Лий Чайлд
Нищо за губене (42)

42

Вон остана на вратата, а Ричър си взе дрехите и се облече в банята.

— Къде я търси? — подвикна той.

— Навсякъде — подвикна в отговор Вон. — Няма я в мотела, нито в закусвалнята, нито в библиотеката, нито на търговската улица. В Хоуп няма къде другаде да отидеш.

— Говори ли с жената от мотела?

— Още не.

— Значи първо ще отидем при нея. Тя знае всичко.

Ричър излезе от банята, като си закопчаваше ризата.

Вече беше време да я изхвърля, а все още се закопчаваше трудно. Накрая прокара пръсти през косата си и се потупа по джобовете.

— Готов съм — каза той.

Жената беше на рецепцията на мотела; седеше на едно високо столче и смяташе нещо с калкулатор. Но не им съобщи нищо полезно. Мария излязла от стаята си преди седем часа сутринта, облечена както преди, и носела само дамската си чанта.

— Закусила е преди седем — каза Ричър. — Сервитьорката в закусвалнята ми каза.

Жената от мотела каза, че Мария не се е връщала. Не знаеше нищо повече. Вон я накара да им отвори стаята й. Жената веднага й предаде ключовете. Без колебание, без да иска съдебна заповед или да се заяжда дали е законно. Малък град, помисли си Ричър. Полицейската работа беше лесна. Почти толкова лесна, колкото в армията.

Стаята на Мария беше същата като стаята на Ричър и в нея имаше съвсем малко повече неща. В гардероба имаше резервни джинси. Бяха прилежно сгънати на закачалката. На рафта над тях имаше чифт памучни бикини, сутиен и чиста памучна тениска — също прилежно сгънати на малка купчинка. На пода на гардероба беше оставен празен куфар. Беше малък, овехтял и очукан. Син, пластмасов, със смачкан капак, сякаш години наред върху него беше стояло нещо тежко.

На полицата до умивалника в банята имаше найлонова чантичка — бяла, с невъзможно розови маргаритки. Беше празна, но очевидно по време на пътуването е била претъпкана. Съдържанието й беше подредено до нея в дълга редица. Сапуни, шампоани, лосиони и кремове от всички възможни видове.

Нямаше никакви лични вещи. Те сигурно бяха в дамската чанта.

— Смята да се върне до вечерта — отбеляза Вон.

— Явно — отвърна Ричър. — Все пак е предплатила за три нощи.

— Отишла е в Диспеър. Да търси Рамирес.

— И аз така предполагам.

— Но как? Пеша?

Ричър поклати глава.

— Щях да я видя. Разстоянието е двайсет и осем километра. Шест часа с нейния ход. Ако е тръгнала в седем, нямаше да пристигне преди един следобед. А аз бях на пътя между осем и половина и девет. Не я видях.

— Няма автобус. И никога няма случайни коли между двата града.

— Може би понякога има — каза Ричър. — Аз пристигнах с един старец, с кола. Отиваше на гости на роднини и каза, че после продължава към Денвър. Значи право на запад. Няма никаква причина да заобикаля. А ако е бил толкова тъп, че да качи мен на стоп, със сигурност ще качи и Мария.

— Трябва да е тръгнал точно тази сутрин.

— Нека да проверим.

Те върнаха ключа на рецепцията и се качиха в патрулката на Вон. Тя запали двигателя и се отправи на север по улица „Първа“, а после на запад към железарията. Последната застроена пресечка в града. Зад нея нямаше нищо друго, освен шосе. На тротоара беше подредена обичайната изложба. Стълби, кофи, ръчни колички и всякакви бензинови машини. Собственикът беше вътре, облечен с кафяво сако. Той потвърди, че рано тази сутрин е подреждал стоката си. Замисли се дълбоко и най-сетне се сети, че наистина е видял дребно тъмнокожо момиче със синьо яке. Стояла на другия тротоар, в самия край на града, гледала на изток, но очевидно се канела да потегли на запад; взирала се в празното шосе с някаква смесица от оптимизъм и безнадеждност. Класическата поза на човек, който пътува на стоп. Малко по-късно собственикът беше видял и голяма зелена кола, която отивала на запад малко преди осем часа сутринта. Описа колата като подобна на патрулката на Вон, но без полицейското оборудване.

— Гранд маркиз — каза Ричър. — Същото шаси. Същата кола. Същият човек.

Собственикът на железарията не беше забелязал колата да спира или момичето да се качва. Но логиката изглеждаше ясна. Вон и Ричър се върнаха в колата и изминаха осемте километра до границата на града. Без причина. Не видяха нищо интересно. Само гладкия черен асфалт, който свършваше, и шосето на Диспеър с неравната настилка от чакъл, което продължаваше след него.

— Дали е в опасност? — попита Вон.

— Не знам — отвърна Ричър. — Но най-вероятно не си прекарва страхотно.

— Как ще се върне?

— Предполагам, че е решила засега да не се тревожи за този проблем.

— Не можем да отидем с тази кола.

— Имаш ли друга?

— Само пикапа.

— А имаш ли слънчеви очила? Защото без предно стъкло вътре става доста ветровито.

— Късно е — каза Вон. — Вече го закарах на ремонт.

— А после си отишла и до библиотеката? Ти не спиш ли?

— Вече не много.

— Откога?

— Не искам да говоря за това.

— Свързано ли е с мъжа ти?

— Казах, че не искам да говоря за това.

— Трябва да открием Мария — каза Ричър.

— Знам.

— Можем да отидем пеша.

— Двайсет километра?

— И двайсет в обратната посока.

— Няма да успея. След два часа съм на дежурство.

— Тя е регистрирана в Хоуп — каза Ричър. — Поне временно. А сега е изчезнала. Значи полицейското управление на Хоуп би трябвало да има право да изпрати служебна кола, за да провери дали не е там.

— Момичето е от Сан Диего.

— Само технически погледнато.

— Важно е.

— Тя е временно пребиваваща в Хоуп — настоя Ричър.

— Защото е оставила един чифт бельо?

— Какво толкова може да стане?

— Диспеър могат да изискат реципрочно отношение.

— Те вече го използват. Снощи идваха упълномощените им помощници.

— Лошото не се поправя с друго лошо.

— Кой го казва?

— Ти какво, притискаш ли ме?

— Не. Ти си човекът с пистолета в тази кола.

Вон замълча, поклати глава, въздъхна и каза:

— По дяволите.

После натисна газта и фордът полетя напред. Гумите имаха добро сцепление на асфалта на Хоуп, но се подхлъзнаха на чакъла на Диспеър. Задните гуми превъртяха за момент и колата се поколеба, но после бързо ускори на запад, като остави след себе си облак синкав дим.

 

 

В продължение на осемнайсет километра двамата караха към залязващото слънце и единственото, което постигнаха, беше постоянно напрягане на очите. На деветнайсетия километър нещата се промениха. Ричър забеляза познатите силуети далеч напред, очертани от блясъка на слънцето зад тях. Бяха като неясни петна, далеч на хоризонта. Празният парцел отляво. Изоставената автокъща. Бензиностанцията отдясно. Зад тях се различаваше и първата тухлена сграда, в която беше магазинът за домакински стоки.

Но имаше и още нещо.

От такова разстояние приличаше на сянка. Все едно пред слънцето беше преминал самотен облак, който очертаваше неясна форма на земята. Ричър протегна врат, за да погледне нагоре през предното стъкло на колата. В небето нямаше нищо. Никакви облаци. Само сивкавосиния фон на здрача.

Вон продължи.

Когато се приближиха на един километър разстояние, сянката придоби по-ясни измерения. Нарасна на ширина, на дълбочина и на височина. Слънцето светеше зад нея и примигваше по краищата. Вече приличаше на ниска широка купчина от нещо тъмно. Все едно някакъв гигантски камион беше изсипал товара си от камъни или асфалт направо на пътя — от единия до другия банкет.

Купчината изглеждаше към петнайсет метра на ширина, пет на дълбочина и към два на височина.

От половин километър разстояние се видя, че се движи.

А от четиристотин метра се видя какво представлява.

Беше тълпа.

Вон инстинктивно намали скоростта. Тълпата се състоеше от двеста или триста души. Мъже, жени и деца. Бяха подредени в нещо като триъгълник, обърнат на изток. Най-отпред стояха около шест души. Зад тях имаше двайсетина други. Зад тях имаше шейсет. А зад тях — още много хора, цял врящ котел от хора. Шосето беше преградено по цялата си ширина. Банкетите също. Последните от тълпата навлизаха на десетина метра в храстите от двете страни на пътя.

Когато стигна на петдесет метра от тях, Вон спря.

Тълпата се сгъсти. Хората се притиснаха навътре. Авангардът остана в пакет, но останалите се приближиха. Образуваха нещо като клин от човешки тела. Солидна маса. Двеста или триста души. Стояха толкова близо един до друг, че можеха да се хванат за ръце.

Но не го направиха, защото в ръцете си държаха оръжия.

Оръжията бяха бейзболни бухалки, билярдни щеки, дръжки на брадви и метли, подпалки и дърводелски чукове. Бяха двеста или триста души, притиснати един към друг, които се движеха. Като един. Поклащаха се на място, от крак на крак, и поклащаха оръжията си във въздуха. Не буйстваха. Движенията им бяха с малка амплитуда, ритмични и контролирани.

И пееха нещо.

Отначало Ричър различи само примитивно гърлено ръмжене, което се повтаряше отново и отново. После свали прозореца си на няколко сантиметра и чу думата, която повтаряха.

„Вън! Вън! Вън!“.

Той отново натисна бутона и прозорецът се затвори.

Вон беше пребледняла.

— Не мога да повярвам — каза тя.

— Това да не е някаква идиотска традиция на щата Колорадо? — попита Ричър.

— Никога не съм виждала такова нещо.

— Значи съдия Гарднър наистина е изпълнил заканата си. Упълномощил е цялото население.

— Не ми изглеждат докарани насила. Всичките са доброволци.

— Несъмнено — отвърна Ричър.

— Какво ще правим?

„Вън! Вън! Вън!“

Ричър ги погледа малко. После каза:

— Ще продължим и ще видим какво ще стане.

— Сериозно ли говориш?

— Пробвай — каза той.

Вон отпусна спирачката и колата запълзя напред.

Тълпата също запълзя напред, за да я посрещне — с къси, ритмични крачки и размахани оръжия.

На четирийсет метра от тях Вон отново натисна спирачката.

„Вън! Вън! Вън!“

— Пусни сирената — каза Ричър. — Трябва да ги стреснеш.

— Аз да стресна тях? Засега те се справят по-добре.

Тълпата беше спряла да се поклаща настрани. Сега хората се поклащаха напред-назад, като при всяко движение замахваха напред с оръжията си. Бяха облечени с работни ризи, избелели памучни рокли и джинси, но иначе приличаха на неандерталци. Бяха като някакво племе от каменната ера, което защитава територията си.

— Сирената — каза Ричър.

Вон пусна сирената. Беше модерно устройство със синтезатор, което раздра въздуха с ужасен истеричен вой.

Но не предизвика никакъв ефект.

Абсолютно никакъв.

Тълпата дори не помръдна. Ритъмът на движенията им не се наруши.

— Можеш ли да ги заобиколиш? — попита Ричър.

Вон поклати глава.

— Тази кола не върви извън пътя. Ще заседнем и ще ни затрупат. Трябва ни кола с двойно предаване.

— Финтирай ги. Карай наляво, а после бързо завий надясно.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Пробвай.

Вон отново отпусна спирачката и колата запълзя напред. Тя завъртя волана и пое по диагонал към насрещното платно. Тълпата пред нея проследи движението на колата — бавно и гладко. Бяха двеста или триста души, които се движеха като един, като живак, като амеба. Като дисциплинирано стадо. Вон стигна до левия банкет. Тълпата се беше престроила, за да я посрещне, но си оставаше все така гъста чак до десния банкет и храсталака след него.

— Не става — каза тя. — Прекалено са много.

Тя отново спря, на няколко метра от предната редица.

Спря сирената.

Викането на хората се усили.

„Вън! Вън! Вън!“

После виковете изведнъж се снишиха, а ритъмът се промени. Като един, хората започнаха да удрят с тоягите и прътовете си по земята, като пропускаха по един удар и викаха на всеки втори.

„Вън!“

Тряс!

„Вън!“

Тряс!

Бяха толкова близо, че виждаха лицата им. А те се разкривяваха с всеки вик — посивели и розови, изпълнени с омраза, ярост, страх и гняв. Ричър не обичаше тълпи. Обичаше да бъде сам и страдаше от лека форма на агорафобия, в истинския смисъл на думата. Обичаше големи открити пространства, но не обичаше агората в древногръцкия смисъл — пазарен площад, на който се събират тълпи. Дори случайно събраните тълпи бяха неприятни. Ричър беше гледал документални кадри от безредици по стадиони. Но организираните тълпи бяха още по-неприятни. Беше гледал и документални кадри от бунтове и революции. Тълпа от двеста души представляваше най-голямото животно на лицето на земята. Най-тежкото и най-неконтролируемото. Най-трудното за убиване. Тълпата представляваше голяма мишена, но винаги се оказваше, че всеки изстрел в нея дава много по-малко от един убит.

Тълпата имаше девет живота.

— Какво ще правим? — попита Вон.

— Не знам — отвърна Ричър.

А най-неприятни от всички му бяха организираните, разгневени тълпи. Беше служил в Сомалия, Босна и Близкия изток и беше виждал на какво са способни разгневените тълпи. Беше виждал как действат стадният инстинкт, анонимността, падането на задръжките и разрешените по подразбиране колективни действия. Беше видял, че разгневената тълпа е най-опасното животно на земята.

„Вън!“

Тряс!

„Вън!“

Тряс!

Ричър тихо каза:

— Дай на заден.

Вон премести скоростния лост. Колата спря и се напрегна като животно, готово да побегне.

— Дай малко назад — каза той.

Вон потегли назад, завъртя волана и се върна в средата на пътя. После пак спря, на трийсет метра от хората. Трийсет метра. Разстоянието между две бази на бейзболното игрище.

— А сега какво? — попита тя.

Тълпата беше проследила движението на колата. Отново беше променила формата си и се беше върнала към това, което представляваше в началото. Плътен триъгълник с притъпен връх, който се състоеше от шестима мъже, и широка основа от хора, които излизаха на десет метра от двете страни на банкета.

„Вън!“

Тряс!

„Вън!“

Тряс!

Ричър се вторачи през предното стъкло. Пак отвори своя прозорец. Усещаше, че се подготвя промяна. Чувстваше, че нещо ще се случи. Искаше да изпревари тази промяна, поне с част от секундата.

— Какво ще правим? — попита Вон.

— Щях да се чувствам по-добре, ако бяхме в хъмви отвърна Ричър.

— Но не сме.

— Просто казвам.

— А какво ще правим, след като сме във форд краун виктория?

Ричър нямаше време да отговори. Защото промяната настъпи. Виковете спряха. За миг настъпи тишина. После шестимата мъже най-отпред вдигнаха оръжията си, със стиснати юмруци и протегнати ръце.

Изкрещяха някаква команда.

И се втурнаха напред.

Втурнаха се напред с вдигнати оръжия и боен вик. Тълпата се втурна след тях. Двеста или триста души, които тичаха с всичка сила, крещяха, спъваха се и падаха с широко отворени очи и уста, с разкривени лица, с вдигнати оръжия и размахани ръце. Тълпата изпълваше цялото им полезрение в предното стъкло, докато се устремяваше към тях.

Успяха да ги доближат на два метра. После Вон скочи на газта. Колата се изстреля назад — двигателят виеше, а задните гуми свиреха и вдигаха пушек. Вон ускори до петдесет километра в час, като караше назад, после обърна в движение и отново натисна газта, още по-силно отпреди. Колата се втурна на изток с огромно ускорение и Вон продължи с максимална скорост в продължение на цели километри, без да отпуска газта. Ричър беше сгрешил в предишната си оценка. Беше подценил колата. Полицейският форд краун виктория всъщност беше много бърз автомобил. Максималната му скорост беше почти двеста километра в час.