Серия
Споделящият нож (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horizon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

15.

На зазоряване се разрази буря и сложи край на приятното сухо време. Докато успокоят уплашените животни и съберат разпилените от вятъра по-леки вещи, капнаха. Даг убеди Фаун да се качи в каруцата; двамата с Бар се увиха в непромокаемите плащове, които им беше ушила на „Завръщане“.

Фаун не знаеше дали да се чуди, или не, че Сумак и партньорът й предпочетоха да тръгнат с тях „само до сала“. Сумак яздеше между Даг и Аркади и си говореше с чичо си в промеждутъците, когато спираше да вали — двамата имаха много да наваксват. През повечето време Аркади мълчеше, но цял ден не седна на капрата при Кала, за да поднови уроците с нея. Бар и Рейз яздеха малко зад тях, забравени и пренебрегнати. Когато вечерта спряха, за да направят лагер, не се наложи да спят на мократа земя, защото Финч и Индиго намериха някакъв обор, който собственикът предоставяше на пътниците. Покривът течеше, старите греди скърцаха под напора на вятъра, но бе по-добре, отколкото да са на открито.

По обед на следващия ден облаците се разкъсаха и отново стана горещо. Бяха в самия край на долината Хардбойл. Реката пролъскваше между клоните на дърветата и от нея се вдигаше пара. Докато напредваха бавно по калния път, Фаун за пръв път видя град Мътън Хаш, където беше салът, а след това и самия сал, който се движеше от единия до другия бряг на въжета. Всъщност два сала се движеха успоредно и когато единият се приближаваше, другият се отдалечаваше.

Реката се оказа по-широка, отколкото предполагаше Фаун, почти половин миля, а Мътън Хаш беше най-голямото селище, в което влизаха от седмици — не просто село, а крайречен град. Когато наближиха, тя видя корабостроителници, складове, хотели, конюшни, пивоварни, пекарни, ковачници, кожарски работилници, продавачи на коне и всичко това й се стори много познато. Когато наближиха брега, видя десетки подредени една до друга лодки. Освен местните каруци, ездачи и хората, тръгнали пеша, се оказа, че керванът с четирийсетте мулета, които пренасяха чай, отново ги е изпреварил.

Не беше никак чудно, че има такава навалица, тъй като улицата до сала беше пълна със сергии, на които се предлагаха храни, напитки и всевъзможни стоки. Фаун се изправи на стремената и подуши: пайове с месо, сладкиши, бира и подсладен чай. Звуците бяха най-разнообразни; някой свиреше на цигулка съвсем като Бери — бърза и много приятна мелодия. Цигуларят подхвана стара песен и музиката се понесе, ту се извисяваше, ту притихваше и на Фаун много й хареса. Подкара Сврачка напред.

Цигуларката се оказа висока слаба жена, застанала на един пън край пътя; русата й коса бе прибрана на опашка и блестеше на слънцето…

— Бери! — писна удивената Фаун.

Бери вдигна поглед и се ухили над главите на събралите се слушатели, пое си дъх и вдигна лъка за поздрав, а след това продължи. Не беше толкова изненадана, колкото очакваше Фаун. Хоторн бе седнал в краката й, протегнал безформената филцова шапка на Бо. Когато се обърна и забеляза Фаун, пусна шапката пред тактуващия крак на сестра си и тръгна към нея. Докато се промъкне, тя вече беше слязла от седлото и го прегърна радостно, а той не я отблъсна като срамежливо момче. „Богове, станал е по-висок от мен!“

— Какво правите тук? — попита Фаун.

— Може да се каже, че ви чакаме. По-точно чакаме Уит да престане да се разправя с кервана си.

„Какъв керван?“

— Добре ли сте всички?

— Да, разбира се, само дето миещата ми мечка избяга, когато бяхме по средата на Грейс. — Хоторн се намръщи на предателството на животинчето.

Фаун изчака Бери да приключи и да се провикне: „Обедна почивка! Пробвайте пайовете със сушени кайсии на мама Флинтридж отсреща. Няма по-добри в цялата долина!“ После скочи от пъна, прибра цигулката в калъфа, вдигна шапката и се промъкна през тълпата към Фаун, като пътьом събра още няколко монети. Прегърнаха се.

— Бери!

— Сестричке! Успяхте значи. Решихме, че ако все пак пътищата ни се пресекат, то ще е тук.

— Къде са Уит и останалите?

Бери посочи към реката.

— Уит си намери работа на кабестана на сала от тази страна, а Ход е от другата. Бо пази конете и багажа на отсрещния бряг. Там поне е далече от пивниците.

Даг и Бар се приближиха, чуха последните й думи и се засмяха. Хората се извръщаха след високите Езерняци и се отдръпваха, а след това зяпаха изумени, когато щастливо ухилената цигуларка ги прегърна.

— Как се озовахте тук? — попита Фаун. — Мислех, че ще се качите на лодка за Трипойнт.

— Качихме се, но Уит се отчая и заяви, че и във фермата не бил работил така робски. А пък онзи глупак капитанът взе, че се натресе в плаващ дънер малко след устието на Хардбойл. Едвам се добрахме до брега, поработихме в селото, но беше очевидно, че лодката няма да плава скоро, да не говорим, че половината неща бяха мокри заради пробойната. Научихме, че ледът по горното течение на Грейс все още не се е разтопил, докато Хардбойл е чиста. Затова си осигурихме превоз на друга лодка до Мътън Хаш, а по-нагоре няма как да се плава.

Мътън Хаш беше границата, до която можеха да стигнат лодките по Хардбойл. Северният път я пресичаше — това не бе случайно, реши Фаун — на трийсетина мили от непроходимите плитчини и бързеи. Според легендата навремето нагоре по течението имало град и мост, но те бяха потънали в мъглите на времето, погълнати от околните гори. Фаун кимна.

— Уит така и не реши кое му харесва повече — реката или пътят — продължи Бери. — Така че ще пътуваме и по двата начина. Нямам нищо против, защото ще спестим три, може би четири седмици от пътя към дома. Ако ще строим нова товарна лодка преди есенното пълноводие, това време ще ни е нужно.

„Може дори да пристигнем навреме, за да засадя градината.“

— Получи ли писмото, което ти изпратих?

— Да, благодаря.

— Нали не сте дошли тук единствено с надеждата да се срещнем? Ние до последно не бяхме сигурни дали ще се приберем тази година.

— Не, но въпреки това все се оглеждахме и ослушвахме. Питахме на сала и разбрахме, че не сте напред. Даг веднага ще го забележат, а когато сте двамата заедно, няма начин да ви пропуснат. Не отричам, че останахме тук с надеждата да се видим, но ми се иска в най-скоро време да продължим на север. По възможност преди брат ти да купи още коне. — Тя се намръщи.

Салът спря сред викове и скърцането на трапа. Пешаци, следвани от каруци, слизаха по склона и тълпата се размърда, когато новите пътници забързаха да се качат. Хоторн хукна да съобщи новината на Уит.

Уит дотича ухилен като луд, прегърна Фаун и стисна ръката на Даг.

— Успяхте значи! Как само се надявах! Мога веднага да ви намеря място.

— Не сме сами — обясни Даг. — Пътуваме с други хора. Млади преселници. Зелената каруца е тяхна.

— Сейдж е ковач, ще си търси работа в Трипойнт — добави Фаун.

— Няма проблем. Доведи ги и тях. Колко неща имам да ви показвам! — Уит се обърна към бързо пълнещия се сал; едър мъж, очевидно собственикът, пазеше край спуснатия трап и го гледаше намръщено. — Трябва веднага да се върна на работа. Не мога да си тръгна през деня, просто не е редно. Ще си поприказваме, когато се качите на борда, освен ако не попаднете на лодката на Ход, тогава той ще ви разкаже всичко. Бери или Хоторн ще ви заведат до жилището ни. Къде е Ремо?

Бар се напрегна.

— Остана в Ню Мун.

Уит премигна.

— Така ли? Защо?

— Заради едно момиче — отвърна простичко Фаун. Това бе достатъчно обяснение, а и нямаше време, защото шефът се провикна гневно. Уит махна с ръка и хукна обратно.

Уит бе колкото променен, толкова и непроменен. Раменете му бяха станали по-широки. Старият му ентусиазъм бе изместен от нов. Бракът очевидно му бе повлиял добре, след като се бе задържал на тази тежка работа. Даг поведе всички, за да им представи Бери и Хоторн, а Фаун реши да запази най-важната новина за по-късно, когато останат сами.

Докато дойде редът им, салът на Уит направи един курс и се върна. Щом се натовариха, капитанът се провикна да вдигнат трапа.

Уит и момчетата от Юга се сприятелиха веднага, още повече че те бяха чували много за него и имаха чувството, че се познават. Въпреки че бяха живели само на трийсет мили от Грей, Хардбойл им се струваше най-голямата река на света и те се кокореха удивени. Капитанът ги наблюдаваше развеселен и дори им позволи няколко пъти да завъртят кабестана.

Някои от пътниците наблюдаваха подозрително Езерняците, но капитанът бе виждал достатъчно като тях и не каза нищо. Мнозина мъже оглеждаха тайно Сумак, но дори на някой да му се искаше да подхвърли забележка, присъствието на останалите Езерняци го възпираше.

Докато водеше Сврачка по трапа, за да стъпи на другия бряг, Фаун доволно си каза, че вече са изминали половината път до дома.

 

 

Даг не се учуди, че Бери ги поведе на две мили от Северния път към ферма с полусрутен обор, който бяха наели съвсем евтино, тъй като бе доста отдалечен. Наблизо имаше добро пасище, което беше много важно, тъй като животните не бяха малко. Уит бе тръгнал на това пътуване с два коня и дрехите на гърба си, а вече разполагаше с шест, въпреки че животните изглеждаха мършави. Но всъщност изборът му не беше лош. Повечето имаха нужда от лечение срещу глисти, почивка и храна, а Уит им ги беше осигурил. Две кобили, изглежда, бяха тормозени, но сега някой се бе погрижил за раните им и ги беше промил.

— До една са кобили — изтъкна Уит пред Даг, когато по залез си дойде от сала. — Като се върнем в Клиъркрийк, вече ще знам кои са за разплод. Дали конят на мама ще е готов да ги заплоди до следващата есен? — Очите му блестяха.

Уит се зарадва, когато разбра, че Сейдж е опитен ковач, и двамата бързо се заговориха за проблемното копито на една от кобилите. Тъй като животните от кервана имаха нужда от почивка, решиха да останат още един ден, а собственикът на имота не им взе пари, защото Сейдж се съгласи да подкове един от конете му. Даг имаше чувството, че върху плещите на младежа пада товар, но младият ковач нямаше нищо против, а останалите му помагаха.

„Не се страхува да работи“ бе похвала, която ласкаеше както северняците, така и южняците; Аркади напълно забрави манията си за чистота, докато оглеждаше новите придобивки на Уит, за да е сигурен, че са добре. В резултат на следващата сутрин младият мъж отведе една от кобилите на пазара в Мътън Хаш и се върна с нова. Похвали се и с друга придобивка.

Показа им арбалет с метална тетива и механизъм за прицелване, направен от майстор в Трипойнт.

— Получих го от един разорен лодкар надолу по Грей — обясни развълнувано Уит и започна да изброява качествата му. Фермерите веднага го наобиколиха, сякаш им предлагаше топъл ябълков пай. Всички пожелаха да пробват арбалета, с изключение на Сейдж, който помоли да го разглоби, за да види дали ще може да възстанови механизма, но на Уит никак не му се искаше.

— Имам само седем стрели — обясни Уит. — Бяха осем, но вече изгубих една, тъй като наблизо нямаше Езерняци, които да ми помогнат да я открия.

Фаун се намръщи и завъртя една от късите стрели в ръка.

— Няма да мога да направя стрели за този лък. Затова пък Сейдж може.

— Надявах се да ми направиш. И дървени стават за упражнение. Така няма да губя металните.

Фаун се пооживи.

— Добре. Ще опитам.

Нагласиха мишена в края на пасището, след това се дръпнаха в другия край и хвърляха монета кой след кого ще стреля. Ставаха все по-шумни. Даг забеляза, че и Бар, Рейз и Сумак нямат търпение да изпробват новата играчка.

Аркади не беше особено впечатлен.

— Груба работа. Разстоянието не е достатъчно, а и стреля бавно. Езерняшките лъкове са по-добри.

Даг стисна устни.

— Да, чудесни са, но се правят за около две седмици и после още една, за да се стегнат. Само че аз съм виждал работилниците в Трипойнт. Щом се хванат, правят по един лък на ден, дори повече от един, ако имат и чираци.

— Бързо и евтино — изсумтя Аркади.

— Да, но ако произвеждат по двайсет за всеки наш, няма да има значение дали няколко ще се счупят, или няма да са достатъчно точни. Ще го сменят и пак ще са по-напред от нас. А направата на този не е лоша, също както и моята приставка — тя издържа години само с дребни поправки. — Даг се замисли за специалния си лък, измайсторен специално за куката. А и приставката за ръката му бе върнала живота на патрулен.

Той бръкна в джоба си, извади една монета и я подаде на Аркади.

— Погледни я внимателно.

Учуденият Аркади протегна ръка и взе монетата.

— Ако я намериш някъде, без да знаеш какво представлява, какво ще си помислиш за обработката на метала?

— Ами… образът на рака е доста сполучлив, а пък буквите са дребни, но се четат. — Аркади присви очи. — Монетен двор Силвър Шоулс Сити. Да се докара тази кръгла форма е по-трудно, отколкото изглежда.

— Така е. Когато посетихме монетния двор в Силвър Шоулс, тогава пътувахме на „Завръщане“, видяхме машина, която прави стотици такива монети. Всяка от тях е произведение на изкуството. Десетки хиляди се превръщат във фермерска магия.

Аркади изви вежди и Даг продължи:

— Те са спомени за търговия или положен труд, които пъхваш в джоба си и можеш да ги пренесеш до другия край на континента. Те движат нещата. С усета си за същност мога да повикам коня си дори да е на цяла миля. Ако имат достатъчно монети, хората от Силвър Шоулс могат да си поръчат керван с четирийсет мулета, които пренасят чай, дори да са на осемстотин мили. А благодарение на същността и сложността си един голям крайречен град като Силвър Шоулс твори нещата по свой си начин.

— Да не би да приемаш фермерския град като творение? — попита Бар и намръщи недоумяващо чело.

— Точно така.

— Ами Езерняшкият лагер?

— Той също.

Аркади понечи да върне монетата и Даг се ухили.

— Задръж я. Там, откъдето идва, има още много. — Той замълча за момент и усмивката му се стопи. — А сега си представи как в град като Силвър Шоулс или Трипойнт започват да произвеждат такива лъкове като монети и ги дадат в ръцете на хиляди фермери като тези, които познаваме. А сега си представи какво ще стане, ако въпросните момчета с техните лъкове попаднат в лапите на злина. Богове, дори не е необходимо да си представяш. Миналата година видях как Езерняците от Рейнтрий бягат, подгонени от фермери, които нито бяха добре организирани като тях, нито толкова добре въоръжени. Злината беше пуснала омаяните поробени фермери да плъзнат, тъй като не знаеше как да се справи с тях, но щеше да се научи, ако й бяхме дали повече време.

Сумак се обърна към него. Очите й бяха спокойни и много умни.

— Хм. Значи си имал нещо наум, когато си напуснал Хикори. Не е било единствено заради начина, по който роднините са се отнесли към булката ти, така ли, чичо Даг?

Аркади трепна, когато чу тези думи, стисна устни и се заслуша в разговора.

— Не го научих от татко — продължи Сумак. — Той даде ясно да се разбере, че си й отдал сърцето си. Единствено Феърболт намекна, че има още нещо. Също и Мари.

— С Феърболт говорихме надълго и нашироко за проблема, преди да замина — отвърна Даг. — Той разбра. Светът около нас се променя, така че не можем да гледаме отстрани. Да намерим нов баланс не е работа за един човек, но някой трябваше да положи началото. — Той си пое дълбоко дъх. — Не знам дали постъпвам правилно, но знам, че съм се отправил в добрата посока.

Рейз не бе казал и дума, но поне слушаше. Това бе достатъчно.

 

 

Дървесните жаби тук бяха невероятно шумни, отбеляза Даг, докато завиваше към хамбара, за да обиколи, преди да си легне. Спря, когато над гласовете им чу подвикването на Уит.

— Чакай, Даг.

Младежът носеше фенер и наклонил глава на една страна, слушаше жабешкия хор.

— Идва ми да си натъпча ушите с памук. Доволен съм, че не ми се налагаше да ухажвам Бери, докато голият ми задник кисне в някоя локва и се надвиквам с останалите, докато тя не се смили над мен.

Даг потисна смеха си.

— Много живо го описа! Може би затова женските жаби сами избират половинките си. За да ги накарат да млъкнат.

— Може би.

Даг отново пое напред, но спря, понеже Уит се обади отново:

— Даг, не ти ли се струва, че Фаун е малко напрегната? Обикновено е по-весела.

Даг се обърна стреснато.

— Така ли ти се струва? Нали всеки ден ми е пред очите, може да не съм забелязал. А пък същността й е толкова ярка заради промените, че прикрива всичко останало. Мислех си, че се държи, но щом казваш…

— Какви промени? — Уит се намръщи.

— Значи още не ти е казала?

— Какво да ми каже?

— Ами… — Даг прецени, че има право да съобщи новината.

— Чакаме дете. — Щеше ли да предизвика съдбата, ако кажеше „първото ни дете“? — В началото на зимата. Фаун казва, че ще е около моя рожден ден, но според мен това е доста рано.

Уит отстъпи крачка назад и зяпна, след това се разсмя.

— Браво! Ще стана вуйчо! А Бери ще е вуйна. Леле! Нямам търпение да им кажа вкъщи. — Черните му вежди се свъсиха. — Чакай малко. Ами онези номера, които ми каза, преди двамата с Бери да се оженим, за да се поотложат нещата?

Даг се надяваше Уит да не види как се е изчервил.

— Никога не съм казвал, че са безпогрешни. Дори при Езерняците се случват грешки.

— Сигурно.

— Нещо се бях… поразсеял.

Уит, мътните го взели, се изкиска. Даг не му обърна внимание, вирна брадичка и пое напред, но Уит закрачи след него.

— Ако е бременна, значи всичко е ясно — заяви Уит, доволен, че тайната е разгадана. — Сигурно е станала избухлива.

— Не съм забелязал.

Продължиха смълчани.

Случайно ли бе станало, или нарочно? Даг се надяваше собственият му ум да не му върти номера. Каква заплаха бе забелязал в Ню Мун Кътоф, за да пожелае съпругата си толкова сляпо точно в този момент? Заплахата да води лек живот ли? Трябваше да признае, че предложението за живот като на Аркади — спокоен, подреден, бе истинско изкушение. Но не и там, не на юг.

Прецени времето. Бяха изминали толкова мили, а малкият огън в утробата на Фаун нито избледняваше, нито угасваше, държеше се с типичната за Искрицата решителност. „Може да е момиче — помисли си той. — Силна като майка си.“ Може би вече беше безопасно да мисли за новата искрица като за човек, неповторим, жив. Може би. Сърцето го стегна, когато старите граници на сигурност и спокойствие се разкъсаха.

Дори да се беше получило съвсем случайно, той не съжаляваше.

 

 

Пет дни по-късно Даг отново мислеше по този въпрос.

Не бяха допуснали грешка, просто мислите им бяха потекли в друга посока. Това нямаше нищо общо с нещата, които си представяше, когато с Фаун заминаха от езерото Хикори — дори му беше трудно да си спомни какво точно си е представял — само двамата, пролетта напъпва, а двамата имат достатъчно време да се отдадат на ласки. Целта на пътуването бе да видят нови неща, защото старите не отговаряха на новите задачи, които ги чакаха. Не можеше да се оплаче, че действителността е надминала представите му.

Обърна се на седлото, за да погледне кервана. Шестнайсет човека и двайсет и пет животни бяха почти колкото пълен патрул, но тези не бяха минали обучението на патрулни. Не бе сигурен как стана така, че го избраха за капитан на патрула. Въпреки това отново използваше старата си система да издава колкото е възможно по-малко заповеди, защото хората започват да ги очакват и забравят, че могат да мислят и действат сами.

Тези хора, събрани откъде ли не, се бяха сработили много по-добре, отколкото бе предполагал. Групата от реката бе свикнала с непознати и много лесно и бързо се сприятелиха с момчетата от Алигаторска шапка. Сумак прие семейство Блуфийлд като роднини по брак на чичо си, а Рейз не смееше да й се противопоставя за нищо. Аркади, както обикновено, си мълчеше, но Даг знаеше, че зоркият му поглед не пропуска абсолютно нищо.

Бери, Кала и Фаун бързо се сприятелиха и едва сега, когато ги видя как си прехвърлят задълженията, помагат си и се смеят заедно, Даг разбра колко изолирана се е чувствала Фаун в Ню Мун Кътоф. В палатката на лечителите я бяха търпели заради него, но нито една Езернячка не се бе заела да я научи на тънкостите на живота им. Затова си каза, че Сумак е странна жена, която не е нито фермерка, нито патрулен. Може би затова толкова често яздеше до странния Аркади.

А пък Фаун, ококорена от почуда, докато изкачваха планините, бе наистина очарователна. Склоновете ставаха все по-стръмни и тя, като истинско чедо на долините, реши, че в скоро време някой връх ще бодне небето. По скалите се стичаха тънки струйки вода и се скриваха в тайни пещери, прикрити от планинска лавровишна с розови цветове. Край клокочещите потоци се бяха разлистили пищни папрати. Малки дупки, колкото да потънеш до глезена, бяха скрити от кървавиче, бял и розов трилиум, цветето, на което бе кръстена майката на Фаун. Познатите северни цветя я караха да се усмихва.

— Сега вече разбирам защо не ни позволяваше да наричаме хълмовете около Гласфордж планини — обърна се тя към Даг.

— Планините в Северен Сийгейт са още по-високи — отвърна Даг. — По върховете им е зима през цялата година, а снегът и ледовете никога не се стопяват.

— Шегуваш се! — подвикна Финч.

— Не. Виждал съм ги — настоя Даг. — Извисяват се бели под ясното лятно небе, върховете и хребетите са като съновидение.

— Дали може да се върти търговия сред тези снегове? — попита замислено Уит. — Отиваш през лятото и продаваш.

— Сигурно изкачването на толкова високи планини е трудно — реши Фаун. — А и ледът…

— Всъщност — започна да разказва Даг — хората там изрязват лед от езерата и го прибират в мазетата, увит в слама. Издържа доста дълго.

— Така е по-практично — рече Фаун.

— Хм — намръщи се Уит. — Какви неща научава човек, когато пътува. Може и аз да пробвам у дома.

След като Даг обясни какво ги очаква, фермерите се подготвиха за първата планинска стръмнина. На сутринта свалиха багажа от товарните животни и ги впрегнаха, а след това свалиха и някои неща от каруцата. Оставиха Бо в ниското да пази разтоварения багаж, защото все още не се бе възстановил напълно след раната в корема, а Ход остана да пази Бо. Планът им бе да стигнат върха до обед, да изпратят момчетата обратно с част от животните и да направят лагер за през нощта. Останалата част от групата щеше да си почине, докато другите пристигнеха на следващия ден, след това да продължат със също толкова тежкото спускане. Следваха четири дни сравнително лесен преход през дълга долина, преди отново да повторят изморителното изкачване.

Всичко вървеше по план до средата на склона, когато друга каруца блокира пътя.

Даг и Индиго първи попаднаха на странната гледка: впряг от три мулета и хърбав кон, целите потни и напълно изтощени. Едно от мулетата бе паднало на колене, оплело се в юздите. До него бе коленичила жена и плачеше, заровила лице в ръцете си.

Груб немощен глас от каруцата не спираше да нарежда:

— Подпали му опашката! Да се научи!

— Госпожо, какво правите с горкото животно? — попита вбесеният Индиго.

Тя вдигна мокрото си зачервено лице, по което бяха полепнали кичури коса. Беше между двайсет и трийсет, блузата й бе подгизнала от пот, полата й беше мръсна.

— Падна и не иска да стане.

— Виждам — отвърна Индиго. — Ако сте изкарали дотук с тези добичета, да знаете, че са напълно изтощени. Вие сте луда, след като се опитвате да изкачите планината сама с този впряг. Нашата каруца има пет чифта и едва теглят.

— Нямаме други. Едното муле издъхна преди дни, затова впрегнахме коня. Трябва да стигнем горе. Нямаме нищо друго…

— С кого говориш, Вайо? — прозвуча отново грубият мъжки глас. — Да не си посмяла да разговаряш с непознати…

Изпод брезента се чу рев на дете.

Даг с нежелание разтвори усета си за същност тъкмо когато един мъж се показа на капрата. Лицето му бе смъртнобледо, ръцете му трепереха. Погледна ги с подозрение. Вътре имаше и две деца. Момиченцето, също болно, лежеше на сламеник. Момченцето бе още почти бебе, завързано здраво, за да не падне, и се дърпаше, за да се освободи. Сигурно то плачеше одеве и щеше да ревне отново.

Жената вдигна поглед към Даг и се сви.

— Граус, помогни ми, тук има един Езерняк!

— Къде? Какво? — Мъжът тъкмо се бе отпуснал вътре, но изпълзя отново и размаха копие за мечки. — Махай се! Няма да ти дадем костите си!

— Този да не би да е луд? — попита Индиго.

— Има треска — обясни Даг. Но бе възможно и да е луд. Даг дръпна Копърхед извън обсега на копието и се провикна към каруцата на Сейдж, спряла по средата на пътя. — Фаун! Бери! Имам нужда от вас.

Двете жени припнаха напред, видяха какво става, а Даг се отдръпна още, за да не притеснява повече непознатите. Вайо се разрида, когато видя женски лица. Мъжът се отпусна на колене зад капрата, но така и не пусна копието, което едва имаше сили да държи. Фаун говореше тихо, Бери задаваше въпроси и много скоро истината излезе наяве.

Семейство Басуд бяха бедняци от някакво село на юг от Хардбойл. Бяха тръгнали с надеждата да получат земя в Олеана. Сейдж и Финч оставиха животните и се приближиха тъкмо навреме, за да научат най-тъжната част от историята. Фаун погледна багажа в каруцата и каза:

— Че вие не носите почти нищо. Там има плодородна земя, но през по-голямата част от годината пада яка работа, да не говорим, че земята няма да започне да ви изхранва веднага. Ако сте близо до долината на Грейс, можете да си намерите работа и да посъберете малко пари.

— Нали точно от такъв живот избягахме! — отвърна Вайо.

Граус се надигна.

— Не се връщам. Няма да търпя да ме унижават и да ми се подиграват.

— След като не можеш да станеш, а не искаш да се върнеш — заговори Бери, бивш капитан на лодка, въпреки че никой не би предположил това по миловидното й лице и русата й коса, — ще трябва да гладувате на този хълм. Така поне ще си спестите усилията. Само недейте да палите опашката на нещастното животно. То не е в състояние да ви изтегли нагоре.

— Най-добре да обърнете още сега — предложи Даг, макар никак да не му се искаше да привлича вниманието към себе си, но трябваше да подкрепи Бери. — Дори да стигнете до върха, има още две изкачвания, които са същите. Няма да издържите.

— Освен това трябва да преместите каруцата, за да могат да минават другите — заяви Бери.

Вайо се разхлипа отново.

Даг забеляза съчувствието в очите на Фаун и предположи какво следва.

— Сейдж — рече тя, — нали половината ни животни са долу. Не може ли да ги впрегнем в тяхната каруца и да ги изтеглим? Така техните животни ще си починат. Като се впрегнат седем двойки, каруцата ще се изкачи за нула време.

Индиго се почеса по главата.

— Ако сме заедно до следващата стръмнина, можем да впрегнем всички добичета и да изтегляме каруците една по една.

Вайо престана да подсмърча и вдигна обнадеждено поглед.

— Наистина ли ще го направите? Ще се получи ли? Моля те, Граус, съгласи се.

Болният измърмори, че щели да ги избият, докато спят, но съпругата му не му обърна никакво внимание и отново погледна Индиго.

— Граус не е такъв, от треската е. Още един ден и ще дойде на себе си. Моля ви, много ви моля… толкова е жестоко, не биваше да го казвате, ако не говорите сериозно…

Така че нощуваха на върха, обвити от леденостудена мъгла, вместо на някое по-ниско и приветливо място, а Даг и Аркади се опитваха да налеят в гърлото на болния лекарство против треска. Граус се бореше с тях с всички сили и ужасът му се изразяваше в псувни и обиди. Съпругата му беше напълно безпомощна, но Бери помогна, като се отнесе с него като с пиян моряк. Аркади не бе толкова уплашен, колкото очакваше Даг. Оказа се, че има богат опит с болни фермери.

Даг обходи лагера, преди да си легне, и се запита дали няма опасност някой да падне в пропастта, ако излезе да се облекчи през нощта, а после се запита дали Аркади няма лекарство за главоболие. За предпочитане силно лекарство.

Спря, защото усети същността на коне и ездачи, които се изкачваха зад тях. Честните хора нямаха причина да пътуват, след като се мръкне, а заради мъглата не се виждаше почти нищо. Покрай пътя често се появяваха бандити. Той отпусна усета си за същност.

Позната същност се сблъска с неговата.

Даг направи няколко крачки надолу по пътя и видя трима ездачи в млечнобялата мъгла. Ремо. Нийта. И Тавия.

— Отсъстващи богове, Даг! — проехтя напрегнатият глас на Ремо. — Крайно време беше, мътните го взели, да ви настигнем!