Лий Чайлд
Нищо за губене (59)

59

Ричър поседя малко в абсолютната тишина след спирането на двигателя. Ушите му звъняха. Той отвори вратата на самолета и излезе на крилото. Търман му подаде кашона от задната седалка. Ричър го взе с една ръка и се спусна на асфалта. Двамата войници пристъпиха напред, застанаха мирно, отдадоха чест и останаха замръзнали като гвардейци. Търман се спусна след Ричър и взе кашона от него. Един от войниците пристъпи към тях. Търман леко се поклони и му подаде кашона. Войникът също се поклони леко, взе го, обърна се на пета и тръгна с бавна маршова стъпка към хъмвито. Вторият войник тръгна след него, в крачка. Търман ги последва. Ричър последва Търман.

Войниците прибраха кашона в товарния отсек и се качиха отпред. Ричър и Търман се качиха отзад. Колата беше масивна, но с малки седалки, на голямо разстояние една от друга заради широкия тунел на трансмисията. Двигателят беше дизелов. Направиха остър завой на площадката и подкараха към една сграда в средата на малка ливада. Два от прозорците на първия етаж светеха. Колата спря, войниците взеха кашона от товарния отсек и с бавна маршова стъпка го внесоха в сградата. Минута по-късно се върнаха, без него.

— Готово — каза Търман. — Работата е свършена, поне за тази вечер.

— Какво имаше в кашона? — попита Ричър.

— Хора — отвърна Търман. — Мъже, може би и жени. Изстъргваме ги от метала. Когато е имало пожар или експлозия, само това остава от тях. Черни сажди, изпечени върху метала. Изстъргваме ги, прибираме ги в хартиени пликове и събираме всички останки от деня в един буркан. Това е най-близкото нещо до погребение, което можем да им осигурим.

— Къде сме?

— Във Форт Шоу, щата Оклахома. В горния край на щата. Тук се грижат за възстановените останки от войниците. Както и за други неща. Работят заедно с лабораторията за идентификация на човешки останки на Хаваите.

— И ти идваш дотук всяка вечер?

— Когато се налага. За съжаление се налага през повечето вечери.

— Какво ще стане сега?

— Ще ми дадат да вечерям и ще напълнят резервоарите на самолета ми.

Войниците се качиха обратно отпред, хъмвито пак обърна и продължи още сто метра, до основния комплекс от сгради. Военна база от петдесетте, една от хиляди подобни в целия свят. Тухли, зелена боя, варосани бордюри, изметен асфалт. Ричър никога не беше идвал тук. Дори не знаеше, че има такава база. Спряха до една странична врата, над която имаше надпис: „Офицерски клуб“. Търман се обърна към Ричър.

— Не мога да те поканя да вечеряш с мен. Вече са сервирали за един човек и ще се почувстват неудобно.

Ричър кимна. Знаеше как да си намери храна във всяка военна база. Най-вероятно по-добра от тази, която щяха да сервират на Търман в офицерския клуб.

— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря, че се сети.

Търман слезе от колата и влезе в сградата. Войниците отпред се обърнаха, защото не знаеха какво следва. И двамата бяха редници, вероятно на постоянна служба в САЩ. Сигурно бяха служили малко в Германия, но нищо по-сериозно. Не бяха ходили в Корея. И със сигурност не бяха участвали във войната в Залива. Щеше да им личи.

— Спомняте ли си как сте носили памперси, когато сте били на една годинка? — попита ги Ричър.

Шофьорът отговори:

— Не с подробности, сър.

— По онова време бях майор от военната полиция обясни Ричър. — Сега ще се поразходя, а вие няма от какво да се притеснявате. Ако държите да се притеснявате, ще намеря вашия командир и двамата ще си поговорим братски като двама офицери, а вие ще излезете глупаци. Как ви звучи това?

Войникът не беше съвсем пропаднал. И не беше съвсем тъп.

— В коя част и къде служихте, господине? — попита той.

— Сто и десета бригада на военната полиция — отвърна Ричър. — Щабът беше в Рок Крийк, щата Вирджиния.

Войникът кимна.

— Още е там. Сто и десета още работят здраво.

— Надявам се — отвърна Ричър.

— Приятна вечер, сър — каза войникът. — До десет в столовата ще има вечеря, ако сте гладен.

— Благодаря, редник — отвърна Ричър.

После слезе, а войниците се отдалечиха с бронираната кола. Той остана неподвижен за миг в хладния нощен въздух, после тръгна към самотната сграда в средата на ливадата. Първоначалното й предназначение не беше ясно. Нямаше причина една сграда да бъде отделена от останалите, освен ако в нея не се държат заразно болни или експлозиви, а тази сграда не приличаше нито на болница, нито на оръжеен склад. Болниците бяха по-големи, а оръжейните складове — по-масивно построени.

Ричър влезе през главния вход и се озова в малко квадратно антре. Пред него имаше стълби, а от двете му страни — врати. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Светещите прозорци бяха на първия етаж. Мотото на Ричър гласеше: „Ако не знаеш накъде да вървиш, тръгни наляво.“ Той отвори вратата от лявата страна, но не намери нищо интересно. Административен офис, в който светеше, но нямаше никого. Ричър се върна в антрето и отвори дясната врата. Вътре имаше бюро, зад което седеше военен лекар с чин капитан. На бюрото беше бурканът на Търман. Мъжът изглеждаше доста млад за капитан, но военните лекари се издигат бързо. Обикновено ги повишаваха два пъти по-рано от останалите.

— Кажете? — каза той.

— Пристигнах с Търман — отвърна Ричър. — Искам да знам нещо за неговия буркан.

— Какво по-точно?

— Наистина ли вътре има това, което той казва?

— Имате ли право да знаете?

— Преди имах. Бях във военната полиция. Работех по разследвания с медицински методи заедно с Наш Нюман, който сигурно ти е бил началник още когато си бил лейтенант. Освен ако вече не се е пенсионирал.

Човекът кимна.

— Пенсионира се. Но го знам.

— Е, има ли хора в този буркан?

— Най-вероятно. Всъщност почти сигурно.

— Въглеродни останки? — попита Ричър.

— Не — отвърна човекът. — При високи температури въглеродът изгаря и се превръща във въглероден двуокис. След кремация от хората остават медни, натриеви, железни, калциеви и магнезиеви окиси, само неорганични съединения.

— И в буркана има такива?

Човекът отново кимна.

— Напълно съвпадат с обичайния състав на изгореното човешко тяло.

— Какво правите с тях?

— Изпращаме ги в централната лаборатория за идентифициране на човешки останки на Хаваите.

— А те какво правят с тях?

— Нищо — отвърна човекът. — В останките няма ДНК. По същество са просто сажди. Цялото нещо е някаква пародия. Но Търман не спира да идва. Той е сантиментален стар човек. Очевидно не можем да го спрем. Така че правим малка церемония, за да го посрещнем, и приемаме каквото ни донесе. След това обаче не можем да го изхвърлим. Трябва да се отнесем с уважение. Ето защо изпращаме материалите на Хаваите, за да не стоят при нас. Представям си, че просто ги прибират в някакъв килер и забравят за тях.

— И аз така мисля. А Търман казва ли ви откъде са останките?

— От Ирак очевидно.

— А от какви превозни средства?

— Има ли значение?

— Мисля, че да.

— Не получаваме такива подробности.

— Каква е била тази сграда преди? — попита Ричър.

— Клиника за венерически болести — отвърна лекарят.

— Може ли да използвам телефона? — попита Ричър.

Човекът му посочи телефона на бюрото.

— Действай.

Ричър набра 411 и попита за номера на Дейвид Робърт Вон, с адрес на улица „Пета“ в Хоуп, щата Колорадо. Повтори си го веднъж, за да го запомни, после го набра.

Никой не вдигна.

Ричър затвори и попита:

— Къде е столовата?

— Следвай миризмата — отвърна лекарят.

Оказа се добър съвет. Ричър се върна до основния комплекс и тръгна покрай него, докато не усети миризмата на пържено, която се носеше от една мощна вентилационна шахта. Шахтата влизаше през стената на една ниска пристройка до по-голяма квадратна едноетажна сграда. Кухнята на столовата и самата столова. Ричър влезе и няколко души го изгледаха въпросително, но никой не го попита нищо. Той се нареди на опашката и си взе чийзбургер с размерите на хандбална топка, пържени картофи, боб и чаша кафе. Занесе всичко на една маса и започна да се храни. Бургерът беше отличен, което беше стандарт за армията. Готвачите от армейските столови водеха яростна борба помежду си кой ще направи най-доброто кюфте. Кафето също беше отлично. Беше уникална смес, която се използваше в цялата американска армия и според Ричър беше най-доброто кафе на света. Пиеше такова, откакто се помни. Пържените картофи бяха добри, а бобът ставаше. Вероятно ядеше по-вкусна храна от рибата на скара, която сервираха на офицерите.

Ричър си взе още кафе, настани се на едно кресло и прочете военните вестници. Предполагаше, че двамата редници ще дойдат да го повикат, когато Търман реши да си тръгва. Щяха да откарат гостите до пистата, да отдадат чест и да приключат с малкото си представление точно навреме, малко след полунощ. После самолетът щеше да рулира, да излети, да набере височина и да лети около деветдесет минути. Така щяха да се върнат в Диспеър до два часа през нощта, което, изглежда, беше нормалното разписание на Търман. Безплатно гориво за три часа и безплатна вечеря. Не беше лоша сделка в замяна на полупразен буркан със сажди. Търман се беше описал като „прероден евангелист, американец и бизнесмен — в този ред“. Не беше ясно какъв точно християнин е, но със сигурност беше добър бизнесмен.

Кухнята на столовата затвори. Ричър прочете вестниците и задряма. Редниците така и не се появиха. Десет минути след полунощ Ричър се събуди и чу двигателя на малкия самолет някъде в далечината — и докато осъзнае какво чува, шумът на двигателя се усили. Докато изтича навън, малкият бял самолет вече беше излязъл на пистата. Ричър спря и го проследи с поглед, докато самолетът набра скорост, излетя и потъна в тъмното небе.