеше да има недоволни, ако Даг започнеше да лекува фермери толкова близо до Ню Мун. Ами… бебето? Да го отглежда в дома на друга жена? Чери Бриджър може бе щеше да е чудесен заместител на семейството й и известно време тук щеше да им е добре, но после…

Финч се приведе напред и опря лакти на масата. Беше много сериозен.

— Фаун, помниш ли онези приятели, за които ти разказах? Дето ще отпътуват на север.

— Да.

— Разказах им онова, което научих от теб, и всичко си дойде на мястото. Та реших, че „някой ден“ ще е тази пролет. Мислехме да тръгнем заедно, защото такъв дълъг път не е за сам човек. Сега си оправяме провизиите — Сейдж предложи на любимата си да се омъжи за него и да тръгне с нас. Канехме се да заминем миналата седмица, но нали Спароу се разболя и аз нямаше как да замина. Щях да взема кафявата кобила и две от мулетата, те са моя дял от наследството, и всичките си инструменти…

Татко Бриджър и Ларк кимнаха.

— Сейдж си има каруца, затова ще пътуват по-бавно от керваните. Реших да ги настигна, когато… ами… Решил съм да тръгна.

Ако Спароу беше умрял, Финч щеше да избяга от фермата засрамен. Фаун кимна с разбиране. Мама Бриджър въздъхна.

— Радвам се… — Финч погледна Даг и си пое дълбоко дъх, — че няма да стане, както се опасявах. Въпреки това ми се иска да настигна Сейдж и останалите. Питах се, господине, познавате ли Северния път?

Даг изви вежди.

— Никога не съм го изминавал целия. Яздил съм и съм минавал пеша по някои отсечки.

— Аз пък никога не съм бил на север от Алигаторска шапка.

Това бе най-близкото село — на петнайсет мили нагоре по Северния път. Фаун бе очарована от името. Питаше се дали там наистина продават алигаторски шапки.

— Ами вие, господине — продължи Финч, — ако ще се прибирате у дома си, не искате ли да тръгнете с нас? Можете да ни станете водач. Какво ще кажете? — И погледна Фаун.

— Не знам — отвърна Даг и също погледна Фаун. — Все още не съм лечител, както исках.

Тя прехапа устни.

— Преди беше решен да го направиш, а разчиташе единствено на знанията да лекуваш, придобити в патрула.

— Преди бях пълен глупак. Дори заплаха.

— Заплаха, която носеше щастие на хората. Да не би да си мислиш, че след два месеца с Аркади знаеш по-малко?

— Да. Аркади ми отвори очите за цял един нов свят. Поне съм по-смирен. Помогна ми и създател Вейв, макар да знаех много, защото бях наблюдавал Дар, докато работи, но истината е, че стилът на Вейв е различен. Имам чувството, че някой е разтърсил главата ми като бутилка ябълково вино и тапата всеки момент ще изхвръкне.

— Не е нужно да си най-добрият лечител в седем окръга — рече тя, макар да подозираше, че Аркади може и да е. — Да, Аркади много е вдигнал летвата, но се питам дали това не е гласът на майка ти. Знаеш много добре, че тази жена те побъркваше, Даг. Важното е да си по-добър от онова, на което разчитат хората в момента. И да им бъдеш от полза.

Даг поклати навъсено глава.

— В Олеана може да намериш друг лечител, който да те приеме за чирак при твоите условия. Едва ли Аркади е единственият добър наставник.

Настроението на Даг започна да се разведрява.

— Права си, Искрице. — Той прокара пръсти през косата си, без да откъсва поглед от нея. — А и ти искаш да се прибереш у дома.

Ако имаха намерение да потеглят на север тази година, трябваше да тръгнат час по-скоро. Ранната бременност не беше лека — Фаун си спомняше как й се гадеше и колко уморена се чувстваше, — но пък краят на бременността изобщо не беше за пътуване. „Трябва да заминем, преди да стана прекалено дебела.“ Даг много се грижеше за нея по време на първото изпитание, но тя се страхуваше какво ще стане сега. Не се вълнуваше особено за бебетата на другите, но знаеше, че ще обожава своите. Но пък беше безкрайно страшно, че ще се сдобие с бебе.

Не искаше непозната, която да й стане почти като роднина, имаше си истинска и това беше Бери Блуфийлд. „Най-добрият подарък, който Уит ми е правил.“ Ако й предстоеше да ражда в чужд дом, искаше й се това да е домът на Бери в Клиъркрийк.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже мъж с усет за същност, затова най-сетне промълви:

— Искам онова, което и ти.

Той се усмихна малко криво.

— И аз мисля, че е време да се приберем. Просто трябва. — „Ние тримата“, не „двамата“. Тя чу неизказаната дума и му се усмихна. — Прибираме се и започваме отначало. Аркади греши за едно. Има значение къде си. Само че не можем да тръгнем без конете. Трябва да изчакаме Бар и Ремо — най-малкото Бар — да ги доведе.

 

 

Бар доведе Аркади.

Доведе и Копърхед, Сврачка и два добре натоварени коня. Даг излезе на верандата, когато усети, че приближават, и зяпна удивен малкия керван. Бар беше яхнал Копърхед и водеше непознат оседлан кон, на който се виждаха дисагите му. Даг потърси с поглед Ремо и сърцето му се сви, когато разбра, че го няма.

Бяха минали два дни, откакто капитан Булръш им бе забранил да се връщат. Даг очакваше Бар най-рано вчера по обед. Стотици неща можеха да го забавят, и най-вероятно опитите му да повлияе на решението на Антан. Колкото повече чакаше Даг, толкова повече се обнадеждаваше. Само че Бар едва ли бе събрал целия този багаж, ако им предстоеше да се върнат в Ню Мун, а и откъде се беше сдобил с всички тези коне?

— Какво толкова носиш? — попита той Бар.

Аркади обаче го изпревари:

— На теб на какво ти прилича, безбожни глупако? Нали те предупредих какво ще стане? Кажи, не те ли предупредих?

Както обикновено Аркади беше спретнат, дрехите му не бяха смачкани, но няколко кичура коса се бяха изплъзнали от кока. Обикновената ведрост и спокойствие в същността му бяха набраздени, очите му се стрелкаха тревожно и Даг си представи котка, пъхната в буре, което някой е търкулнал по нанадолнище.

— Даде ми дума и я престъпи! — продължи Аркади.

— Не беше нарочно. Детето беше болно и не можех да направя друго!

— Имаше ли представа какво залагаш? Не, разбира се. Патрулни! Антан е като бивол, а ти си истинско муле. Единственият човек, който проявява някакво разбиране, е Чала, а дори тя не застана на моя страна!

— Страна ли? — учуди се Даг и погледна Бар, но така и не успя да разбере какво става. Бар нито рееше поглед в небето, нито си подсвиркваше, но се държеше така, сякаш не е сред тях.

— Цялата тази работа е напълно неразбираема и неконтролируема!

Даг се възхити на умението на Аркади да произнася такива дълги сложни думи. Ако не го бяха изпратили, за да го помилва, защо ли беше дошъл? Само за да му каже какво мисли за него ли?

— Да пропилееш талант като твоя! Още по-зле е, че тръгваш по света с една десета от обучението, което ти е необходимо, и без никакъв надзор. И понеже онази сбирщина идиоти не ти позволява да се върнеш в Ню Мун… — Аркади се поколеба, — реших да дойда с теб.

Даг зяпна.

— Какво?!

— Много добре ме чу. — Аркади забоде поглед в земята. — Тръгвам с вас. Ще продължа обучението ти, докато не преценя, че си на задоволително ниво.

— Къде тръгваш?

— На север, предполагам. Нали сте тръгнали на север? Съпругата ти ще започне да свива гнездо като гълъбица — така става с всички жени в нейното състояние. Това поне е очевидно.

Даг понечи да каже: „Не и за мен“, но вместо това попита отново:

— Аркади, наистина ли ще тръгнеш по Северния път с нас?

Аркади кимна.

— Та той е цели осемстотин мили, дори повече, нали знаеш?

Лечителят кимна, макар и не толкова убедително както първия път.

— Колко дълго ти се е случвало да яздиш?

Аркади вирна брадичка.

— Двайсет мили.

— В продължение на колко дни?

Аркади прочисти гърло.

— Един.

— А колко време си изкарвал, без да се къпеш?

Аркади го погледна ядно, но предпочете да не отговаря. Изпъна рамене и слезе от коня, а Бар го последва. Лечителят подаде разсеяно юздите на младия патрулен, след това се качи на верандата.

— А хората от Ню Мун ще позволят ли подобно нещо? — Най-сетне мозъкът на Даг заработи отново. Ако предложението на наставника му беше истинско, то тогава трябваше да падне на колене и да благодари на отсъстващите богове. Така ли беше наистина? — Те знаят ли, че си тук?

— Ще се сетят — сопна се лечителят. — Предупредих Антан и останалите загубеняци от лагерния съвет. Ако са си въобразили, че блъфирам, много скоро ще разберат, че са оплели конците.

— Когато си на път, животът не е същият като в лагера. — Даг погледна към дърветата покрай дългия път, после отново се обърна към Аркади. — Май ми предстои по време на това пътуване да се грижа за много повече хора, отколкото очаквах. Няма да те дундуркам, а Бар няма да ти бъде слуга.

— Не се безпокой, няма да се срина от гърба на коня — изсъска Аркади. — Дори и след осемстотин мили.

— Светът под кожата ти си е твой, а извън него — мой. Докато сме на път, аз определям правилата. Ще ми се подчиняваш ли?

— Колкото и ти на мен — отвърна Аркади. Погледите им се преплетоха.

— Тогава за начало се погрижи за коня си — нареди Даг. — Оборът е зад къщата.

Аркади не скри, че е вбесен. Бар извърна уплашено поглед. След дълго колебание лечителят се подчини.

— Добре.

И поведе коня към обора, но подвикна през рамо:

— Когато се върна, искам да проверя как си се справил с момчето с тетануса.

Всеки от двамата си пазеше територията. Даг кимна покорно.

Бар стоеше в двора, стиснал юздите на петте коня. По същността на Копърхед личаха следи от скорошно убеждаване, но след десетте мили път той дори не се опитваше да ухапе другите коне. Даг пое него и Сврачка — Бар му подаде доволно юздите.

— Къде е Ремо?

Бар сведе очи.

— Остана.

— Добре. — Неочаквана размяна. Даг се намръщи след Аркади. — Бар, кажи ми, Аркади блъфира ли? Нарочно ли се превръща в заложник, за да принуди лагерния съвет да се огъне и да ме приеме обратно?

— Според мен май го е намислил сериозно. А те си мислят, че блъфира.

Даг кимна облекчено, след това го погледна остро.

— Какъв е смисълът тогава?

— Доведох го дотук. Останалото зависи от теб.

— Така ли?

Чала приготвяше илачите, а Аркади подготвяше лечителите. Фаун щеше да каже, че разликата е същата както между зърно за храна и зърно за посев. Когато отиваш да разработваш пустеещи земи, второто ще ти е по-полезно. Даг се усмихна. Най-добре да грабва подареното зърно за посев, преди старият собственик да си го поиска.

— Ще кажа на Финч, че утре сутринта тръгваме — реши Даг и поведе конете към обора.

 

 

Тръгнаха късно на другата сутрин, но тъй като имаха само петнайсет мили до първата планирана спирка, не се налагаше да заминат още на разсъмване. Даг и Бар приготвиха конете бързо и умело като истински патрулни, но или Финч, или майка му все се сещаха за забравени неща, които да прибавят към багажа. Колкото и да бе странно, сцената му напомни за заминаването с Фаун след сватбата им. Финч също бе по-малкото дете, което не разчиташе на земя и на стабилен дял от наследството, а мястото, което заемаше, беше по-необходимо за следващото поколение, отколкото работата, която вършеше.

Семейството му не се радваше, че заминава, но и нямаха нищо против. Чувствата на майка му бяха смесени. Баща му пък беше доволен, че ще има по-възрастен водач, въпреки че все още се притесняваше от Даг. Аркади и Бар бяха истинска загадка за семейство Бриджър, въпреки че Бар забавляваше всички с разкази от пътуването им на „Завръщане“ — изпусна обаче подробностите за речните бандити, когато видя изражението на мама Бриджър. Едва ли преувеличенията на Бо щяха да си спечелят повече почитатели. Огромната река само на трийсет мили на запад за тези фермери очевидно бе непознат екзотичен свят.

„Аз бях още по-невежа от тях.“ Сякаш бяха изминали десет години, а не десет месеца. Фаун тръсна глава в почуда и пришпори Сврачка след дългокракия Копърхед. Финч непрекъснато се въртеше на седлото и махаше, но след завоя, когато напъпилите дървета скриха къщата, нямаше търпение да продължи напред.

Бар и Аркади обаче не спираха да се извръщат назад. Фаун подозираше, че на Бар му се иска Ремо да промени мнението си и да тръгне след тях, а Аркади очевидно таеше подобни надежди за лагерния съвет. Фаун предполагаше, че лечителят не е свикнал да губи в спорове. Тя яздеше до Бар в приятния пролетен ден. Младежът бе натоварен с грижите за двата коня, които го следваха, без да негодуват.

— Откъде взе конете и останалите неща? — попита тя.

— Всичко е на Аркади. Предполагам, че лагерният му кредит е почти недокоснат, дори след като ме снабди с кон. Единият товар е пълен с лекове и разни инструменти, които не искаше да остави. Трябваше да го подсетя, че ще са му необходими и дрехи. — Бар се намръщи. — Каза, че ако не вземе всичко необходимо за лечителска палатка, съветът няма да му повярва.

— А той сериозно ли говореше?

Бар се подсмихна.

— Даг е категоричен.

— Хм.

Денят бе чудесен, небето светлосиньо, полята зеленееха. Някъде следобед Фаун се усети, че заспива. Прозяваше се и едва се държеше на седлото, очите й се затваряха и тя си представяше мека постеля под някой храст, където да поспи. Примигна и едва сега повярва в новината. „Наистина съм бременна.“ Беше намирала различни причини за умората, която я притискаше през последните няколко дни, докато бяха във фермерската къща. Ако не бе усетът за същност на Даг, това щеше да е първият признак, който да я накара да се усъмни. Погледна корема си, пристегнат в панталоните за езда, обзета от възторг и страхопочитание. „Дали този път ще стане?“

— Спи ли ти се, Искрице? — стресна я гласът на Даг.

— Май да — измънка тя. — Дали да не се вържа за седлото, както правят понякога куриерите?

— Имам по-добра идея. Ела тук. — Той посочи скута си. — Ще е както яздихме до Гласфордж.

Тя се усмихна и попита:

— Ами Сврачка?

— Тя е обучена Езерняшка кобила. Ще ни следва.

— Щом мислиш, че може…

Копърхед се приближи, тя върза юздите за врата на кобилата и се прехвърли при Даг. Прегърна го през врата, притисна се до него, за да чува ударите на сърцето му, и вдъхна чистия мирис на памук и топлина. Колко беше хубаво!

— Много е приятно — промълви тя и се сгуши. — Няма да затварям очи. Не искам да изпусна нито една миля от Северния път. — Досега поне всички мили си приличаха — равни фермерски земи, прорязани на места от кафяви реки. Поне дърветата, от чиито клони висеше мъх, бяха различни от тези в Олеана. Голи кипариси, магнолии и огромни дъбове… колко спокоен следобед…

 

 

— Искрице?

Щом чу гласа на Даг, тя отвори очи.

— Какво? Пропуснах ли нещо?

— Четири скучни мили. През повечето време минавахме покрай блата.

— Спала съм цял час? — Тя присви очи. Надяваше се от устата й да не е потекла слюнка по ризата му. — Сигурно ръката ти е изтръпнала.

— Няма да падне. Наближаваме Алигаторска шапка.

— Виж ти!

Даг й помогне да слезе и тя се протегна, преди да се качи на Сврачка. Подкараха конете след другите и младата жена започна да се разсънва.

Алигаторска шапка беше от типичните покрай Северния път селца — няколко десетки дървени къщи покрай пътя, всичките с градини. На някои от портите беше написано, че предлагат подслон и място за почивка. Як мост над един бент отвеждаше към воденица. Пътят се разширяваше в нещо като площад, около който имаше още постройки, които обслужваха както местните фермери, така и пътниците: две пивници, приятна двуетажна странноприемница с просторна конюшня, канцеларията на селския писар, още една конюшня, надписи, които известяваха, че се предлагат хамути, поправка на каруци и голяма ковачница. Финч размаха ръка и поведе кервана към ковачницата.

До нея имаше огромна каруца. Беше прясно боядисана в зелено, набраздена с вълнообразни зелени линии, а колелата — в червено. Под брезентовия й навес Фаун видя жена, която се суетеше над някакви кошници. Двойната врата на ковачницата беше широко отворена, в огнището блещукаха пламъци, а до духалата чакаше едър млад мъж. Близо до вратата висок слаб младеж бе стиснал за юздата едро кафяво муле, чешеше го по врата и му говореше нещо. Кремавите бърни на добичето не потрепваха, въпреки че то въртеше уплашено очи. Трети младеж, нисичък и жилав, с кожена престилка, бе стиснал единия му заден крак между коленете си. От устата му стърчеше клинец, беше приготвил и чук.

Погледна за секунда Финч и останалите, вдигна чука вместо поздрав и се провикна, без да изпуска клинеца:

— Идвам веднага.

След това се зае с мулето. Ударите на чука отекнаха в двора, клинецът влезе безпроблемно, младежът изпили щръкналия край и отскочи бързо, когато пусна крака, но мулето просто въздъхна и наведе глава към стопанина си, за да го подкани да го почеше. Двамата младежи се ухилиха, след това високият върза мулето за един кол.

Въпреки че раменете на младежа на духалата бяха много широки, ковачът се оказа слабият жилав, защото тъкмо той поздрави новодошлите като домакин.

— Финч! Успя значи! — Пристъпи към Финч, докато останалите слизаха от конете, и попита угрижено. — Как е Спароу? — Въздъхна облекчено, когато Финч обясни, че племенникът му ще се оправи.

Жилавият младеж огледа объркан останалите, очевидно се питаше дали са клиенти.

— С какво мога да ви помогна? Подковаване, някаква поправка?

Изглежда, Финч чак сега се сети, че четирима непознати и шест коня са твърде голяма група, и побърза да ги представи:

— Това е Даг Блуфийлд. Спароу дължи живота си на него. Той е Езерняк лечител и иска да отиде в Олеана и да се грижи за фермерите. А това е съпругата му Фаун Блуфийлд, може би затова е взел подобно решение. — Погледна Фаун и прецени, че няма нужда да уточнява, че е фермерка. Фаун приклекна в реверанс и тримата младежи я погледнаха с недоумение, после зяпнаха Даг. — Този е приятелят на Даг, Аркади Уотърбърч, пътува с него, а това е Бар… как ти е фамилията?

— Бар е достатъчно — отвърна патрулният и заоглежда с интерес младите приятели на фермера. Винаги когато застанеше до Даг, Бар приличаше на кутре, но този път имаше вид на старо куче.

— А това са приятелите ми, Сейдж Смит — жилавият, — Аш Танър — едрият — и Индиго Акс.

Междувременно жената бе скочила от каруцата и се приближи. Сейдж я посочи и заяви, без да крие гордостта си:

— А това е съпругата ми Кала. Индиго е малкият й брат.

Последните думи бяха напълно излишни. Кала Акс Смит стърчеше половин глава над съпруга си, беше висока и слаба като Индиго, със същата загоряла кожа, издължено лице и орлов нос. Черната й коса, само малко по-дълга, отколкото на брат й, бе подстригана на различни по дължина кичури. Не беше красива, но Фаун реши, че след като се справи с младежката си неувереност, ще стане изключителна. Не можа да познае на колко години е, но реши, че е по-млада от нея, от което й стана приятно.

— Здравейте — обади се Фаун и отново приклекна. — Радвам се, че ще пътуваме с още една омъжена жена.

— Тези с нас ли ще пътуват? — попита Кала, без да крие недоволството си. Намръщи се, докато оглеждаше странната двойка Даг и Фаун. Индиго ги наблюдаваше внимателно.

— Даг познава Северния път — обясни Финч. — Минавал е няколко пъти.

— Това е нашата каруца — посочи гордо Сейдж. Очевидно не бе обърнал внимание на грубостта на съпругата си, въпреки че Даг я стрелна с поглед. — Какво ще кажеш за новата боя, Финч? Кала направи ивиците.

— Страхотна е! — възкликна възхитеният Финч.

— Красива е, но е прекалено голяма за Северния път. С какво ще я теглите? — попита Даг приятелски.

— С шест мулета. — Сейдж посочи през рамо якото муле, което бяха подковали. — Полагаха се на Кала. Семейството й са сарачи.

Кала се намръщи отново, но Сейдж продължи да обяснява:

— Взел съм всичките си инструменти и новата наковалня, която ми направи татко. Щом има наковалня, ковачът може да направи всякакви инструменти и сечива.

— Шестте мулета ще изкарат до река Хардбойл, освен ако не попаднете в някоя кална яма — обясни Даг. — Има поне три високи хълма — по-скоро са планински проходи — на север от сала, по които трябва да свалите част от товара. Повечето хора с каруци по Северния път пътуват на групи, с двойни, дори тройни впрягове по хълмовете и качват каруците една по една. — Даг огледа животните в двора. — Ако впрегнете и двата товарни коня на Финч и разделите товара на две, може и да стане. Нали носите допълнителни хамути?

Сейдж слушаше новата информация с огромен интерес.

— Това е полезно да се знае! Имаме само един допълнителен. Ще помоля татко да ни даде още един, преди да тръгнем.

— Нови земи ли ще обработвате? — Фаун се надигна на пръсти, за да надникне в каруцата, и видя спретнато подредени различни инструменти. Сейдж изтъкна и другите предимства на каруцата, включително сгъната пухена постеля; Кала се намръщи притеснено, но не се изчерви. — Знаете ли в коя част на Олеана ще се настаните?

— Нямам никакво намерение да ора! Ще оставя тази работа на Финч и Акс. Аз отивам в Трипойнт! — Сейдж си пое развълнувано дъх. — Нали там правят стоманата! Трябва да видя как става.

— Наистина ли? Там ще си намериш добра работа. — Даг протегна лявата си ръка и намести куката, скрита досега зад гърба му. — В Трипойнт ми я измайсториха.

— Сериозно? Кога? Каква стомана са използвали за извивката? Много добре измислено, добър захват. Лека, но здрава…

Сейдж беше първият, който не си глътна езика, щом видя недъга на Даг, и започна да разпитва за приставката, не за ръката. Фаун забеляза, че този факт развесели Даг, и двамата се заговориха за качествата на майсторите в Трипойнт. Очевидно нямаха намерение да обърнат никакво внимание на останалите.

Добре че от къщата излезе по-възрастна жена и се провикна:

— Ти ли си, Финч? Ще искате ли нещо за ядене?

Оказа се, че това е майката на Сейдж госпожа Смит. Заради нея всички трябваше да бъдат представени повторно. Тя малко се обърка, когато разбра, че ще трябва да нахрани още пет гърла, затова Даг веднага предложи да заведе петимата си спътници до странноприемницата. Тя обаче категорично отказа, след като разбра, че е излекувал Спароу.

Фаун отново приклекна и поздрави весело:

— Добър ден, госпожо! Мога ли да ви помогна с нещо?

След тези думи жената я погледна по-благосклонно и я покани в кухнята.

Даг се наведе към Фаун и прошепна:

— Не е нужно да го правиш, Искрице. В странноприемницата ще се нахраним, а и ти ще си починеш.

— Така е по-добре. Ще пътуваме с тези хора доста време. Тъкмо ще науча повече за тях.

Той се поколеба, после кимна.

Фаун огледа спретнатата, но не много голяма къща.

— Май ще е по-добре обаче да си вземем стая в странноприемницата. Тук е доста тясно и ще трябва да спим всички заедно.

Устните му потрепнаха.

— Права си, Искрице.

Тя тръгна към къщата, а той заедно с мъжете се зае да нахрани конете и да разположат някъде постелите за гостите.

В кухнята имаше печка като тази, за която Фаун мечтаеше още от пътуването по река Грейс — не беше внос от север, а направена в ковачницата от татко Смит за съпругата му, след като беше видял същата в Греймаут. Когато Фаун престана да ахка и охка, след като разбра какви са функциите й и увери мама Смит, че нейната печка е не по-лоша от онази, която е видяла в Трипойнт, ледът беше разтопен. В кухнята шетаха неомъжената дъщеря и две снахи, съпругите на по-големите братя на Сейдж, които щяха да наследят ковачницата. Шест жени в една кухня бяха наистина прекалено много, но тъй като бе гостенка, Фаун държеше да се включи и по този начин облекчи Кала, която живееше тук едва от три седмици. Високата непохватна Кала, изглежда, се притесни, вместо да е благодарна за отмяната.

Мама Смит, дъщеря й и двете снахи се държаха хладно с Кала, което доста учуди Фаун. Истина е, че в къщата имаше твърде много жени, но пък Кала подкрепяше напълно съпруга си в намеренията му. Фаун си мислеше, че свекървата на Кала би трябвало да е доволна, защото личеше колко много обича най-малкия си син.

Преди вечеря Даг отиде до странноприемницата, за да наеме стая, затова на мама Смит не й се наложи да се чуди коя двойка да изгони от стаята им, за да настани новопристигналото семейство. Както Фаун бе предположила, Финч, Бар и Аркади се настаниха при Аш и Индиго в ковачницата, въпреки че мама Смит държеше Аркади да остане в къщата.

Бар спечели доверието на всички, докато се хранеха, като повтори някои от веселите моменти по време на пътуването им по реката. Фаун разказа приятни неща за Олеана. Даг остави Финч да разкаже за лечението на Спароу и тъй като през повечето време мълча, хората решиха, че е срамежлив. Аркади пък не каза и дума. Фаун помисли, че всички фермери вземат мълчанието му за обичайната Езерняшка надменност. Запита се дали някога е влизал във фермерска къща.

Беше вече мръкнало, когато двамата с Даг тръгнаха през площада.

Стаята в странноприемницата беше малка, чиста и много тиха. Даг се увери, че няма вредни насекоми. Фаун прегърна съпруга си, задето бе осигурил стаята, след това отпусна уморено глава на гърдите му.

— Добре ли си? — попита той и я погали по косата. — Денят беше дълъг.

— Чакат ни още много такива. Добре съм. Много са ми интересни Сейдж и Кала. Той ми хареса, но тя е толкова студена… А семейството му изобщо не я харесва. Обикновено в такова голямо семейство все има на кого да се оплачеш. Всички са бъбриви, все обсъждат нещо.

Даг се поколеба.

— Ти не разбра ли?

— Какво?

— Кала и брат й са мелези.

Фаун спусна ръка към корема си и разпери пръсти.

— Не — отвърна бавно. — Не разбрах.