Лий Чайлд
Нищо за губене (22)

22

Солидното шосе с две платна продължаваше практически по права линия в продължение на осем километра до портала за камиони на комбината. Сто метра преди портала, наляво от шосето, се отклоняваше неозначена отбивка, която прекосяваше пущинака и се превръщаше в западния край на единствения път, който минаваше през Диспеър. Ричър веднага го позна — неравно настлан чакъл и евтино асфалтово покритие. Спря да изчака един приближаващ камион, натоварен с блестящи стоманени греди, после един товарен камион с контейнер, който потегляше за Канада. Успя да направи ляв завой, подскочи на неравното шосе, продължи към града и видя всичко, което беше видял вчера, но в обратен ред. Дългата стена от заварен метал, боядисан в бяло, искрите и пушекът, които се вдигаха отвътре, пълзящите кранове. Ричър протегна дългата си ръка през кабината, за да затвори прозореца на отсрещната врата, когато чу оглушителния шум от пневматичните чукове и подуши острата миризма на химически съединения.

До паркинга пред портала за работниците, който се простираше на цели акри земя, и забеляза шевролета на охраната, който се движеше по часовниковата стрелка, докато подскачаше през храсталаците далеч вдясно. Партньорът му, който се движеше обратно на часовниковата стрелка, беше много по-наблизо. Всъщност караше точно през паркинга с трийсет километра в час и явно избираше място, където да прекоси шосето под прав ъгъл. Ричър ускори, а шевролетът забави скоростта, така че пресече малко зад него. Ричър го проследи в огледалото изглеждаше огромен. После Ричър продължи напред, докато остави комбината зад гърба си, а на пет километра напред и вдясно се появи центърът на град Диспеър. Ниски тухлени сгради с кубична форма, унили под следобедното слънце. По шосето нямаше движение. Пътят се издигаше, спускаше и завиваше наляво и надясно, за да избегне всякакви геологични формации, по-големи от хладилник. Беше построен по най-евтиния начин и не беше изравняван или изправян, още откакто беше представлявал коловози за каруци.

Ричър видя как една полицейска кола излиза от някаква пресечка на километър и половина пред него.

Нямаше как да я сбърка. Беше форд краун виктория, в бяло и златно, с черни ролбари отпред и антени на багажника. Колата се измъкна от пресечката, спря за малко и зави наляво.

На запад.

Право към Ричър.

Ричър провери с каква скорост се движи. Осемдесет километра в час. Струваше му се, че е правилно. Нямаше представа какво е ограничението на това място. За всеки случай намали до седемдесет и продължи така. Полицаят вече беше на километър от него и се приближаваше бързо. Общата скорост, с която се приближаваха един към друг, надхвърляше сто и шейсет километра в час. До момента, в който щяха да се срещнат, оставаха приблизително трийсет и пет секунди.

Ричър продължи.

Слънцето му се падаше зад гърба, значи светеше в очите на полицая, което беше добре. Старият пикап, който караше Ричър, имаше най-обикновено предно стъкло, което не беше добре. Десет секунди преди да се разминат, Ричър вдигна лявата си ръка от волана и я притисна към челото си, все едно имаше главоболие и си масажираше слепоочието. Продължи да кара със същата скорост, като гледаше право пред себе си.

Полицейската кола профуча край него.

Ричър погледна в огледалото за обратно виждане и направи няколко бързи изчисления. Оставаха му някъде двайсет и пет километра до границата с Хоуп, а старият шевролет посмъртно нямаше да вдигне над сто и десет, значи трябваше да кара поне тринайсет минути. Форд краун виктория не беше фантастично мощна кола, но полицейските управления я поръчваха със специален пакет от екстри, тунингован двигател за по-бързо ускорение и двоен ауспух за по-добра вентилация. Без никакъв проблем щеше да вдигне сто четирийсет и пет. Значи щеше да го настигне за три минути — горе-долу в момента, в който Ричър се изравнеше с изоставената автокъща, в началото на цели двайсет километра пусто шосе.

А това не беше добре.

Ричър видя в огледалото как полицейската кола прави обратен завой на пътя зад него.

Защо?

Град Диспеър беше собственост на компанията, но шосето през него не можеше да бъде частно. Всеки жител на Хоуп имаше право да го използва, за да се прибира от магистралата. Както и някои жители на щата Канзас. Нямаше начин в Диспеър да не са свикнали да виждат непознати коли.

Ричър отново погледна в огледалото. Полицейската кола ускоряваше зад него. Предната част на колата беше по-висока от задната.

Може би охраната, която се возеше в шевролета обратно на часовниковата стрелка, беше решила да вдигне тревога. Сигурно охранителят беше видял лицето на Ричър и го беше познал. Може би помощниците на полицията, които го познаваха от ресторанта, работеха и като охрана на комбината.

Ричър продължи. Стигна до първата пресечка от центъра на Диспеър.

На десет пресечки пред него се показа втора полицейска кола.

И спря — по средата на шосето.

Ричър наби спирачки, завъртя волана и бързо зави надясно в мрежата от градски улици. Направо отчаян ход. Беше един от най-неподходящите хора в света, ако трябваше да участва в преследване с коли. Не беше добър шофьор. Беше изкарал курса по тактическо шофиране във Форт Ръкър, докато се обучаваше за военен полицай, но не беше впечатлил никого. Бяха му зачели изпита, но най-вече от съчувствие. Година по-късно школата за военни полицаи беше преместена във Форт Ленърд Уд, където имаха по-труден полигон, и Ричър не се съмняваше, че няма да успее да вземе изпита там. Късмет. Понякога късметът помага на хората.

А понякога прави така, че да не са достатъчно подготвени за живота.

На следващите три кръстовища зави наляво, надясно и пак наляво, без да спира или да разсъждава. Улиците бяха обикновени, тесни и притиснати от еднакви тухлени сгради, но вродената ориентация на Ричър беше по-добра от шофьорските му умения и той знаеше, че продължава да се движи на изток — успоредно на главната улица, на две пресечки южно от нея. В центъра нямаше много движение. Една жена, която бавно караше стария си понтиак, го принуди да намали скоростта за малко, но Ричър реши проблема, като зави надясно и пак наляво на следващите две кръстовища, така че я изпревари с цяла пресечка.

Колата зад него не се виждаше. Статистиката беше на негова страна. Според Ричър центърът на Диспеър беше някъде дванайсет на дванайсет пресечки, а това означаваше, че има около 288 отделни улици между всички кръстовища, така че, ако не спираше да се движи, шансовете да се засече с полицейска кола бяха доста ниски.

От друга страна, шансовете изобщо да се измъкне от този лабиринт също не бяха високи. Докато втората полицейска кола блокираше източния край на главната улица, Хоуп си оставаше недостижима дестинация. Освен това Ричър предполагаше, че шевролетите от охраната на комбината са на поста си — западно от града. Предполагаше и още нещо — че в Диспеър не липсват съвестни граждани с лични автомобили с двойно предаване, които щяха да се движат много по-бързо извън пътя, отколкото старият пикап на Вон. Можеха да организират хайка, без да се напрягат особено.

Ричър зави наляво, колкото да не спира. Забеляза право пред себе си полицейската кола, която профуча през едно кръстовище. Движеше се от ляво на дясно. Ричър зави наляво по същата улица и видя полицейската кола в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше от него. Сега той караше на запад. Резервоарът беше пълен една четвърт. Ричър зави надясно на следващото кръстовище и продължи две пресечки на север, до главната улица. Излезе на изток по нея и погледна напред.

Втората полицейска кола си стоеше паркирана насред шосето, като блокираше и двете платна — беше на десет метра на изток от последната пресечка, точно зад универсалния магазин. Светлината на покрива мигаше в червено, като предупреждение за приближаващите коли. Беше почти пет метра и половина на дължина — една от последните наистина дълги коли, които се произвеждаха в Америка. Беше голяма, но от двете й страни до бордюра все пак оставаше малко празно място — метър и двайсет отпред и около един метър отзад.

Което не вършеше работа. Шевролетът на Вон беше широк почти метър и осемдесет.

Майсторите на тактическото шофиране от Форт Ръкър имаха една поговорка: „Не пускай смъртта на шосето — карай по тротоара.“ Ричър можеше да го направи. Можеше да мине покрай полицейската кола, ако качи двете колела на бордюра. Но какво му оставаше после? Състезание в продължение на двайсет километра, в което щеше да кара по-бавната кола.

Нямаше смисъл.

Той отново зави надясно и влезе в лабиринта от улици. Пак видя първия форд краун виктория да минава през едно кръстовище — този път се движеше от изток на запад, на три пресечки от Ричър. Той зави наляво, за да се отдалечи от него. Намали скоростта и започна да се оглежда за паркингите на някакви автокъщи за коли втора ръка. По филмите беше виждал как главният герой паркира в края на редицата от еднакви коли и ченгетата профучават покрай него, без да го забележат.

Но не видя никакви паркинги.

Всъщност не видя почти нищо. И със сигурност нищо, което да му върши работа. Мина покрай полицейското управление (два пъти), покрай магазина за хранителни стоки, фризьорския салон, бара, пансиона и стария хотел, които беше видял преди, докато отиваше към ресторанта, от който го изхвърлиха. Видя една църква, която се помещаваше на първия етаж на най-обикновена сграда. Беше на някаква странна християнска секта нещо за последните дни. Вон му беше споменала, че това е единствената църква в града и собственикът на комбината — феодалният господар на града — дори проповядва в нея. Сградата на църквата беше грозна, тухлена, със сплескана малка купичка на покрива, за да изглежда по-висока от съседните сгради. На купичката имаше гръмоотвод и медната лента, която го заземяваше на нивото на улицата, беше покрита с яркозелена ръжда. Беше най-колоритното нещо в целия Диспеър ярка вертикална ивица, която се открояваше на фона на всичко останало.

Ричър продължи напред. Оглеждаше се, но не виждаше нищо интересно. Щеше да се зарадва на някой сервиз за авто гуми, където да вдигнат стария шевролет. Там можеше да се скрие и същевременно да оправи колелата на Вон.

Но не видя никакви сервизи.

Затова продължи да кара напред, като от време на време завиваше наляво или надясно. През следващите три минути още три пъти видя първата полицейска кола — два пъти пред себе си и веднъж отзад, в огледалото. Мина още една минута, преди да я види за четвърти път. Ричър спря на едно кръстовище и полицейската кола се появи точно в същия момент — на изхода от улицата вдясно от него. Ричър и полицаят се озоваха един до друг, спрели колите си под прав ъгъл на три метра една от друга. Полицаят беше съшият, който го беше арестувал. Едър, тъмен, широкоплещест. Със светлокафява униформа. Той погледна към Ричър и се усмихна. Махна му да мине напред, все едно му отстъпваше предимството, защото Ричър пръв бе стигнал до кръстовището.

Ричър не беше добър шофьор, но не беше и глупав. Нямаше начин да остави полицая зад себе си, ако карат в една и съща посока. Рязко даде на заден ход и натисна газта. Полицейската кола се стрелна напред, за да не го изпусне. Ричър изчака полицая да стигне до средата на завоя, после рязко смени посоката и се промуши покрай него, броня до броня. После зави наляво, надясно и пак наляво, за да бъде сигурен, че се е измъкнал.

Продължи да кара, без да спира. Стигна до заключението, че произволните завои не му помагат с нищо. Шансовете случайно да попадне на преследвача бяха същите, каквито бяха да го избегне. Затова караше по права линия, докато улицата не свърши. После завиваше наляво или надясно. В крайна сметка се получи така, че се движеше в широки концентрични окръжности — достатъчно бавно, за да не катастрофира, и достатъчно бързо, за да може да скочи на газта, ако се наложи, без да задави стария мотор.

За трети път подмина църквата, бара, магазина за хранителни стоки и стария хотел. После и пансиона. Докато минаваше покрай пансиона, вратата му се отвори. С периферното си зрение Ричър видя как някакъв мъж излиза от него.

Беше млад мъж.

Едър млад мъж.

Висок, рус и едър. Спортист. Със сини очи, късо подстригана руса коса и тъмен слънчев загар. С джинси, бяла тениска и сив пуловер с остра яка.

Ричър скочи на спирачката и обърна глава. Но мъжът беше изчезнал зад ъгъла. Ричър даде на заден и натисна газта. Чу се клаксон и един стар джип направи рязък завой, за да го заобиколи. Ричър не спря. Влезе в кръстовището на заден ход и погледна по улицата.

Не видя никого. Само празен тротоар. После забеляза колата, която го преследваше — беше на три пресечки западно от него. Ричър отново потегли напред, зави наляво и надясно и продължи да се движи в широки, безцелни кръгове.

Повече не видя младия мъж.

Но видя полицая още два пъти. Преследвачът му минаваше през далечните кръстовища, без да бърза, все едно разполагаше с цялото време на света. И наистина беше така. Беше два и половина следобед, половината население на града беше на работа в комбината, а другата половина чистеше къщите, печеше сладкиши или зяпаше телевизия. Имаше едно-единствено шосе, което излизаше от града. Полицаят просто се забавляваше. Беше хванал Ричър в капан и го знаеше.

И Ричър също го знаеше.

Нямаше как да избяга.

Трябваше да спре и да се бие.