Лий Чайлд
Нищо за губене (18)

18

Старият пикап продължаваше да ръмжи търпеливо. Шосето беше все така пусто. Но те се затичаха. Стигнаха до пикапа, рязко отвориха вратите и се хвърлиха вътре. Вон рязко включи на скорост и натисна газта. Не казаха нито дума, преди да прекосят границата на Хоуп цели осем дълги минути по-късно.

— Сега вече наистина си гражданин, който има проблем — каза Вон. — Нали? Ченгетата от Диспеър може да са тъпи, но все пак са ченгета. Лешоядите са им показали трупа, те са намерили следите му, а после са намерили втора следа, която показва, че някакъв друг мъж е настигнал трупа по пътя. И на това място има много следи от падане и търкаляне. Така че те ще искат да си поговорят сериозно с втория мъж. Можеш да се обзаложиш.

— Тогава защо не са проследили стъпките ми по-нататък? — попита Ричър.

— Защото знаят накъде си се запътил. В тази посока са само Хоуп и после Канзас. Така че са решили да разберат откъде си тръгнал. И какво ще открият?

— Голяма окръжност. И заровени опаковки от шоколадчета и бутилки от минерална вода, ако търсят много внимателно.

Вон кимна към волана.

— Ясни физически доказателства за едър мъж с големи обувки и дълги крака, който тайно е обиколил техния град същата вечер, в която са изхвърлили от града си едър мъж с големи обувки и дълги крака.

— Да не говорим, че единият от помощниците ме видя.

— Сигурен ли си?

— Дори си поговорихме.

— Страхотно.

— Мъртвецът е починал от естествена смърт.

— Сигурен ли си? Все пак си го опипал в тъмното. А те ще го сложат на масата за аутопсия в моргата.

— Вече не съм в Диспеър. Както ти не можеш да работиш там, така и те не могат да дойдат тук.

— Малките полицейски управления не разследват убийства, идиот такъв. Викаме щатската полиция. А щатската полиция може да разследва навсякъде в Колорадо. И всички са длъжни да им съдействат. Ти си записан в моя компютър от вчера. Не мога да отрека, че съм те видяла, дори да искам да го направя.

— А ти не искаш ли?

— Не знам нищо за теб. Освен че съм почти сигурна, че си пребил един от техните упълномощени помощници. Ти на практика ми го призна. Кой знае какво още си направил.

— Нищо друго не съм направил.

Вон замълча.

— Какво ще стане сега? — попита Ричър.

— При такова положение винаги е по-добре да се движиш с един ход напред. Трябва доброволно да се обърнеш към полицията и да съобщиш какво си видял.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм бил войник. Ние никога не вършим нищо доброволно.

— Е, тогава не мога да ти помогна. Няма какво да направя. От самото начало нямаше какво да направя.

— Може ти да се обадиш — предложи Ричър. — Да се обадиш на щатската полиция и да провериш какво мислят по въпроса.

— Те сами ще се обадят.

— Нека да се обадим първи, както ти каза. Винаги е по-добре да се движиш с един ход напред.

Вон не отговори. Само отпусна газта и намали, когато стигнаха до края на града. Собственикът на железарията беше отворил вратата на магазина и изнасяше стоките си на тротоара. Продаваше някаква хитроумна стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Беше я нагласил като за боядисване на втория етаж. Вон зави надясно по следващата пресечка, после наляво, зад закусвалнята. Улиците на града бяха широки и приятни, а по тротоарите имаше дървета. Тя отби на едно място за паркиране пред някаква ниска тухлена сграда. Приличаше на поща в предградията. Но не беше. Беше полицейското управление на Хоуп. Така пишеше — с алуминиеви букви, закрепени за тухлената фасада. Вон изключи двигателя и двамата с Ричър поеха по настлана с тухли пътека, която водеше към входа на полицейското управление. Вратата беше заключена. Управлението не работеше. Вон отвори с един от своите ключове и обясни:

— Полицаят на рецепцията идва в девет.

Отвътре полицейското управление все така приличаше на пощенска станция. Скучно, износено, бюрократично, но някак си дружелюбно. Подготвено да приема хора. Да решава проблеми. Имаше гише на рецепцията и две бюра зад него. Зад една масивна врата беше кабинетът на началника — на същото място, на което щеше да бъде кабинетът на пощенския началник. Вон заобиколи гишето и се отправи към едното бюро, което очевидно беше нейно. Изглеждаше организирано и подредено, но не прекалено. На бюрото имаше старомоден компютър и телефон. Тя отвори едно чекмедже и намери някакъв указател. Очевидно рядко се свързваха с щатската полиция. Не знаеше номера наизуст. Вон го набра, поиска да я свържат с дежурния, представи се и каза:

— Имаме изчезнало лице. Бял мъж, приблизително на двайсет години, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Можете ли да ни помогнете?

След това се заслуша, погледът й подскочи наляво и надясно и тя каза:

— Не, не знаем името.

Зададоха й още един въпрос, тя погледна надясно и отговори:

— Не знам дали е с тъмна или светла коса. Работим с черно-бяла снимка. Нямаме друго.

Тя замълча за малко. Ричър видя, че се прозява. Беше уморена. Все пак беше работила цяла нощ. Вон отмести слушалката малко встрани от ухото си и Ричър долови тихото тракане на клавиатура някъде в далечното управление на щатската полиция. Сигурно беше в Денвър или в Колорадо Спрингс. Гласът отново заговори в слушалката, Вон я притисна към ухото си и Ричър не чу какво казва.

Вон го изслуша, благодари и затвори.

— Нямат такава информация — съобщи тя. — Очевидно от Диспеър не са съобщили.

— Естествена смърт — каза Ричър. — Мислят като мен.

Вон поклати глава.

— Въпреки това трябваше да съобщят. Необясним смъртен случай близо до пътя, което е поне от общинско значение. Значи трябва да се появи в системата на щатската полиция до една минута по-късно.

— Тогава защо не са съобщили? — попита Ричър.

— Не знам. Но не е наш проблем.

Ричър седна на другото бюро. Беше обикновена държавна мебел, със стоманени крака и тънък плот от талашит, който имитираше дърво — метър на метър и осемдесет. Имаше панел, който да скрива краката, и три чекмеджета, монтирани в десния край. Столът беше на колелца, с тапицерия от сив вълнен плат. Мебелите във военната полиция бяха по-различни. Там столовете бяха с тапицерия от винил, а бюрата бяха от стомана. Ричър беше седял зад десетки такива бюра по целия свят. Гледката през прозореца винаги беше съвсем различна, но самите бюра бяха едни и същи. Както и съдържанието им. Папки, пълни с информация за мъртъвци и изчезнали хора. За някои от тях скърбяха, за други — не.

Ричър си помисли за Люси Андерсън, която приятелите й наричаха Лъки. От предишната вечер, в закусвалнята. Спомни си как кършеше пръсти. Той се обърна към Вон и подхвърли:

— Всъщност донякъде е наш проблем. Може би някакви хора се тревожат за това момче.

Вон кимна. Отново разтвори телефонния указател. Ричър видя как прелисти назад — от „К“, където беше „Колорадо, щатска полиция“, към „Д“, където беше „Диспеър, полицейско управление“. Набра номера и този път Ричър чу от нейната слушалка как оттатък звъни, все едно по-близкият телефонен пост означаваше по-силно напрежение в електрическата система. Когато вдигнаха, Вон им каза същата лъжа: изчезнало лице, бял мъж, някъде на двайсет, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма, не знаем име, цветът на косата и кожата не е ясен, защото работим с черно-бяла фотография. Настъпи кратко мълчание, последвано от кратък отговор.

Вон затвори.

— Не знаят нищо — съобщи тя. — Не са виждали такъв човек.