Лий Чайлд
Нищо за губене (13)

13

Колкото повече се приближаваше до граничната линия на Хоуп, толкова повече си позволяваше да се върне към шосето. Хоуп не беше голям град и на Ричър не му се искаше да го пропусне в тъмното. Така щеше да продължи да върви вечно, чак до Канзас. Но все пак се връщаше достатъчно бавно, така че когато най-сетне излезе на шосето и усети чакъла под краката си, до граничната линия му оставаше само около един километър. Според часовника в главата му беше полунощ. Беше развил добра скорост — почти пет километра в час, — макар че още четири пъти падна и на всеки трийсет минути се отклоняваше от курса, за да провери дали не е изгубил пътя.

Евтината настилка на пътя от Диспеър захрущя под краката му, но твърдата равна повърхност му позволи да ускори ход. Ричър влезе в ритъм и покри останалия километър за по-малко от петнайсет минути. Беше все така студено. И тъмно като в рог. Но той долови приближаването на черния асфалт. Почувства го. А после почувства и как повърхността на шосето се промени под краката му. Левият му крак се отблъсна от чакъл, а десният му крак стъпи на асфалта, гладък като кадифе.

Отново беше прекосил границата.

Ричър остана неподвижен за миг. Разпери ръце и вдигна очи към черното небе. После право в лицето го блъсна светлината на ярки автомобилни фарове, които го уловиха в лъчите си като в капан. Включи се и прожектор, който го огледа от глава до пети и обратно.

Полицейска кола.

Фаровете угаснаха толкова внезапно, колкото бяха светнали, в колата се включи светлината на тавана и разкри дребната фигурка зад волана. Светлокафява униформа и светла коса. И крива усмивка.

Вон.

Беше паркирала направо на пътя, на пет метра навътре в юрисдикцията на Хоуп, и чакаше в тъмното. Ричър пое към колата, като я заобиколи отляво. Спря до вратата на пътника, отвори я и се натъпка на предната седалка. В колата се чуваше мърморенето на полицейската радиостанция и се усещаше парфюм.

Ричър попита:

— Е, свободна ли си за късна вечеря?

— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.

— Върнах се, както ти обещах.

— Забавлява ли се?

— Не особено.

— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.

— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.

— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.

— Значи чай?

— В чая също има кофеин.

— Млечен шейк?

— Може — каза Вон.

Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.

— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.

— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.

Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.

— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.

Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.

— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.

Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.

— Модерна работа — отбеляза той.

— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.

— От колко време си тук?

— Един час.

— Благодаря, че ме изчака.

Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.

— Гладен ли си? — попита.

— Не особено — отвърна Ричър.

— Все пак трябва да ядеш нещо.

— Къде?

— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.

— В Хоуп? Защо?

— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.

— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.

— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.

— Защо?

— Защото така ти казвам. Храненето е важно.

— Ти какво, на майка ми ли се правиш?

— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.

— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?

— Някой питаше за теб.

— Кой?

— Някакво момиче.

— Не познавам никакви момичета.

— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.

— Нея също са я изхвърлили, така ли?

— Преди четири дни.

— Значи изхвърлят и жени?

— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.

— Какво е това момиче?

— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.

Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.

— Какво иска?

— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.