Лий Чайлд
Нищо за губене (39)

39

Ричър остана неподвижен няколко секунди, докато премисли с какви възможности разполага, после отключи пикапа и измете парченцата натрошено стъкло от седалките и таблото. Почисти ги и от пода на колата в краката на шофьора. Не му се искаше педалът на спирачката да заяде по средата на пътя. Нито пък педалът за газта. Пикапът и бездруго беше доста бавен.

Пет километра обратно до града, още двайсет до границата и още осем до центъра на Хоуп. Общо трийсет и три километра, които трябваше да измине бавно в студа и вятъра. Все едно караше мотоциклет, но без каска. Лицето на Ричър беше изтръпнало и очите му сълзяха, когато паркира пред закусвалнята малко преди девет часа сутринта. Патрулката на Вон не беше там. Тя не беше вътре. Закусвалнята беше полупразна. Напливът за закуска беше отминал.

Ричър влезе, седна в сепарето в дъното и си поръча кафе и закуска на сервитьорката от дневната смяна. Студентката не беше на работа. Жената му донесе чаша и я напълни от термоса, а Ричър я попита:

— Полицай Вон мина ли тази сутрин?

— Тръгна си преди половин час — отвърна тя.

— Добре ли беше?

— Стори ми се мълчалива.

— А Мария? Момичето от Сан Диего?

— Тя дойде малко преди седем.

— Закуси ли?

— Обилно.

— А Люси? Блондинката от Лос Анджелис?

— Не съм я виждала. Мисля, че е заминала.

— С какво се занимава съпругът на полицай Вон?

— Ами вече с нищо — отвърна сервитьорката.

Ричър остана с впечатление, че за нея въпросът му беше безсмислен. Все едно ситуацията трябваше да е ясна за всички.

Но точно тази ситуация не беше ясна за Ричър.

— Какво, безработен ли е? — попита той.

Жената отвори уста да му отговори, но после спря, все едно изведнъж си спомни, че ситуацията не беше ясна за всички и може би точно тя не биваше да я изяснява. Сякаш беше на ръба да се изпусне за нещо лично. Затова просто поклати глава с видимо неудобство и се отдалечи с термоса. Когато пет минути по-късно му донесе храната, изобщо не проговори.

 

 

Двайсет минути по-късно Ричър се върна при повредения пикап, подкара на юг и пресече улица „Трета“ и „Четвърта“, а после зави наляво по „Пета“. Забеляза патрулната кола на Вон, спряна до бордюра. Продължи и спря зад нея — до пощенската кутия с идеално подредените букви. Постоя по средата на улицата, без да спира двигателя. После слезе от колата, приближи се до патрулката и докосна капака на двигателя на форда. Беше още много топъл. Вон си беше тръгнала от закусвалнята преди почти цял час, но явно след това беше покарала още малко. Може би си е търсила шевролета или пък Ричър. Или пък нито едно от двете. Или и двете. Ричър се върна в пикапа, даде на заден, завъртя волана и се качи на алеята пред нейната къща. Паркира на няколко сантиметра от вратата на гаража и се измъкна от колата. Не заключи вратата. Очевидно нямаше смисъл.

Ричър мина по алеята между храстите и отиде до вратата. Сложи ключодържателя й на пръста си и почука на вратата, само веднъж. Ако беше будна, щеше да го чуе. Ако спеше, не искаше да я буди.

Беше будна.

Вратата се отвори и тя надзърна от сумрака в коридора. Косата й беше влажна от душа и сресана назад. Беше облечена с твърде голяма бяла тениска. Може би не носеше нищо друго. Краката й бяха голи. Изглеждаше по-млада и по-дребна отпреди.

— Как ме намери? — попита тя.

— В телефонния указател — отвърна той.

— Снощи пак си идвал. Разглеждал си. Една съседка ми каза.

— Къщата е хубава — каза Ричър.

— И на мен ми харесва — отвърна тя.

Вон забеляза ключовете на пикапа на пръста му.

— Трябва да ти призная нещо — каза той.

— Сега пък какво?

— Някой е изпочупил всичките ти прозорци.

Тя го бутна, за да излезе на алеята. Обърна се към колата, разгледа пораженията и каза:

— Мамка му.

После сякаш се сети, че стои на двора боса и по тениска, и се върна вътре.

— Кой беше? — попита тя.

— Има хиляди заподозрени.

— Кога стана?

— Тази сутрин.

— Къде?

— Ходих до комбината.

— Ти си идиот.

— Знам. Съжалявам. Ще ти платя за нови стъкла.

Ричър свали ключовете от пръста си и ги протегна към нея. Тя не ги взе.

— По-добре влез.

 

 

Отвътре къщата беше точно такава, каквато предполагаше. От дясно на ляво имаше гараж, после килер, кухня, дневна и две спални. Явно кухнята беше центърът на дома. Беше красива стая, с цветни шкафове и гипсови корнизи. Съдомиялната машина работеше, в мивката нямаше чинии, а плотовете бяха подредени, но все пак се усещаше, че в къщата живее някой. Имаше маса за четирима, но само с три стола. Навсякъде имаше неща, които майката на Ричър наричаше „детайли“. Сухи цветя, бутилки с натурален зехтин, които никога нямаше да се използват за готвене, стари лъжици. Майката на Ричър твърдеше, че такива неща придават характер на стаята. Самият Ричър не беше съвсем сигурен как нещо друго освен човешко същество може да има характер. Като малък приемаше нещата прекалено буквално. Но с годините беше разбрал какво имаше предвид майка му. И кухнята на Вон имаше характер.

Предполагаше, че това е нейният характер.

Струваше му се, че всичко е било избрано от един и същ човек и подредено от едни и същи две ръце. Нямаше свидетелства за компромиси или сблъсък на различни вкусове. Ричър знаеше, че едно време кухнята се е смятала за женско царство. Със сигурност беше така по времето на майка му, но тя беше французойка, което също имаше значение. А оттогава нещата се бяха променили, поне така си мислеше Ричър. Сега и мъжете готвеха. Или поне оставяха празни кутии от бира или лекета от машинно масло по линолеума на пода, когато поправяха двигателите на моторите си.

Но в тази къща нямаше следи от втори човек. Никакви. Абсолютно нищо. Ричър беше застанал до умивалника и виждаше дневната през арката, която си беше просто място за врата, но без врата. В дневната имаше само едно кресло, телевизор и кашони за пренасяне, които стояха запечатани.

— Искаш ли кафе? — попита го Вон.

— Винаги искам кафе.

— Спа ли снощи?

— Не.

— Тогава недей да пиеш кафе.

— Кафето ме държи буден, докато не стане време да си лягам.

— Колко най-дълго си стоял буден?

— Близо седемдесет и два часа.

— По работа?

Ричър кимна.

— Беше някакъв важен случай, преди двайсет години.

— Важен случай във военната полиция?

Той отново кимна.

— Някой правеше нещо на някой друг. Не си спомням подробностите.

Вон изплакна каната на кафеварката и напълни машината с вода. Беше голяма, от неръждаема стомана и изглеждаше надеждна. Вон сипа кафе в кофичката и натисна един бутон. После каза:

— Снощи само след час помощниците от Диспеър си тръгнаха.

— Намериха ме в бара — каза Ричър. — Подмамиха ме на запад с телефонното обаждане и ме хванаха. Беше капан.

— И ти се хвана?

— Не, те се хванаха. Аз знаех какво правят.

— Как така?

— Преди двайсет години стоях буден по седемдесет и два часа, за да се разправям с по-лоши хора, отколкото някога ще се намерят в Диспеър.

— Какво стана с помощниците?

— Присъединиха се към редовната полиция. В здравната служба.

— И четиримата?

— И шестимата. На място се появиха още двама.

— Ти си като вълна от престъпления. От един човек.

— Не, аз съм като Алиса в Страната на чудесата — каза Ричър.

Беше ред на Вон да кимне.

— Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Защо не правят нищо по въпроса? Пребил си осем души, шестима, от които са служители на реда, разбил си две полицейски коли и все още си обикаляш свободно.

— Точно това е въпросът — каза Ричър. — Обикалям си, но в Хоуп, а не в Диспеър. Ето първото странно нещо. Единственото, което искат, е да разкарат хората оттам. Не се опитват да защитават закона и справедливостта, нито да раздават наказание.

— А кое е второто странно нещо?

— Нападнаха ме шестима срещу един, а аз си тръгнах само с две синини и ожулени кокалчета от това, че съм ги набил. Всичките са слаби и болни. Единият дори спря да се бие, за да повърне.

— Защо става така?

— Жената от моя мотел смята, че нарушават законите за опазване на околната среда. Може би работят с някакви отрови.

— Това ли крият?

— Може би — отвърна Ричър. — Но е малко странно, че жертвите помагат да се прикрие престъплението.

— Хората се притесняват да не останат без работа — каза Вон. — Особено в онзи град, където нямат алтернатива.

Тя отвори един шкаф и извади чаша за кафе. Беше бяла, с идеална цилиндрична форма, височина от десет сантиметра и диаметър от шест и половина. Беше изработена от фин порцелан, тънък като хартия. Вон я напълни от кафеварката и Ричър веднага разбра по аромата, че кафето е страхотно. Тя хвърли поглед към дневната, но после занесе чашата до кухненската маса и я сложи пред един от трите стола. Ричър погледна кашоните и самотното кресло в дневната и попита:

— Скоро ли се нанесе?

— Преди година и половина — отвърна Вон. — Нещо не намирам време да разопаковам багажа.

— Къде живееше преди?

— На улица „Трета“. Имахме малка къща на два етажа, но решихме, че искаме по-голяма къща на един етаж.

— Вие?

— Двамата с Дейвид.

— А той къде е? — попита Ричър.

— В момента го няма.

— Да съжалявам ли за това?

— Малко.

— С какво се занимава?

— Вече с нищо.

Тя седна на един от столовете, пред които нямаше чаша за кафе, и придърпа тениската си надолу. Косата й съхнеше и отново се накъдряше. Под тениската беше гола, но не се притесняваше от този факт. Ричър въобще не се съмняваше в това. Тя го гледаше право в очите, все едно знаеше, че той знае.

Ричър седна срещу нея.

— Какво друго има? — попита тя.

— Жената от мотела смята, че комбинатът печели прекалено много.

— Всички го знаят. Търман е собственик и на банката, а одиторите пускат слухове. Той е много богат човек.

— Жената от мотела смята, че пренася наркотици или нещо подобно със самолетчето си.

— А ти как смяташ?

— Не знам.

— Това ли е заключението ти?

— Има и друго.

— Какво друго?

— Една четвърт от завода е скрита зад стена. Има тайна зона. Според мен той има договор да рециклира военни отпадъци. Оттам са парите. Договорът с Пентагона е най-бързият начин да забогатееш в наши дни. Точно затова има и база на военната полиция на шосето. Търман претопява тайни военни отпадъци, които могат да представляват интерес за някого. Дебелина на бронята, използвани материали, конструкция, системи за управление всички подробности са важни.

— И това е всичко? Законен бизнес по държавна поръчка?

— Не — каза Ричър. — Не е всичко.