Лий Чайлд
Нищо за губене (70)

70

Порталът се затваряше автоматично. Задвижваше се от електрически двигатели. Колкото и абсурдно да беше, Ричър си помисли първо това. Портите се движеха бавно, но равномерно. С постоянна скорост. Прекалено равномерно и постоянно, за да ги бутат хора. Движеха се неумолимо, с около трийсет сантиметра в секунда. Вече бяха под прав ъгъл спрямо стената. Всяка половина от портата беше широка пет метра. Значи им оставаше да изминат дъга с дължина около осем метра.

Двайсет и четири секунди.

Порталът беше на разстояние двеста метра. Двеста метра за двайсет и четири секунди не представляваха никакъв проблем за професионален спринтьор, който тича на писта. Но бяха малко невероятно постижение за професионален спринтьор, който тича в кал. И бяха абсолютно непостижими за Ричър. Въпреки това той неволно се стрелна напред, но забави крачка, когато осъзна каква е аритметичната реалност.

И спря съвсем, когато видя как през затварящия се портал влязоха четирима души.

Веднага ги разпозна — по габаритите, силуета, позата и движенията. Най-вдясно беше Търман. Най-вляво беше великанът с гаечния ключ. По средата беше началникът на обекта. Пред себе си той буташе Вон. Тримата мъже вървяха спокойно. Бяха облечени с жълти дъждобрани, широкополи шапки и гумени ботуши. Вон обаче не беше защитена от времето. Беше прогизнала до кости. Косата й беше залепнала за главата. И се препъваше, сякаш на всеки няколко крачки я блъскаха в гърба.

Четиримата вървяха към него.

Ричър отново тръгна напред.

Порталът се затвори с метален трясък, който отекна два пъти — веднъж в реално време и втори път като ехо. После ехото утихна, а Ричър видя как се отвори едно реле и как металното резе щракна на мястото си със силен, прецизен метален звук, като далечен изстрел.

Четиримата продължаваха към него.

Ричър продължаваше към тях.

Срещнаха се по средата на тайната зона. Търман и хората му спряха и застанаха неподвижно на два метра от въображаемата линия, която свързваше купчината от разбити танкове и товарния камион. Ричър спря на два метра от срещуположната й страна. Вон продължи. Прегази калта, стигна до страната на Ричър и се обърна. После сложи ръка на неговата.

Двама срещу трима.

— Какво правиш тук? — извика Търман.

Ричър чуваше как дъждът барабани по дъждобраните. Трима мъже с широки рамене и три шапки от твърд найлон.

— Разглеждам — отвърна Ричър.

— Какво?

— Каквото има.

— Започвам да губя търпение — каза Търман.

— Какво има в камиона? — попита Ричър.

— Каква е тази невероятна арогантност, която те кара да мислиш, че ще ти отговоря?

— Не е арогантност — отвърна Ричър. — Това е законът на джунглата. Ако ми отговориш, ще си тръгна. Ако не ми отговориш, няма.

— Резервите ми от търпение са на привършване — обяви Търман.

— Какво има в камиона? — повтори Ричър.

Търман си пое въздух и го издиша. Хвърли поглед надясно, към началника на обекта, после към великана с гаечния ключ.

Той погледна към Вон и накрая очите му се върнаха на Ричър.

— Какво има в камиона? — настоя Ричър.

— Помощи — отвърна Търман.

— Какви помощи?

— Дрехи, одеяла, медицински материали, очила, протези, храни на прах, преварена вода, антибиотици, витамини, листове строителен шперплат. Такива неща.

— Откъде са?

— Купени са с парите, събрани от църквата от гражданите на Диспеър.

— Защо?

— Защото Исус е казал, че е по-благословено да дадеш, отколкото да вземеш.

— За кого са помощите?

— За Афганистан. За бежанци, жертви на войната и хора, които живеят в мизерия.

— Защо е заварен контейнерът?

— Защото му предстои дълго и трудно пътуване, през много държави и опасни райони, където племенните вождове имат навика да крадат. А катинарите на товарните контейнери могат да се счупят. Както много добре знаеш.

— Защо сте ги събрали тук? На тайно място?

— Защото Исус е казал, че когато даваш милостиня, лявата ръка не бива да знае какво прави дясната, така че милостинята да остане тайна. В този град следваме Светото писание, мистър Ричър. Ти също би трябвало да го правиш.

— Защо целият град се вдигна да защитава един камион с помощи?

— Защото ние вярваме, че благотворителността не бива да различава хората по раса или вяра. Ние даваме помощи на мюсюлманите. А не всички в Америка са съгласни с тази политика. Някои хора смятат, че трябва да помагаме само на братя християни. Този спор се ожесточи. Всъщност пророкът Мохамед е казал, че човек първо трябва да помага на собственото си семейство. А не Исус. Исус е казал, че трябва да правиш за хората това, което искаш да правят за теб. Казал е да обичаш враговете си и да се молиш за онези, които те преследват, така че да бъдеш истински син на баща си, който е на небето.

— Къде са колите от Иран? — попита Ричър.

— Кое?

— Колите от Иран.

— Разтопени и транспортирани по канален ред — отвърна Търман.

— Къде е тринитротолуолът?

— Кое? — повтори Търман.

— Купил си двайсет тона ТНТ от „Киърни Кемикъл“. Преди три месеца.

Търман се усмихна.

— А, това ли — каза той. — Беше грешка. Печатна грешка. Неправилно въведен код. Имахме ново момиче в офиса, което беше объркало номера на ордера от „Киърни“. Доставиха ни ТНТ вместо ТХЕ. В списъка на „Киърни“ са едно под друго. Ако разбираше нещо от химия, можеше да си обясниш защо. Естествено, веднага ги върнахме, със същия камион. Дори не го разтоварихме. Ако си беше направил труда да разбиеш вратата на счетоводния отдел, а не само на финансовия, щеше да видиш документацията.

— Къде е уранът? — попита Ричър.

— Кое? — попита Търман.

— От тези танкове си изтеглил двайсет тона обеднен уран. Аз току-що пресякох цялата тайна зона, но не го видях никъде.

— Стоите на него — каза Търман.

Вон погледна в краката си. Ричър също.

— Уранът е заровен в земята — обясни Търман. — Аз се отнасям много сериозно към въпроса за сигурността. Уранът може да се открадне и да се използва за производство на мръсна бомба. А щатските власти не разрешават на военните да го изнесат. Така че го съхранявам под земята.

— Не виждам следи от изкопни работи — отбеляза Ричър.

— Заради дъжда — обясни Търман. — Всичко е в кал.

Ричър не отговори.

— Задоволих ли любопитството ти? — попита Търман.

Ричър мълчеше. Хвърли поглед надясно, към товарния камион. После наляво, към паркирания багер. И надолу, към земята. Дъждът се плискаше в локвите наоколо и барабанеше по дъждобраните на четири метра от него.

— Задоволих ли любопитството ти? — повтори Търман.

— Може би — отвърна Ричър. — Остава само да се обадя по телефона.

— На кого?

— Мисля, че знаеш.

— Всъщност не знам — каза Търман.

Ричър не каза нищо.

— Така или иначе, моментът не е подходящ да се обаждаш по телефона — каза Търман.

— Мястото също не е подходящо — каза Ричър. — Ще почакам, докато се върна в града. Или в Хоуп. Или в Канзас.

Търман се обърна и погледна към портала. После отново се обърна към Ричър.

Ричър кимна и каза:

— Изведнъж ти се прииска да разбереш с какви телефонни номера разполагам, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш.

— Кажи ми.

— Не — отвърна Ричър.

— Искам да се отнасят с мен с уважение.

— Аз пък искам да ударя голям шлем на стадиона на „Янките“. Но си мисля, че и двамата ще останем разочаровани.

— Обърни си джобовете — каза Търман.

— За номерата ли се притесняваш? — попита Ричър. Може да съм ги запомнил.

— Обърни си джобовете — повтори Търман.

— Накарай ме.

Търман застина, очите му се присвиха и по лицето му се прочете същото съмнение, което Ричър вече беше виждал пред хангара за самолета — същото дългосрочно изчисление на осем хода напред в играта. Отне му една или две секунди, после Търман рязко отстъпи и вдигна дясната си ръка. Дъждът изтрополи по ръкава му. Той махна на двамата си служители да минат напред. Те направиха по две големи крачки и спряха отново. Едрият беше отпуснал ръце покрай тялото си, а великанът удряше гаечния ключ в дланта си — мокър метал в мокра кожа.

— Не е честно да се бием — каза Ричър.

— Да беше помислил по-рано — каза Търман.

— Не е честно за тях — поясни Ричър. — Те са рязали обеднен уран. Болни са.

— Ще поемат този риск.

— Като Ъндъруд?

— Ъндъруд беше глупак. Аз им дадох респиратори. Ъндъруд не си носеше респиратора. Мързеше го.

— А тези двамата носеха ли си техните?

— Те не работят тук. И двамата са съвсем здрави.

Ричър погледна първо едрия мъж, а после великана.

— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли не работите тук?

И двамата кимнаха.

— И сте съвсем здрави? — попита Ричър.

Те отново кимнаха.

— А искате ли това положение да продължи повече от следващите две минути? — попита Ричър.

Двамата се усмихнаха и пристъпиха по-близо.

— Направи го, Ричър — обади се Вон. — Обърни си джобовете.

— Още ли се грижиш за мен?

— Двама срещу един. Единият е колкото теб, а другият е по-голям.

— Двама срещу двама — поправи я Ричър. — Нали и ти си тук.

— От мен няма полза. Дай да го преглътнем и да си ходим.

Ричър поклати глава.

— Не. Какво нося в джобовете си е моя работа.

Двамата мъже направиха още една крачка. Едрият беше отдясно на Ричър, а великанът — отляво. И двамата бяха близо, но не толкова, че да се докоснат. Дъждът шумно барабанеше по дъждобраните им. От косата на Ричър в очите му се стичаше вода.

— Нали знаете, че няма нужда да го правим? — попита той. — Все още можем да си тръгнем оттук като приятели.

— Не мисля така — отвърна началникът на обекта.

— Значи вие двамата изобщо няма да си тръгнете оттук.

— Голяма уста имаш — каза едрият мъж.

Ричър не отговори.

Едрият мъж хвърли поглед към великана и нареди:

— Хайде.

„Изпреварваща контраатака.“

Ричър финтира наляво, към великана. Великанът се отдръпна от изненада, а другият тръгна напред, за да участва в екшъна. Общата инерция ги понесе на запад. Като в някакъв съвършен малък балет. Ричър много внимателно заби петата си в калта, стрелна се в противоположната посока, на изток, и блъсна с лакът едрия в стомаха. Общата сила на удара беше двеста и петдесет килограма. Единият се движеше наляво, другият надясно, а лакътят на Ричър, с размерите на ананас, се движеше най-бързо от всички. Стомахът се намира малко над средата на тялото. Зад него е слънчевият сплит, най-големият автономен център на нервната система в коремната кухина. Един силен удар може да го парализира. Резултатът е силна болка и спазъм на диафрагмата. На свой ред последствието е падане на земята и борба за въздух.

Началникът на обекта рухна.

Падна по лице в една канавка, пълна с вода. Ричър го ритна в ребрата, за да го обърне. Не искаше да се удави. После пристъпи над тялото му и се огледа в ярката синя светлина. Търман беше отстъпил на пет-шест метра. Вон не беше помръднала. Великанът беше приклекнал на три метра от него и държеше гаечния ключ като бейзболен играч, който чака висока топка.

Без да откъсва очи от великана, Ричър каза:

— Дръпни се, Вон. Той ще започне да размахва ключа. Може да те удари, без да иска.

Ричър обаче усети, че Вон не помръдва. Затова отстъпи на изток, за да повлече противниците си след себе си. Великанът го последва, а големите му крака в гумени ботуши тромаво газеха през калта и водата. Ричър се отклони на север, към Търман. Търман отстъпи, за да запази дистанция. Ричър спря. Великанът набра скорост и замахна. Огромният гаечен ключ профуча по хоризонтална дъга, на нивото на раменете. Ричър отстъпи една крачка, гаечният ключ го пропусна и инерцията накара великана да се завърти на пета, така че описа пълен кръг.

Ричър отстъпи още една крачка.

Великанът го последва.

Ричър спря.

Великанът замахна.

Ричър отстъпи една крачка.

Разполагаше със сто и двайсет декара свободно пространство. Ричър не беше нито бърз, нито пъргав, но все пак беше много по-подвижен от всеки човек, който беше с петдесет килограма по-тежък от него. Разполагаше и с естествената издръжливост, която произтичаше от факта, че е точно в такава форма, в каквато трябва да бъде. Не беше пострадал от двайсет години вдигане на тежести и стероиди, както своя противник. Великанът дишаше тежко и всеки пропуснат удар засилваше яростта и адреналина му, така че ставаше все по-безразсъден. Ричър не спираше да се движи, да спира, да отбягва ударите и да спира отново. В крайна сметка великанът разбра какво трябва да направи. Петото замахване не беше насочено към Ричър, а към въображаема точка, която се намираше на метър и половина зад гърба му. Ричър видя какво ще стане в побеснелите очи на противника си и се стрелна в противоположната посока. Към него. Гаечният ключ изсвистя в празното пространство, а Ричър се озова зад гърба на великана, приклекна и заби лакът в бъбрека му. После отстъпи назад, две крачки, три крачки, спря и разтърси ръце покрай тялото си, за да ги отпусне. Великанът се обърна към него. Гърбът му изглеждаше скован, а коленете му бяха отслабнали. Той се хвърли напред, замахна, пропусна и Ричър се отдръпна.

Беше като корида. С тази разлика, че коефициентът на интелигентност на великана все пак беше малко по-висок от коефициента на интелигентност на някой бик. След десетина безплодни замахвания той най-сетне осъзна, че тактиката му не върши работа. Захвърли гаечния ключ в калта и се приготви да атакува с голи ръце. А Ричър се усмихна. Защото вредата вече беше сторена. Мъжът се беше задъхал и леко се олюляваше. Усилието да размахва гаечния ключ и притокът на адреналин го бяха изтощили. Щеше да загуби боя. Той все още не го знаеше. Но Ричър вече го знаеше.

Търман също го разбра. И забърза към портала. Забърза, доколкото можеше. Беше стар човек с тежък дъждобран и големи гумени ботуши, а земята беше потънала в кал.

— Вон, не го пускай — подвикна Ричър. — Трябва да остане тук.

Ричър видя с периферното си зрение как Вон се раздвижи. Малка прогизнала фигурка, която се стрелна на север. Видя и великана, който също се хвърли в атака. Яростна и безумна, от пет метра разстояние. Сто и шейсет килограма, които се приближаваха като товарен влак. В сравнение с него Ричър се чувстваше дребен и неподвижен. Противникът му сигурно някога е бил бърз на футболното игрище, но сега беше бавен. Ботушите му поднасяха по калта. Нямаше никакво сцепление. Когато го достигна, вече се олюляваше и Ричър финтира наляво, отстъпи надясно и го препъна. Великанът се стовари във водата и продължи да се плъзга по инерция. Ричър се обърна и в този момент в гърба го блъсна нещо. Ричър падна тежко на земята, устата му се напълни с кал, той инстинктивно се претърколи, изправи се отново на крака, приклекна и с мъка успя да избегне удара на едрия мъж.

Двама срещу един.

Не действаше достатъчно ефикасно.

Едрият пак замахна с широко, неточно кроше. Ричър го отблъсна и видя, че великанът се опитва да се изправи. Ръцете и коленете му се хлъзгаха в калта. На петдесет метра северно от тях Вон беше хванала Търман за яката. Той се бореше да се освободи. И може би щеше да успее. Тогава началникът на обекта отново замахна, Ричър се раздвижи и юмрукът на противника му отскочи от рамото на Ричър. Все пак го заболя, защото беше поел удар на същото място по-рано, в бара.

Наистина го заболя.

Добре, стига толкова глезотии.

Ричър заби петата си в калта, приведе се към новия си противник и се впусна в серия от тежки удари — бърз, смъртоносен ритъм от четири последователни удара — десен, ляв, десен, ляв — едно, в стомаха — две, в челюстта три, в главата — и четири, ъперкът в брадата — все едно отново се беше превърнал в онова побъркано петгодишно момче. Но вече беше пет пъти по-тежък и осем пъти по-опитен оттогава. Едрият мъж бе започнал да се свлича, когато го настигна последното кроше. Ударът го върна обратно, после той се стовари с такава сила, все едно земята се беше отворила да го посрещне. Ричър се завъртя, засили се и изрита великана в главата, сякаш биеше дузпа, с вътрешната страна на стъпалото в ухото. Силата на удара го изхвърли на половин метър във въздуха, после великанът отново се стовари в калта.

Двамата останаха неподвижни.

Играта свърши.

Ричър провери ръцете си за счупени кости, но не намери такива. Успокои дишането си, после погледна на север в синята светлина. Търман беше успял да се отскубне от хватката на Вон и отново се насочваше към портала, като се хлъзгаше в калта и се извръщаше към нея, за да я отблъсне. Шапката му беше паднала. Косата му беше мокра и разрошена. Ричър тръгна в друга посока. Спря за миг, за да вдигне огромния гаечен ключ. Метна го на рамото си като брадва и потегли напред. Все едно участваха в преследване, но на бавен ход. Ричър настигна Вон на десет метра от портала, подмина я, сложи ръка на рамото на Търман и натисна надолу. Старецът се сви и падна на колене. Ричър продължи към портала. Намери малката сива кутия. Отвори капака. Видя клавиатурата. Замахна с гаечния ключ и я разби на парчета. После я удари отново. И отново. Клавиатурата се посипа на малки натрошени парчета. Зад нея се видя метална платка, която се държеше на няколко тънки жици. Ричър я блъсна с гаечния ключ, така че жиците се скъсаха и платката падна в калта.

Търман все още беше на колене.

— Какво правиш? — каза той. — Сега не можем да излезем оттук!

— Грешиш — отвърна Ричър. — Ти не можеш, но ние можем.

— Как така?

— Почакай, и ще видиш.

— Невъзможно е!

— Щеше ли да ми кажеш комбинацията за отваряне?

— Никога!

— Тогава какво значение има? — попита го Ричър.

— Ричър? — обади се Вон. — Какво имаш в джобовете си, по дяволите?

— Много неща — отвърна той. — Неща, които ще ни трябват.