Лий Чайлд
Нищо за губене (66)

66

Ричър се обърна към Вон.

— Едно обаждане от бюрото ти ще обясни всичко. Най-добре да отидем и да се обадим. И бездруго сме тук. Мария е чакала предостатъчно.

— Едно обаждане до кого? — попита Вон.

— До базата на военната полиция западно от Диспеър. Вие сте уведомени за тях, значи и те са уведомени за вас. Така че ще окажат съдействие.

— Какво да ги попитам?

— Накарай ги да ти изпратят по факса досието на Рамирес. Те ще попитат: „На кого?“ Ти ще им кажеш да не се правят на ударени, защото знаеш, че Мария току-що е била при тях, така че знаеш и кой е той. Нека да разберат, че знаем колко време е била Мария при тях — двайсет и един часа, предостатъчно да се сдобият с всички досиета на света.

— И какво ще открием?

— Моето предположение е, че преди две седмици Рамирес е бил в затвора.

 

 

Факсът в полицейското управление на Хоуп беше стар и квадратен, монтиран на специална количка. В началото сигурно е изглеждал ефикасен и елегантен, сега беше мръсен и износен от употреба. Но работеше както трябва. Единайсет минути след като Вон затвори телефона, машината оживя, започна да жужи, глътна една бяла страница и когато я изплю обратно, на нея имаше текст.

Не беше много. Досието съдържаше най-основните факти. Твърде слаб резултат за цели двайсет и един часа работа с бюрократичната машина. Но това се обясняваше от факта, че въпросите се задаваха от пехотата, а отговорите се даваха от морските пехотинци. Съгласуваността между отделните клонове на армията не беше от най-добрите.

Рафаел Рамирес беше редник от морската пехота. На осемнайсет години го бяха изпратили в Ирак. На деветнайсет го бяха изпратили за втори път. На двайсет беше дезертирал, защото му предстоеше трето изпращане в Ирак. Беше избягал, но пет дни по-късно го бяха арестували в Лос Анджелис и го бяха задържали, докато организират военен съд в Пенделтън.

Датата на ареста беше отпреди три седмици.

— Да отидем да намерим Мария — каза Ричър.

 

 

Намериха Мария в стаята в мотела. На леглото й имаше вдлъбнатина на мястото, където беше седяла, за да бъде на топло, да пести енергия, да убива времето, да оцелява. Мария им отвори неохотно, сякаш не се съмняваше, че всички новини ще бъдат лоши. По лицето на Ричър не се четеше нищо, което да промени това убеждение.

Двамата с Вон я изведоха навън и я сложиха да седне на пластмасовия шезлонг, под прозореца на банята. Ричър взе шезлонга от стая номер девет, а Вон — от стая номер седем. Донесоха ги на бетонната веранда и ги наредиха в тесен триъгълник.

— Рафаел е бил морски пехотинец — каза Ричър.

Мария кимна. Не каза нищо.

— Два пъти е бил в Ирак и не е искал да ходи трети път. Така че преди почти четири седмици е избягал. Тръгнал е към Лос Анджелис. Сигурно е имал приятели там. Обаждаше ли ти се?

Мария мълчеше.

— Няма страшно, Мария — каза Вон. — Никой не може да те обвини в нищо.

— Обаждаше се — отвърна Мария. — През повечето дни.

— Как беше той? — попита Ричър.

— Изплашен. Изплашен до смърт. Страхуваше се да дезертира, но се страхуваше и да се върне там.

— Какво е станало в Ирак?

— С него? Всъщност нищо. Но е видял много неща. Каза ми, че хората, на които трябва да помагаме, стрелят по нас, а ние стреляме по хората, на които трябва да помагаме. Всички избиват всички останали. По най-лошия начин. Това го побъркваше.

— Така че е избягал. И повечето дни се е обаждал.

Мария кимна. Ричър продължи:

— Но после изведнъж е спрял — за два-три дни. Нали така?

— Изгуби си мобилния телефон. Постоянно пътуваше. За по-сигурно. После си намери друг.

— Как звучеше по новия телефон?

— Все още беше изплашен. Много притеснен. Дори по-лошо отпреди.

— А после какво стана?

— Обади ми се, за да ми каже, че е намерил някакви хора. Или някакви хора са го намерили. Трябваше да го закарат в Канада. През някакъв град в Колорадо, който се казва Диспеър. Каза ми да дойда тук, в Хоуп, и да чакам да ми се обади. А после да отида при него в Канада.

— Обади ли ти се от Диспеър?

— Не.

— А ти защо отиде при военната полиция?

— За да ги попитам дали не са го намерили и арестували. Притеснявах се. Но ми казаха, че никога не са чували за него. Те са от сухопътната армия, а той е от морските пехотинци.

— И ти се върна тук, за да почакаш още малко?

Мария кимна.

— Не е станало точно така — каза Ричър. — В Лос Анджелис са го арестували. Морските пехотинци са го настигнали. Не си е изгубил телефона. Просто е бил в ареста за два-три дни.

— Той не ми каза така.

— Не са му разрешили.

— Значи пак е избягал?

Ричър поклати глава.

— Предполагам, че е сключил сделка с тях. Морските пехотинци са му предложили избор. Пет години затвор в Левънуърт — или да работи под прикритие за тях, за да разкрият организацията за дезертьори, която урежда бягството им от Калифорния чак до Канада. Имена, адреси, описания, техники, маршрути, всичко. Той се е съгласил, а те са го върнали в Лос Анджелис и са го пуснали. Точно затова не са реагирали от военната полиция. Разбрали са какво става и са им наредили да не ти казват нищо.

— Къде е Рафаел сега? Защо не ми се обажда?

— Баща ми беше морски пехотинец — каза Ричър. Морските пехотинци имат код на честта. Разказвал ли ти е Рафаел?

— За частта, за флота, за Бог и за родината — каза Мария.

Ричър кимна.

— Това са нещата, на които морските пехотинци трябва да бъдат верни. Подредени по приоритет. Най-важното нещо за Рафаел е неговата част. Неговият взвод. Няколко момчета като него.

— Не разбирам.

— Според мен той се е съгласил на сделката, но не е можел да я изпълни. Не е бил в състояние да предаде момчетата като него. Мисля, че е заминал за Диспеър, но не се е обадил да докладва на морската пехота. Мисля, че се е скрил извън града, защото е бил в конфликт със себе си. Не е искал да разбере кой е замесен в организацията, защото се е страхувал, че после ще трябва да ги издаде. Крил се е в продължение на дни, в агония. Без вода и храна. Започнал е да халюцинира и е решил да се върне в Хоуп, да те намери и да потърси друг начин да избяга.

— Къде е тогава?

— Не е успял да стигне, Мария. Паднал е по средата на пътя. Рафаел е мъртъв.

— А къде е тялото?

— Хората от Диспеър са го прибрали.

— Разбирам — каза тя.

А след това, за втори път през последния час, Ричър видя жена да плаче. Вон я прегърна, а Ричър каза:

— Той е бил добър човек, Мария. Добро момче, което просто не е издържало повече. И в крайна сметка не е изменил на онова, в което е вярвал.

Ричър продължи да го повтаря отново и отново, по друг начин и с други думи, макар да знаеше, че това няма да помогне.

 

 

След двайсет минути Мария се наплака и Вон я заведе в стаята. После отново излезе при Ричър и двамата си тръгнаха заедно.

— Как разбра? — попита тя.

— Няма друго рационално обяснение — отвърна той.

— Наистина ли е направил това, което каза? Пожертвал се е доброволно и е загинал мъчително?

— Морските пехотинци са добри в жертването. От друга страна, може би е смятал да ги прецака от самото начало. Може би през цялото време е планирал да тръгне направо към Хоуп, да прибере Мария и да изчезнат заедно.

— От Диспеър до Хоуп няма четири дни път — отбеляза Вон.

— Да, така е — съгласи се Ричър.

— Значи сигурно все пак е направил каквото трябва.

— Надявам се, че Мария е останала с подобно впечатление.

— Мислиш ли, че им е казал за хората в Калифорния?

— Не знам.

— Ако не им е казал, това ще продължи.

— Казваш го така, все едно е лошо.

— Не, но има вероятност да излезе извън контрол.

— Можеш да се обадиш на няколко места. Всички са записани в хотела в Диспеър, с имена и адреси. Можеш да провериш кои са и дали все още са тук, или федералните са ги прибрали.

— Съжалявам за казаното преди малко — рече Вон.

— Не се притеснявай.

Двамата продължиха и Ричър каза:

— Да знаеш, че не сгреши, като направи онова нещо миналата вечер. Иначе излиза, че хората, които са убили Дейвид, са убили и теб. Наистина ли искаш да им се дадеш? Защото аз не искам. Аз искам да живееш.

— Звучи ми като началото на прощална реч — отбеляза Вон.

— Така ли?

— Имаш ли причина да останеш? Пентагонът си пере тайно мръсните ризи, което не е престъпление. Решихме, че и другото нещо не е престъпление.

— Остава третото нещо — каза Ричър.