Лий Чайлд
Нищо за губене (49)

49

Вон зави наляво към хълмовете, после отново зави наляво и пое на юг, като следваше табелата за Пуебло. Преди години Ричър беше пътувал по същия път. Форт Карсън беше между Колорадо Спрингс и Пуебло — на юг от едното и на север от другото, малко на запад от магистралата между тях.

— Имаш ли нещо против? — попита го Вон.

— Нямам нищо против.

— И все пак?

— Молбата ти е малко странна.

Тя не отговори.

— Каза го по странен начин — продължи той. — Можеше да кажеш: „Ела да се запознаеш с мъжа ми.“ Но ти каза: „Ела с мен да видя мъжа ми.“ А вече ми каза, че не е в затвора. Нито в болницата. Къде е тогава? В някакъв пансион, където работи? На постоянна служба? Заключен на тавана на сестра си?

— Не съм казвала, че не е в болницата — каза Вон. Казах, че не е болен от рак, защото е пушил.

Тя се отклони надясно, слезе от междущатската магистрала 1–25 и продължи по шосе с четири платна, което изглеждаше прекалено широко за трафика, който обслужваше. Вон кара два километра по него между зелените хълмове, после зави наляво през една борова гора и излезе на стар сив път без осева линия. Не се виждаха бодлива тел и табели, но Ричър беше сигурен, че земята от двете страни на пътя е военна собственост. Знаеше, че от северната страна на Форт Карсън има хиляди незастроени декари, изискани от армията още преди десетилетия, в разгара на студената или горещата война, които никога не бяха използвани за нещо полезно. Гледката през прозореца напълно приличаше на собственост на Министерството на отбраната. Навсякъде изглеждаше така. Природа, вкарана в униформа. Малко унила и посмачкана — нито пустееща, нито обработваема земя.

След още километър и половина Вон намали скоростта и зави надясно по една скрита алея, която минаваше между две ниски тухлени колони. Тухлите бяха гладки и светлокафяви, а хоросанът — жълт. Стандартна военна изработка от средата на петдесетте. Имаха панти, но нямаше портал. Двайсет метра по-нататък имаше съвременен билборд на тънки стоманени колони. На билборда имаше някакво корпоративно лого и надпис „Олимпийски център ТМТ“. На двайсет метра след него имаше втори билборд с надпис: „Разрешено само за служители“. На двайсет метра след втория билборд се виждаше, че банкетите от двете страни на алеята са окосени, макар и не скоро. Окосената част продължаваше сто метра и водеше към кръгло площадче пред няколко ниски тухлени сгради. Военни имоти, които преди години са били отчислени от армията и продадени на търг. Ричър познаваше тази архитектура. Тухли и плочки, зелена метална дограма, зелени перила, закръглени ъгли от времето, когато това е изглеждало като архитектура от бъдещето. В центъра на площадчето имаше кръгло пространство, обрасло с бурени — преди години командващият офицер с гордост щеше да поддържа тук розови храсти. Смяната на собствеността се потвърждаваше от копие на първия билборд, разположено до портала: корпоративното лого и надписа „Олимпийски център ТМТ“.

Част от ливадата вдясно беше окосена и покрита с чакъл. На нея бяха паркирани пет автомобила, всички бяха с местни номера и нито един не беше нов или чист. Вон намести форда в края на редицата и спря — първо скоростния лост, после ръчната спирачка, накрая ключа на таблото — бавно и методично. Облегна се на седалката и отпусна ръце в скута си.

— Готов ли си? — попита тя.

— За какво? — попита Ричър.

Вон не отговори. Вместо това отвори вратата, завъртя се на седалката и излезе. Ричър излезе от своята страна. Двамата заедно поеха към входа. Изкачиха се по три стъпала, влязоха и продължиха по зелените плочки, по които Ричър беше вървял хиляди пъти през живота си. Цялото място беше ясно разпознаваемо като военна база на армията на САЩ от средата на петдесетте години на миналия век. Изглеждаше изоставено и запуснато, имаше нови задължителни детектори за дим на тавана, несръчно монтирани в пластмасови чашки, но с изключение на това нямаше почти никакви промени. Вдясно имаше рецепция от дъбово дърво, където преди беше седял един много зает сержант. Сега същото място се заемаше от купища медицински документи и един цивилен със сиво яке с качулка. Беше слаб, унил мъж на около четирийсет години. Косата му беше черна, мръсна и въздълга.

— Здравейте, мисис Вон — каза той.

Само това. В гласа му нямаше топлина. Нито ентусиазъм.

Вон кимна, но не отговори на поздрава и дори не погледна към него. Просто продължи към дъното на коридора и зави наляво, като влезе в едно голямо помещение, което във военните дни на сградата можеше да е изпълнявало няколко различни функции. Чакалня, рецепция или офицерски клуб. Сега изглеждаше различно. Беше мръсно и зле поддържано. Стените бяха покрити с петна, а подът беше потъмнял от мръсотия. На тавана имаше паяжини. Носеше се слаба миризма на антисептични химикали и урина. Виждаха се още пластмасови чашки, монтирани на нивото на кръста, в които имаше големи червени бутони за повикване на помощ. Помещението беше съвсем празно, с изключение на двама мъже на инвалидни колички. И двамата бяха млади, абсолютно неподвижни и отпуснати, седяха с отворена уста и гледаха с празен поглед, някъде на хиляди километри оттам.

И двамата бяха с обръснати глави, неправилна форма на черепа и ужасни белези.

Ричър спря.

Отново погледна червените бутони за повикване на помощ.

Помисли си за медицинските документи.

Значи беше в някаква клиника.

Той погледна към мъжете в инвалидните колички.

Беше в някакъв пансион.

Той погледна мръсотията и праха навсякъде.

Беше на някакво бунище.

Сети се за съкращението на билборда.

„ТМТ“.

„Тежки мозъчни травми“.

Ричър продължи. Вон също беше продължила по един коридор. Той я настигна по средата на коридора.

— Съпругът ти е пострадал в катастрофа? — попита той.

— Не точно — отвърна тя.

— Тогава какво?

— Сам ще се сетиш.

Ричър отново спря.

И двамата мъже бяха млади.

Сградата беше стара и беше построена от армията, а сега се използваше отново.

— Ранен е в бойни действия — каза Ричър. — Мъжът ти е военен. Бил е в Ирак.

Вон кимна, без да спира.

— Националната гвардия — обясни тя. — Изпратиха го за втори път и удължиха престоя на неговата част. Но не бронираха джипа му както трябва. Взривиха го със самоделна бомба в Рамади.

Тя зави по някакъв друг коридор. Беше мръсно. По ъглите имаше топки от прах. Някои бяха поръсени с миши изпражнения. Крушките светеха мътно, за да се спестят пари за ток. Някои бяха изгорели, но не бяха сменени, за да се спестят пари за поддръжка.

— Това е военна болница за ветерани, така ли? — попита Ричър.

Вон поклати глава.

— Болницата е частна собственост — отвърна тя. Уредена с политически връзки. Собственикът е получил наготово земята и базата.

Вон спря пред мръсна зелена врата. Нямаше никакво съмнение, че преди петдесет години тази врата е била боядисана от някой редник в съответствие с изискванията на Пентагона за цвят и техника на боядисване, с боя по разкладка. След това боядисаната врата беше инспектирана и одобрена от сержанта на този редник, а окончателното одобрение беше получено от някой офицер. Но оттогава насам никой не й беше обръщал особено внимание. Боята беше избеляла, издраскана и олющена. Някой беше надраскал на нея надпис с пастел: „Д. Р. Вон“ и поредица от цифри — или служебният му номер от армията, или номерът на медицинското му досие.

— Готов ли си? — попита Вон.

— Готов съм, когато ти си готова — отвърна Ричър.

— Аз никога не съм готова — каза тя.

После завъртя бравата и отвори вратата.