Лий Чайлд
Нищо за губене (9)

9

Фирмената политика на закусвалнята в Хоуп беше да се долива толкова кафе на клиентите, колкото могат да изпият, и Ричър безмилостно се възползва от нея. Изпи сам почти цял термос кафе. Сервитьорката му остана очарована от този спектакъл. Дори нямаше нужда да я вика, за да му долива. Идваше сама всеки път, когато чашата му оставаше празна — понякога дори преди това, сякаш искаше да му помогне да счупи някакъв световен рекорд по пиене на кафе. Накрая Ричър й остави двоен бакшиш, за всеки случай, ако собственикът решеше да я глоби за тази щедрост.

Когато си тръгна от закусвалнята, навън беше съвсем тъмно. Беше девет часът вечерта. Ричър предполагаше, че през следващите десет часа ще остане също толкова тъмно. Слънцето сигурно изгряваше към седем сутринта на тази географска ширина, по това време на годината. Повървя три пресечки, докато стигна до една малка бакалия. Ако беше в по-голям град, щеше да се нарича „минимаркет“, а ако беше в покрайнините, щеше да бъде част от някоя голяма търговска верига, но в Хоуп си оставаше бакалия — претъпкан, прашен семеен магазин, в който се продаваха само такива неща, от каквито хората наистина имаха нужда.

Ричър щеше да има нужда от вода, протеини и енергия. Купи си три еднолитрови бутилки минерална вода, шест шоколадчета и цяло руло черни найлонови торби за боклук. Продавачката на касата прибра всичко в една хартиена кесия, Ричър си взе рестото и понесе покупките си към същия мотел, в който беше спал предишната вечер — на четири пресечки от магазина. Регистрира се в същата стая, в края на коридора. Влезе в стаята, остави кесията на нощното шкафче и се отпусна на леглото. Възнамеряваше да си почине малко. До полунощ. Не искаше да върви два пъти по двайсет и осем километра в един и същ ден.

Точно в полунощ Ричър стана от леглото и погледна през прозореца. Луната вече не се виждаше. Имаше гъсти облаци и далечни звезди. Той премести покупките си в една от черните найлонови торби и я преметна през рамо. Излезе от мотела, пое в мрака към улица „Първа“ и когато стигна до нея, зави на запад. Нямаше никакво движение. Не се виждаха пешеходци. Повечето прозорци бяха тъмни. Все пак беше полунощ, по средата на нищото. На десет метра западно от железарията тротоарът свърши. Ричър стъпи на асфалта на шосето и продължи да върви. Вървеше с маршова походна стъпка, със седем километра в час. Не беше трудно да поддържа тази скорост на гладкия, равен път. Постепенно влезе в ритъм, до степен, в която му се струваше, че може да върви безкрай, без да спира.

Но все пак спря. Спря след осем километра, на сто метра от разделителната линия между Хоуп и Диспеър, защото долови някаква форма в мрака пред себе си. Някаква дупка в тъмното. Кола, паркирана отстрани на шосето. Боядисана предимно в черно, но с няколко бели петна.

Полицейска патрулка.

Вон.

В момента, в който си помисли за името й, фаровете на колата светнаха. Бяха включени на дълги светлини. И бяха много ярки. Уловиха го на мига. Сянката му се стрелна далеч зад него. Той закри очите си с лявата ръка, защото държеше найлоновата торба с дясната. Остана неподвижен. Фаровете не угаснаха. Ричър слезе от пътя и пое по песъчливата земя, като описваше широк завой на север. Фаровете угаснаха, но вместо тях светна прожекторът до предното стъкло и отново го улови. Светлината го следваше неотлъчно. Затова Ричър смени посоката и тръгна право към нея.

Когато се приближи до колата, Вон изключи прожектора и отвори прозореца. Беше паркирала с лице на изток, двете колела на колата бяха на пясъка, а задната й броня беше точно над границата между двете шосета. Беше в юрисдикцията на своя град, но на самия ръб.

— Предположих, че ще се видим тук — подхвърли тя.

Ричър я погледна, но не отговори.

— Какво правиш? — попита тя.

— Разхождам се.

— Само това?

— Не е забранено.

— Тук не е — съгласи се Вон. — Но ако направиш още три крачки, ще стане.

— Тогава няма да бъде забранено от теб.

— Много си упорит — каза тя.

Ричър кимна.

— Исках да разгледам Диспеър. И ще го направя.

— Там не е толкова готино.

— Сигурен съм, че не е толкова готино. Но обичам сам да вземам решения по такива въпроси.

— Те не се шегуват, наистина. Или ще прекараш трийсет дни в затвора, или направо ще те застрелят.

— Ако ме намерят.

— Ще те намерят. Нали аз те намерих.

— Аз не се криех от теб.

— Набил ли си някого там? Някой помощник на полицията?

— Защо питаш?

— Размишлявах по въпроса, който ми зададе по-рано.

— Не знам със сигурност дали е бил такъв — каза Ричър.

— Не обичам някой да бие помощниците на полицията.

— Този нямаше да ти хареса. Ако изобщо е бил такъв.

— Те ще те търсят.

— Колко е голямо тяхното полицейско управление?

— По-малко от нашето. Мисля, че са две коли и двама полицаи.

— Значи няма да ме намерят.

— Защо се връщаш?

— Защото ми казаха да не го правя.

— Струва ли си?

— А ти какво щеше да направиш, ако беше на моето място?

— Аз съм форма на живот, базирана на естроген, а не на тестостерон — отвърна Вон. — Освен това вече съм голяма и зряла. Щях да го преглътна и да си продължа по пътя. Или да остана в Хоуп. Там е много приятно.

— Ще се видим утре — каза Ричър.

— Не, няма. Или точно след един месец ще дойда да те прибера от същото място, или ще прочета за теб във вестника. Пребит и застрелян, защото е оказал съпротива при арест.

— Ще се видим утре — повтори Ричър. — Ще те заведа на късна вечеря.

После той направи една, две, три крачки и прекрачи тънката линия.