Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

14.

През следващите няколко дни Фаун с радост наблюдаваше честите разговори, които Аркади провеждаше с Кала, докато яздеше до каруцата или седеше на капрата. Бар помагаше на Индиго с животните. След като всеки от мелезите бе под крилото на чистокръвен Езерняк, Даг яздеше до Фаун. Тя го наблюдаваше внимателно как върти ореха в ръка, смръщил вежди. „Очевидно замисля нещо.“

Мочурливото село Алигаторска шапка бе на сто мили зад тях, когато заваля за пръв път, но дори тогава се наложи да изтласкват каруцата от калта един-единствен път и два пъти да я прекарват вързана с въжета през потоците. Когато наближиха последните ферми преди Пустошта, Аш Танър ги поведе да си починат у чичо си, където ги посрещнаха с радост, въпреки че бяха доста повече от очакваното. Животните останаха да пасат цял ден, а хората се заеха да попълнят запасите си.

Следобед Даг и Фаун си легнаха. Постелята им бе в най-отдалечения край на плевника на семейство Танър, макар и не поради причината, поради която предполагаха спътниците им. Никой не ги притесняваше, което устройваше напълно Даг.

Когато по-късно слязоха, Даг я поведе да намерят Бар и Аркади. Навес от едната страна на обора се използваше за работа, когато навън валеше. Бар бе поставил седлата и юздите им върху магарето за рязане на дърва, за да ги почисти. Аркади му правеше компания. Спряха разговора си, когато видяха Даг.

Патрулният отпусна дървената си приставка върху рамото на съпругата си и заяви:

— Имам нужда и от двама ви.

Бар остави четката и парцала, Аркади се облегна на една от подпорите, скръсти ръце и изви вежди.

— Какво, в името на боговете, си направил със същността на Фаун? — попита Бар. — Тя… блести. — Затвори очи и Фаун си каза, че не е, за да „види“ по-добре, още повече че не можеше да усети нищо, но се почувства неловко от цялото това внимание. Дори не се опита да разбере какво мисли Аркади.

— Тъкмо затова ми трябвате — за да пробваме нещо. Бар, опитай да убедиш същността на Фаун в нещо.

— В какво?

— В онова, в което те бива най-много. Трябва обаче да е добре оформено.

— Ще е доста забавно — измърмори Аркади.

Даг го погледна накриво.

— След това ще я изчистя, стига да успее. Няма значение с какво убеждение ще пробваш, Бар.

Младежът колебливо пристъпи напред и понечи да отпусне ръка на гърдите на Фаун, погледна Даг и вдигна пръсти към ключицата. Намръщи се, когато напипа ореха, вързан на обикновена връвчица. Не беше пробит, а поставен в мрежичка от коса.

— Я! — възкликна той. — Усещам същността й — тя не е заслонена, — но моята същност се плъзва настрани. Също като капки дъжд по стъкло.

— Чудесно. — Даг кимна на Фаун и тя послушно се завъртя. — Хайде, Аркади, сега ти пробвай да изтръгнеш частица от същността й. Точно както аз направих с теб първия ден.

Аркади наклони глава на една страна и замахна с ръка. Нищо не се случи. Той мигна, пристъпи напред, хвана я за ръката и прокара пръсти по нея. Фаун усети гъделичкане, също като искрите, които пропукват по вълнено одеяло през зимата.

— Много интересно — заяви спокойно Аркади. — Същността й се отдръпва, когато се опитам да я захвана.

— Даг, да не би да успяхме? — попита задъхано Фаун. — Това ли е щитът за фермерите?

Той въздъхна неуверено.

— Може би. Това е достатъчно, за да те защити от вмешателство на чужда същност или омайване, дори от изтръгване на същността. Само че злината е много по-могъща и не знам как да изпробвам въздействието на щита. Не мога да те пусна като примамка.

— Може някой — тя погледна Бар — да накара патрула да вземе фермер доброволец и да пробват. Когато стигнем на север, където има повече злини. Или поне да пробваме върху малките им.

Даг поклати глава.

— Все още не съм сигурен дали щитът ще действа върху същността на Езерняците. Те са много активни.

— Пробвай на Бар и веднага ще разбереш.

Бар я зяпна.

— Ами… добре. Става.

— Жалко, че нямаме Езерняшко дете, на което да пробваме — каза Фаун. — Може би по-късно.

Даг се обърна към Аркади.

— Поне наполовина реших проблема. Достатъчно е Фаун да свали ореха и връзката му със същността й веднага ще се прекъсне. Работата е там, че ще трябва да повторя всичко, за да го свържа повторно със същността й. В идеалния случай фермерът би трябвало да може да го сваля и слага, когато пожелае. Но поне установих какъв е принципът.

Аркади кимна замислено.

— Изобщо не предполагах, че ще стигнеш толкова далече. — Сви вежди, стисна ръката на Фаун и отново я погали, а тя потръпна, когато усети вече познатото гъделичкане. — Дори не ми се мисли докъде ще докараш тази работа.

Даг наблюдаваше напрегнато ръката й.

— Това гъделичкане, изглежда, си е естествено. След като злината в Рейнтрий порази същността ми, Мари каза, че така се е затворила и отдръпнала, че никой не може да влезе, за да ми помогне. Каза, че никога не е виждала човек да прилича на труп и същевременно да диша.

— Дори да не защити фермерите от злините, ще ги защити от Езерняците — обади се Фаун. — Ще изпълнява същото като тенджерите на Бар, само че този път наистина ще има ефект. Нещата се променят. Освен това… — Тя погледна Бар и Аркади. — Ами… докато бяхме на езерото Хикори, ми казаха, че тъй като фермерите не могат да се заслоняват, Езерняците имали чувството, че се разхождат голи. Сега пак ли е така? Не е нужно да бъдете учтиви — добави остро. — Просто ми кажете истината.

— Заслонява същността. — Бар вдигна ръка. — Все едно Езерняшката същност бавно изтънява и накрая изчезва. Отвътре ти се струва, че същността на света е престанала да съществува, все едно отново си дете, когато не усещаш нищо. С това наситеността на същността ти все още я има, но имаш чувството, че попадаш под течаща вода. Не мога да различа подробностите. Разбираш ли ме?

Да си облечена в прозирни одежди бе все пак по-добре, отколкото да се разхождаш гола. Фаун кимна доволно и стисна ореха в ръка. „Този подарък за рождения ден се оказа невероятен.“

— Да го нося ли? — обърна се тя към Даг.

— Да. Искам да видя колко дълго ще се запази зареждането. Споделящите ножове издържат по един живот, но некачествените се изхабяват по-бързо.

— Обзалагам се, че това ще издържи по-дълго — обади се Аркади.

Фаун пъхна висулката с ореха под блузата си.

— Интересно как ли ще въздейства на Кала и Индиго? Дали като на фермер, или като на Езерняк?

Даг присви очи.

— Хм. Добър въпрос, Искрице. — Насочи поглед към корема й. — Ако са започнали да ми имат някакво доверие… Ще ги помоля да пробват. По-късно. Няма да е точно сега. Ще ми трябват няколко дни, за да се възстановя.

— Поговори с Кала, преди да предложиш подобен щит на Сейдж — посъветва го Аркади. — Да не вземе да си помисли нещо. Едва я накарах да се доближи малко, но все още е неспокойна. — Той замълча. — Много отдавна не ми се беше случвало да обучавам начинаещ. Но поне не е преминала лошо обучение, което да се наложи да изкоренявам.

Даг кимна с разбиране. Хитра усмивка плъзна по лицето му и бързо изчезна. На Фаун й стана ясно, че е доволен от сериозното отношение на Аркади към новата ученичка.

 

 

След няколко дни пълните с алигатори блатисти местности останаха зад тях. Селцата ставаха все по-бедни и по-отдалечени едно от друго, пътят бе лош, с по-малко мостове и бродове. На местата, където почвата беше по-мека, пътят се бе врязал толкова дълбоко, че пътуваха в дълбок улей, чиито стени се издигаха над главите им. Вместо ферми отстрани се виждаха борови гори. Даг се усмихваше без никаква причина и Фаун бе доволна.

Все по-рядко срещаха местни хора. Единствената им компания бяха останалите, поели по дългия Северен път. Повече хора се бяха отправили на север, отколкото на юг, тъй като предпочитаха да пътуват до Греймаут по реката. Подминаваха групи гребци, тръгнали към къщи пеша, тях пък ги задминаваха бързи екипажи, теглени от коне, а също и Езерняци, които прекарваха стоки между два лагера. Няколко дни ту избързваха пред кервана с чай, ту изоставаха, а когато Фаун, Даг и Бар се разговориха с тях за реката, се запознаха с някои от мулетарите.

В последното село преди Пустошта в посока север или първото, ако човек пътуваше на юг, имаше сал, много по-малък от онези, които Фаун бе виждала по Грейс. Беше се събрала опашка, така че се наложи да чакат половин ден.

От другата страна ги чакаше стръмнина. Боровите гори станаха по-рехави и тъжни, след това дърветата съвсем се разредиха и преминаха в храсталаци, дом на мишки, ястреби, зайци и глигани. Бе горещо като в пещ, тъй като никъде нямаше сянка. Все по-трудно се намираха места за нощуване, където да има вода, нямаше и паша за добитъка, тъй като товарните животни на пътуващите преди тях бяха опасли всичката трева.

Два дни след като навлязоха в Пустошта, на Фаун започна да й прилошава от бременността. Това продължи, докато една сутрин тя не хукна настрани от огъня, за да повръща в храстите, и Аркади, доволно ухилен, извади шишенце с Езерняшко лекарство, което да успокои стомаха й. Накара Даг да му се помоли, за да го получи. Вечерта лечителят отведе патрулния настрани, за да направят упражнения за проекция на същността и чувствителност, а Даг му отмъсти, като го накара заедно с Бар да прави типичните за патрулните упражнения за заслоняване. Резултатите обаче го накараха да се намръщи.

Една вечер, докато лагеруваха с приятелски настроени моряци, които познаваха семейство Клиъркрийк, започнаха да си разказват клюки и да обсъждат приключението с речните бандити. Даг се погрижи за ранения крак на единия гребец и използва случая, за да им разкаже за Езерняците. Фаун не бе сигурна кое от двете накара Аркади да потрие чело. Но поне не направи забележка на Даг и се замисли.

Липсата на паша се оказа по-страшна, отколкото бяха очаквали, и започнаха да дават на животните зърното, което предвидливо бяха взели от фермата на семейство Танър. Лошото бе, че то бързо намаля и накрая свърши. Късно един следобед, когато бе ред на Аш да разузнава напред, той препусна обратно силно развълнуван. Описа много плодородна долина само на няколко мили напред. Там реката минаваше между високи скалисти стени и правеше завой около тучна ливада, обсипана с цветя. В гората искреше кучешки дрян също като фонтан. Новите листенца не бяха единствено бледозелени, ами в нюанси на бронзово и медночервено. Всички въздъхнаха от облекчение и радост.

Радостта им обаче продължи кратко, защото Сейдж, който бе влязъл в гората, за да събере дърва за огън, изскочи размахал окървавена секира.

— Змии! Стотици са! До една са гърмящи змии!

Фаун, която тъкмо се канеше да разседлае Сврачка, се метна отново на седлото и вдигна високо крака.

— Какво?!

— Не е възможно да са стотици — възрази Финч. — Змиите не са стадни животни, Сейдж. Просто си се уплашил.

— Я кажи колко видя — обади се Аш. — Две? Три? — Въпреки това свали секирата от колана си.

— Всъщност… — обади се Даг, обърна се и зарея поглед към скалистите склонове.

Всички мълчаха, обзети от страх, чуваше се единствено накъсаното дишане на Сейдж. Бяха впили очи в Даг също като омаяни мишки.

— Наистина са стотици — продължи Даг. — Тези скали са пълни със змийски гнезда. Те се навиват на кълбо по няколко, за да преживеят студовете. Тъкмо са се събудили от зимен сън.

Финч се метна на капрата до Кала.

— В по-големите скални дупки могат да се съберат стотина — обясни патрулният.

Индиго погледна с копнеж към тревата. Изморените гладни животни бяха свели глави да попасат.

— Можем да се скрием в каруцата, но те ще изпохапят мулетата и конете.

— Възможно е — съгласи се Даг. — По-вероятно е все пак просто да се измъкнат. Но тук има толкова много зеленина, че може случайно да стане беля.

— Вие, Езерняците, не можете ли да ги убедите да стоят настрани? — попита уплашено Фаун. — След като можете да повикате конете си, не можете ли да отпратите змиите?

Аш вдигна брадвата.

— Ако действаме заедно, можем да ги разчистим завинаги.

Аркади заговори, сякаш се обръщаше към проекция във въздуха:

— Най-честите жертви на змийско ухапване, които съм лекувал, са млади мъже. Много често подпийнали. В повечето случаи ухапванията са по ръцете, но един беше успял, незнайно как, да се сдобие с ухапано на ухото, а друг… няма значение. Предполагам, че се е случило, докато се е търкалял с някое момиче в сеното. В противен случай трябва да е изпил невероятно количество бира.

— В сеното ли? — повтори Фаун.

— Телесната топлина привлича змиите — обясни Даг. — Те обичат да се сгушат при теб под завивките. В районите, където се въдят змии, патрулните стават от сън много внимателно.

— Така си е — потвърди Бар. — Особено ако наоколо има други патрулни.

Самоуверената усмивка на Даг никак не окуражи Фаун. Нали трябваше да опънат постелята си на земята.

— Даг…

Гласът й не прозвуча чак като плач, но беше много жален.

Той не се отказа от намерението си, за което тя щеше да го разпита едва след като се махнеха от това място, и даде знак на Бар и Аркади.

— Елате. Да покажем на фермерчетата как патрулните прогонват змиите.

Аркади въздъхна тежко, сякаш искаше да попита: „Трябва ли да идвам и аз?“, но не възрази, когато Даг му посочи да застане от другата страна на малък поток.

— Кала, Индиго, искате ли да се научите как става?

— Не! — отсече Кала.

— Ами… — поколеба се брат й.

— Полезно е да се знае, ако на верандата ви или под къщата се появят змии. Преди децата ви да ги намерят — уточни Даг.

На слабото лице на Кала се изписа страх. След кратко мълчание тя кимна и пристъпи към Даг. След още няколко секунди Индиго тръгна с неприкрито нежелание след Бар. Сейдж се стегна, стисна секирата и последва Кала. Гласът на Даг звучеше в далечината, докато обясняваше и водеше малката група срещу течението на потока, навътре в гората.

Фаун не смееше да слезе от Сврачка. „Ако намеря змия на верандата, ще повикам Даг.“

Отначало не ги виждаше, но забеляза как затрептя тревата, отначало на отделни места, след това навсякъде. Шумоленето, което беше доловила, ставаше все по-силно. После на брега се появиха вълнообразни тела в кафяво и белезникаво, надигнали плоските си глави. Първо по една, след това по две и три, накрая десетки преплетени заедно, гърмящите змии се плъзнаха в кипналата вода и течението ги понесе надолу също като клони.

От отсрещния бряг змиите на Аркади навлизаха във водата в стройни редички, които се разпадаха, щом влечугите се окажеха върху скалите или във водата сред змиите на Даг. Даг и Аркади си подвикваха доста груби критики за начина, по който действат. Важното беше, реши Фаун, че змиите ще се махнат до една.

Даг, Бар, Аркади и изпълнените им с нежелание чираци се спуснаха в долината към завоя на реката. Върнаха се след около час. Останалите най-сетне бяха разседлали конете и пуснали мулетата, макар големите тояги, които стискаха, да ги затрудняваха.

— Безопасно е да оставите мулетата да попасат — заяви весело Даг. — Когато нещастните змии излязат от водата, ще са станали на лед, а нощта ще ги задържи неподвижни. Ще са им необходими няколко дни, за да се върнат у дома.

Бар — гледаше към долината и залязващото слънце — поклати глава.

— Ако някой си е направил лагер надолу по течението, го чака неприятна изненада.

 

 

За да дадат достатъчно време на животните да се нахранят, на следващия ден тръгнаха късно от Змийската долина, както я нарече Фаун. Тя бе доволна, че заминават преди мокрите недоволни обитатели да са се върнали.

Към края на деня започна да се забелязва, че излизат от Пустошта. Все по-често се натъкваха на потоци, дърветата изглеждаха по-високи и разлистени. Не се мяркаха ферми, въпреки че Даг отбеляза, че от време на време тук водят стада на паша. Южняците наричаха тези земи северни, а северняците ги наричаха южни. Даг увери Фаун, че след още ден ще започнат да се спускат към долината на река Хардбойл, най-големия източен приток на Грей на юг от Грейс. Скоро след това щяха да стигнат до сала, а после ги чакаха зелени планини също като вълни. От вълнение Фаун остана будна на гърба на Сврачка през целия следобед.

От сто мили за пръв път попаднаха на кръстопът, а скоро след това и на още един, набразден от колелата на каруци. Фаун яздеше напред между Аркади и Даг, за да не диша прах. Скоро започнаха да срещат и местни хора. Някои яздеха, други вървяха пеша, не бяха натоварени като за дълъг път; срещнаха фермерска каруца, след нея още една, мъж, момче и кучета прекарваха стадо овце. Хората, с които се разминаваха, ги оглеждаха. На няколко пъти Фаун забеляза злобни погледи и си каза, че не всички се отнасят така приятелски към група Езерняци и фермери, както гребците. Също като реките, пътят свързваше различни селища, но тук бе настрани от тях: тук земята не бе ничия и същевременно бе на всички, а на непознатите са налагаше да се оправят сами.

Фаун тъкмо предлагаше да изпратят Финч и Бар напред, за да намерят подходящо за нощуване място, когато Аркади ги повика и те се обърнаха. Към малкия керван бавно се приближаваха двама Езерняци. Тримата смушиха конете назад, за да ги пресрещнат. Езерняците вероятно бяха партньори или куриери, реши Фаун. Отдалече човек не можеше да определи по дрехите дали са мъже, или жени, но когато наближиха, тя видя, че са мъж и жена, и двамата млади и високи, косите им бяха сплетени. Жената бе с тъмно кожено палто, разкопчано, защото бе топло, с цепка отзад, за да й е по-лесно да язди. Черната й плитка, дебела колкото ръката на Фаун, подскачаше на всяка крачка. Косата на партньора й стигаше до раменете.

— Страхотна коса — промълви Аркади. Даг също не откъсваше поглед от жената и Фаун се запита дали някой изобщо забелязва мъжа.

— Това палто ми е познато! — Даг се изправи на стремената и се вгледа по-внимателно. — Възможно ли е? — Вдигна ръка към устата си и се провикна: — Сумак?

Жената дръпна юздите на коня толкова силно, че животното почти клекна на задните си крака, и също се изправи на стремената. Даг размаха куката. Златните очи на жената се разшириха и тя също се провикна не по-малко изненадано:

— Чичо Даг!

 

 

Даг се ухили, когато племенницата му препусна към него и спря коня си, и дръпна рязко юздата на Копърхед, когато той се опита да хапе.

— Дръж се прилично с роднините, старче. Толкова малко Редуинг останаха, че не бива да ги нараняваме.

Очите на Сумак блестяха.

— Още ли яздиш този ужасен кон?

— А ти още ли носиш това ужасно палто?

Стоеше й по-свободно, отколкото на по-големия й брат, но най-големият син на Дар беше кльощав още от младежките си години, та чак докато попадна в патрула. След това Сумак го бе предала на по-малкия си брат и Даг мислеше, че е изгубено.

— Разбира се. Накарах Уин да ми го върне веднага щом се прибра от последната си размяна. Виж, това ще ти хареса. — Тя се обърна на седлото и повдигна дебелата си плитка. — Виждаш ли драскотината на гърба?

— Нова ли е? — Беше боядисана в червено и едва се виждаше на фона на черната кожа.

— На година някъде. Патрулът ми направи засада на една злина, която си беше свила гнездо над Орловия водопад. Един глинен метна обратно тежко копие за мечки. Аз му дадох да се разбере след това де — можеш да се гордееш с мен. Та копието щеше да ме прониже в гърдите и да ми съсипе новата блуза, но аз се извъртях и то се плъзна по гърба. Събори ме и се претърколих по склона, забих ножа, за да се спра, и после разпорих глинения.

Даг прикри страха си и се ухили на геройската й постъпка. Сумак със сигурност не бе разказвала тази случка у дома, иначе щеше да я е чул. Както и недоволството на семейството.

— Най-сетне този стар парцал да си плати парите, след като го пазите толкова години.

Прекъсна ги вик откъм каруцата. Даг се обърна и махна с ръка на притеснените Сейдж и Кала и останалите младежи да продължават. Бар подаде поводите на товарните добичета на Аш и препусна назад.

Фаун наблюдаваше ококорено високата Сумак.

— Да не би това да е старото ти вълшебно палто, което отбивало стрелите, Даг?

Сумак я погледна с нескрито любопитство.

— Със стрели не съм пробвала. С дъжд и копия обаче съм. Много съм привързана към него, нищо че се е поскъсало. Платих на Тори Бивър куп монети, за да го подсили, когато си бях вкъщи за последно, а тя ми предложи да ми ушие ново за почти същата сума. Накарах я да остави драскотината, за да мога да се хваля. Нали не си го искаш, чичо Даг?

— Не. Носи го. Вече приключих с патрула.

Сумак се намести на седлото, стисна красивите си устни и във веселите й очи се появи съмнение.

— Ако трябва да сме честни, за малко да не позная същността ти. Почти неузнаваема е.

— Все пак мина повече от година, откакто се видяхме. Ти кога си се прибирала за последен път?

— Тази есен. Месец, след като си заминал. Поне така ми казаха.

— Значи знаеш… всичко.

— Няма да ти казвам в колко различни версии. — Тя заговори по-бавно: — Значи това е небезизвестната ти фермерска булка?

Даг сведе поглед, после я погледна отново.

— Сумак Редуинг Хикори, запознай се с Фаун Блуфийлд, съпругата ми. Ако искаш, погледни брачните ни върви.

Сумак завъртя глава.

— Май Дирла и Феърболт ще се окажат прави.

Можеше да каже: „Татко и баба бяха прави.“ Даг си отдъхна. А може би Сумак просто се държеше любезно? Даг се надяваше последните няколко години като патрулен капитан под ръководството на Феърболт Кроу да са я научили на нещо повече от лидерски такт, колкото и да не обичаше да замазва нещата.

— Да, сега вече съм Даг Блуфийлд… без лагер, поне за момента — продължи той.

Тя сви черните си вежди и не обърна внимание на забележката.

— Значи така… госпожо Блуфийлд… ти си моята стринка Фаун, така ли се получава? — Двете млади жени се гледаха и добре разбираха колко смешно е положението. Сумак стисна ръката й. — Чичо Даг! Кой да предположи… — След миг усети нещо. — Какво й е на същността?

— Нищо. Направих малък експеримент. Щит за фермери.

— Ти работиш със същността? Ти?!

— Дълго е за разправяне.

— Даг се обучава за лечител — намеси се Фаун. — Аркади му е наставник. Той е високо уважаван лечител на същности от Юга.

Сумак беззвучно повтори думата „лечител“.

Аркади докосна слепоочието си също както правеше Даг.

— Аркади Уотърбърч от Ню Мун Кътоф на вашите услуги. — Беше наблюдавал с напълно безизразно лице как двамата си разказват семейните клюки, но сега устните му потрепваха.

— Лечител Уотърбърч — кимна любезно Сумак и го огледа развеселена.

Бар се прокашля, за да привлече внимание към себе си.

— А това е Бар от лагер Пърл Рифъл в горното течение на Грейс — представи го Даг. — Бар… той е с мен.

Бар отправи слънчева усмивка на младата жена. Повечето мъже реагираха така, когато се запознаваха със Сумак. Сълзите рукваха по-късно.

Сумак кимна и представи партньора си, може да беше и придружител.

— Това е Рейз от лагера Ню Елм. Миналата есен заведох в Ню Елм патрулен на размяна, но останах известно време, за да им помогна в обучението на младите. Рейз идва с мен в Хикори на първата си размяна.

— Нямам търпение да се запозная с прочутия Феърболт Кроу — призна Рейз.

Даг потисна желанието си да го среже.

— Ще ти се зарадват. Изпращаме много повече патрулни, отколкото идват при нас. — „Ние“ ли каза? Колко бързо се връщат старите навици. — Феърболт ще те спука от работа, но ще ти се отрази добре.

— Надявам се, господине — закима Рейз.

Мътните го взели, патрулите на разменни начала ставаха все по-млади с всяка година. Даг бе полузаслонен и забеляза зареден споделящ нож в дисагите на момчето. Поне идваше подготвен.

Време бе отново да потеглят. Даг проследи уплашения поглед на Фаун към коляното на Сумак — едва сега бе забелязала връзка от над двайсет кожи на гърмящи змии. Сигурно Сумак ги бе провесила така, за да се сушат. От другата страна висеше също такава връзка. Бар се мъчеше да не се разкикоти. Аркади сви вежди.

В този момент се приближи Индиго.

— Даг? Идваш ли, да те чакаме ли, какво да правим?

Даг махна с ръка.

— Идваме.

Сумак вдигна очи към зелената каруца пред тях и попита:

— С тях ли си? Но те са фермери!

— Друга дълга история. Скоро ще спрем за през нощта, искате ли да останете при нас?

Тя погледна партньора си и отвърна:

— Бяхме решили да стигнем до… няма значение. Разбира се. Искам да чуя всичко.

Даг остави Фаун да запознае — отсъстващи богове! — новата си племенница и Рейз с Индиго, който бързо препусна напред, за да съобщи на другите какво става. Бар остана да си говори с Рейз, който не бе много по-млад от него, а Даг, Сумак, Фаун и Аркади поеха напред.

— В интерес на истината, чичо Даг, ти си виновен, че прекарах зимата в Ню Елм — призна Сумак.

— Така ли? Че аз дори не съм стъпвал там.

Тя се ухили.

— Нали знаеш, че ти си виновен за всичко? Не, причината беше бракът ти. Както знаеш, баба ме притиска да доведа съпруг, който да помага в шатрата, а нали знаеш колко й е „приятно“, че съм в патрула.

Даг кимна с разбиране на саркастичната забележка. От всичките му грехове да даде кураж на племенницата си да постъпи в патрула бе най-големият. А той дори не го беше направил нарочно.

— Напоследък дори татко май е на нейна страна. Поне не е на моя, не че някога е бил на моя, но няма да познаеш кой наклони везните.

— Омба ли? — След като най-големият й син вече си имаше брачна връв на ръката, а двете й по-малки деца бяха чираци и ухажваха подходящите хора, Даг не предполагаше, че снаха му е твърде притеснена.

— Мама? Не, разбира се! Нали знаеш, че когато в семейство Редуинг започне скандал, тя излиза да си четка коня. Вероятно така е оцеляла през всичките тези години. Феърболт! Самият Феърболт! — Тя поклати глава, припомнила си предателството му. — Шегувах се с него кога ще се открие поредното място за капитан — е, отчасти се шегувах, отчасти намеквах, нали знаеш как е, когато се опиташ да измъкнеш някаква информация от Феърболт — и той ми каза да имам готовност веднага щом се върна към патрула от детските си години. След това се раздрънка за Масапе и баба Мари.

— Ясно — въздъхна Даг.

— Ти не си там и няма зад кого да се скрия, така че май съм най-новата мишена за сватовниците от семейство Редуинг.

— Ти си следващата глава на рода Редуинг.

Тя тръсна глава и плитката й се люшна.

— Няма ли да е мама?

— Май Кумбия открай време приема майка ти като домакиня.

— Отдавна съм замислила, след като баба почине, да си сменя името на Уотърстрайдър. Просто за да й дам да разбере. Не че тя ще разбере, нали?

Аркади изгъргори нещо неразбираемо.

Фаун се обърна към него, за да обясни.

— Майката на Даг, Кумбия, е имала само две момчета, Даг и Дар. Убедила Омба Уотърстрайдър да промени името си на Редуинг, когато се омъжила за Дар, с надеждата да роди момиче, което да продължи името на рода. Нещо като осиновяване.

Сумак поклати глава.

— Тъй като мама била най-младата от шест момичета, в лагера на езерото Хикори има повече от достатъчно представители на рода Уотърстрайдър. Братовчедите ми са поне сто. А като знам какъв инат е баба, ще живее поне още четирийсет години, а тогава вече ще ми е все едно. Но понякога наистина ме вбесява. Чичо Даг така и не направи нещо, което да я зарадва.

Даг не искаше да обезкуражава една от малкото си защитници, но пък животът го бе направил по-мъдър.

— Животът на Кумбия не е бил лесен. Нито пък й е дал нещо, поне не и нещата, които е искала.

Сумак сви рамене и въздъхна.

— Знам. От всичко, което ме дразни у баба, най-трудно издържам моментите, когато започне да се оплаква от живота си. Не я слушай, чичо Даг.

„Напълно съм съгласен с теб“ — помисли той и попита:

— Как са Катагус и Мари?

Сумак се пооживи.

— Все намират за какво да се разправят. Много обичам Катагус. Истината е, че ако мога да имам брак като на Мари или Масапе, нямаше да е толкова зле.

— Кажи, Сумак — обади се Фаун, — откъде взе змийските кожи?

Сумак се ококори.

— А пък това беше най-странното, което съм виждала! Решихме да минем напряко през Пустошта, за да излезем по-бързо на Северния път, минавахме през една река и открихме удавените змии.

— Полуудавени — прозвуча горчив глас и Даг погледна през рамо към Рейз, който не криеше колко му е неприятно.

— Казах ти да използваш усета си за същност — отвърна Сумак без следа от съчувствие. — Както и да е, спряхме и събрахме, колкото можахме. Кожите ще ни донесат добри пари за сала.

— Не можахме да си обясним как всичките тези змии са се озовали там — продължи Рейз. — Питахме се дали не е имало наводнение, но Сумак ме увери, че няма следи. Пустошта се оказа по-странно място, отколкото мислех. — Той поклати глава в почуда.

Даг се усмихна снизходително.

 

 

Тази вечер лагерът бе оживен, разказваха се различни истории. Накрая Даг призна за змиите. За негово облекчение Фаун и Бар обясниха почти всичко за Рейнтрий и пътуването по реката. Сумак нямаше много за разказване, но преживяванията й се струваха екзотични на фермерите, докато описваше спокойната зима в Ню Елм, лагер на четирийсет мили на запад от Северния път, който покриваше по-голямата част от територията между Пустошта и Хардбойл. Рейз бил на обучение в патрула й и бил безнадеждно влюбен, както ставало с повечето млади мъже. Даг не го съжали. Ако го биваше — а тя едва ли щеше да го води при Феърболт, ако не беше умен и напорист, — някое от младите момичета на семейство Кроу щеше да се погрижи никога повече да не види родния си лагер. Даг прикри усмивката си.

Докато наблюдаваше племенницата си на отблясъците на огъня, го обзе странна тревога. Тя бе като полъх свеж северен въздух, като песен за изгубения му дом. Не че съжаляваше за изгнаничеството си. Един поглед към Фаун бе достатъчен, та сърцето му да запее. Бе прерязал тежестта, която носеше от миналото, и нямаше никакво желание да се сдобие отново със същия товар. Въпреки това…

Сумак непрекъснато се озърташе. Откакто се бе върнал от Лутлия осакатен и отчужден — тогава тя бе на петнайсет, — единственият й чичо стана за нея истински герой. За разлика от Нийта, тя нямаше илюзии — беше го виждала в най-лоша светлина, и то много пъти, но всички в семейството знаеха, че предпочита патрула, вместо да стане създателка на ножове. През целия й живот той бе суховат патрулен, единственият й роднина, който никога не критикуваше избора й, на когото винаги можеше да разчита. И се бе слисала, когато старото дърво бе разперило клони и бе изтръскало корените си, за да избяга с фермерско момиче. Беше прекъснал всички връзки с нея.

Макар и объркана, тя се държеше с Фаун мило и любезно. Докато се разказваха историите за злини, речни бандити, лечение и работа с орехи, Даг се надяваше Сумак да разбере, че Фаун е негов партньор, а не неговото любимо животинче. Все пак тя събра сили да им честити бебето, макар да личеше, че не може да повярва. Накрая очите й заблестяха с типичното за нея зло пламъче и тя призна:

— Нямам търпение да им разкажа, като се прибера.

 

 

Както обикновено преди да си легне, Даг обиколи лагера. Аркади тръгна към него и с прекалено спокоен дори за него глас отбеляза:

— Интересна жена е племенницата ти.

— Така си е.

— На колко години е?

Даг го погледна учудено. Мислеше, че Аркади умее да преценява годините на хората.

— Чакай да помисля. Бях на двайсет и две, когато се роди, защото същата година патрулирах на Големия северен път. Значи сега е на трийсет и пет. Тя е второто дете на Дар. Раждането й донесе огромно облекчение за рода Редуинг. Кредитът на Омба пред мама веднага се вдигна.

— Май не е обвързана.

— Не е.

— Сгодена ли е?

— Не, доколкото знам.

— Интересно защо. Да не би да се е случило нещо в миналото?

— Поне не е казала. Имаше сериозни ухажори. Омба ги наричаше Опашката от мъже.

Даг долови объркването на Аркади.

Много му се искаше да се пошегува с него, но обясни сериозно:

— Имаш невероятен усет за хората. Ако успееш да разбереш какво става, родът Редуинг ще ти е безкрайно благодарен. Ходил съм на патрул с нея веднъж или два пъти. Не мрази мъжете, не предпочита момичета. Истина е, че първите й ухажори бяха прогонени от Дар, но те не бяха за нея. След това престана да ги показва.

— Естествено.

— Семейството й отдавна престана да се тревожи, че ще допусне грешка. Сега вече се питат дали не е било по-добре да допусне грешка, отколкото да стои така.

— Тя е много по-голяма загадка, отколкото човек предполага.

— Така е.

— Доста прилича на чичо си в това отношение.

След тези думи Аркади се отдалечи.

Даг остана загледан след него. „Много интересно!“