Лий Чайлд
Нищо за губене (26)

26

Преди да стигне в стаята си, Ричър видя стария пикап на Вон, който влизаше на паркинга на мотела. Движеше се бързо. Прескочи бордюра и продължи право към него. Зад волана седеше Вон в полицейската си униформа. Не изглеждаше на място. Очевидно работата беше спешна. Беше дошла направо, без да се прехвърли в служебната си полицейска кола.

Вон наби спирачките на няколко сантиметра от него. Наведе се през прозореца и нареди:

— Качвай се. Веднага.

— Защо? — попита Ричър.

— Просто се качи.

— Имам ли избор?

— Не, никакъв.

— Честно?

— Не се шегувам.

— Арестуваш ли ме? — попита той.

— Ако се наложи. Ако трябва, ще използвам пистолета и белезниците. Просто се качи в колата.

Ричър я изгледа през предното стъкло. Наистина изглеждаше сериозна. И твърдо решена. Нямаше никакво съмнение. Виждаше се по начина, по който беше стиснала челюсти. Така че той заобиколи колата и се качи до нея. Вон го изчака да затвори вратата и попита:

— Случвало ли ти се е цяла нощ да обикаляш с полицейска кола? Да изкараш една цяла смяна?

— Не, защо? Нали аз самият бях полицай.

— Няма значение. Тази нощ ще ти се случи.

— Защо?

— Защото ни се обадиха служебно. От Диспеър. Издирват те. Така че тази нощ ще стоиш при мен, за да те наглеждам.

— Невъзможно е. Полицаите сигурно още са в безсъзнание.

— Ще дойдат помощниците им. И четиримата.

— Честно?

— Помощниците са точно затова. Да помагат.

— Значи трябва да се крия в колата ти? Цяла нощ?

— Точно така, по дяволите.

— Според теб имам ли нужда някой да ме пази?

— Не. Но моят град има нужда някой да го пази. Не искам проблеми по улиците.

— Точно тези четиримата не са никакъв сериозен проблем. Единият вече не е в най-добрата си форма, а другият повръщаше без моя намеса последния път, когато го видях.

— Значи можеш да се справиш с тях?

— Да, с една ръка и затворени очи.

— Точно така. А аз съм полицай. Нося отговорност за моя град. Никой не може да се бие по моите улици. Не е прилично.

Тя натисна газта, направи обратен завой на паркинга на мотела и излезе на шосето.

— Кога ще пристигнат? — попита Ричър.

— Комбинатът затваря в шест вечерта. Предполагам, че веднага след това ще тръгнат насам.

— И колко време ще имат?

— Комбинатът отваря в шест сутринта — каза тя.

— Не ме искаш цяла нощ в колата си — каза Ричър.

— Ще направя, каквото трябва. Както вече ти казах. Този град е добро място. Не мога да го оставя да отиде по дяволите.

Ричър помълча малко, после каза:

— Мога да се махна от града.

— За постоянно? — попита Вон.

— Не, временно.

— И къде ще отидеш?

— В Диспеър — отвърна Ричър. — Очевидно е. Там няма да създавам никакви проблеми. Полицаите им още са в болницата, а помощниците им цяла нощ ще бъдат тук.

Вон не отговори.

— Както решиш — каза Ричър. — Но служебната ти кола е много удобна. Може да заспя с отворена уста и да хъркам.

Вон направи десен завой, после ляв завой и се отправи към закусвалнята. Помълча малко, после каза:

— Днес пристигна още едно.

— Още едно какво?

— Още едно момиче. Точно като Люси Андерсън. Но тази не е руса, а с тъмна коса. Пристигна следобед, а сега само седи и гледа на запад, все едно очаква някакви новини от Диспеър.

— За приятеля или за съпруга си?

— Може би.

— А може би за своя мъртъв приятел или съпруг, който е бял двайсетгодишен мъж, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма?

— Може би.

— Трябва да отида там — каза Ричър.

Вон подмина закусвалнята и продължи. Когато наближи края на града, направи ляв завой, кара две пресечки на юг и излезе на улица „Четвърта“. Нямаше причина да го прави. Просто караше, за да не спира. На улица „Четвърта“ имаше дървета и магазини на северния тротоар и още дървета и дълга редица от хубави къщи на южния. Къщите бяха с малки дворове, живи плетове и пощенски кутии на стълбове, които никога не бяха съвсем вертикални.

— Трябва да отида там — повтори Ричър.

Вон кимна.

— Почакай, докато помощниците пристигнат. Не бива да се разминавате на пътя.

— Добре.

— И нека да не те виждат, че отиваш.

— Добре.

— И не искам да правиш проблеми там.

— Не знам дали е останал някой, на когото да правя проблеми — каза Ричър. — Освен ако не срещна съдията.