Лий Чайлд
Нищо за губене (2)

2

Тънката линия между надеждата и отчаянието представляваше точно това: тънка линия на пътя, която показваше къде свършва асфалтът на единия град и започва асфалтът на другия. От пътната служба на Хоуп — „надежда“ — бяха използвали плътен, черен, гладък асфалт. Общинският бюджет на Диспеър — „отчаяние“ — очевидно беше по-малък. Бяха напълнили основата на шосето с катран и бяха изсипали отгоре сив чакъл. Между двете повърхности оставаше ничия земя, широка няколко сантиметра и изпълнена с черно смолисто вещество. Беше като става. Като граница. Като тънка линия. Джак Ричър я прекрачи и продължи, без да й обърне никакво внимание.

Но по-късно щеше да си я спомни. По-късно щеше да си я спомни с най-големи подробности.

И двата града — Хоуп и Диспеър — бяха в щата Колорадо. А Ричър беше в щата Колорадо, защото преди два дни беше в щата Канзас, който граничи с щата Колорадо. Ричър се движеше на югозапад. Беше тръгнал от Кале, щата Мейн, и си беше наумил да прекоси целия континент по диагонала, чак до Сан Диего, щата Калифорния. Кале беше последният голям град на североизток, а Сан Диего — последният голям град на югозапад. От едната крайност до другата. От Атлантическия океан до Тихия океан — от студа и влагата до жегата и сушата. Където имаше автобуси, хващаше автобуси. Където нямаше, пътуваше на автостоп. Където нямаше автостоп, вървеше пеша. Беше пристигнал в Хоуп на предната седалка на яркозелен Мъркюри гранд маркиз, каран от пенсиониран продавач на копчета. Беше напуснал Хоуп пеша, защото тази сутрин нямаше никакви коли, които да отиват към Диспеър.

По-късно щеше да си спомни и този факт. И да се запита защо още тогава не се беше запитал защо.

По отношение на великия си план за пътуване по диагонал малко се беше отклонил от курса. В идеалния случай трябваше да се цели право на югозапад — към щата Ню Мексико. Но той не беше от хората, които винаги се придържат към плана, онзи гранд маркиз беше удобна кола, а старецът зад волана отиваше точно в Хоуп, за да види трима от внуците си, преди да продължи към Денвър, за да види още четирима. Ричър търпеливо беше изслушал семейната му история и беше решил, че пътуването на зигзаг — първо на запад, а после на юг — напълно си струва. Може би щеше да е по-интересно да измине двете страни на триъгълника вместо само една. После беше хвърлил поглед на някаква карта в Хоуп, беше видял съседния град Диспеър, на 28 километра в западна посока, и не бе успял да устои на изкушението да се разходи дотам. Един-два пъти през живота си беше изминавал пътя от надеждата до отчаянието, в преносния смисъл на думата. И сега беше решил, че като нищо може да го измине и буквално, след като имаше тази възможност.

По-късно щеше да си спомни и за този каприз.

Право шосе с две платна свързваше двата града. Докато отиваше на запад, плавно се издигаше. Но го правеше съвсем спокойно. Източната част на щата Колорадо, където се намираше Ричър, беше доста равна. Почти като Канзас. И все пак Скалистите планини се виждаха в далечината — сини, огромни и неясни. Изглеждаха много близо. После изведнъж започнаха да изглеждат много далеч. Ричър се изкачи на някакво било, през което минаваше шосето, спря и разбра защо наричаха единия град „надежда“, а другия — „отчаяние“. Заселниците и фермерите, които си бяха проправяли път на запад сто и петдесет години преди него, бяха пристигали в Хоуп и с надежда се бяха взирали в Скалистите планини — последната голяма пречка по пътя им. Бяха изглеждали толкова близо, сякаш можеха да ги докоснат. И след като бяха отдъхвали за един ден или една седмица, или един месец, те бяха продължавали, бяха стигали до същото било и изведнъж бяха откривали, че привидната близост на Скалистите планини не е нищо повече от жестока шега на топографията. Оптическа илюзия. Лъжа на светлината. От върха на билото се виждаше, че гигантската бариера на планините всъщност е немислимо далеч, отвъд безкрайни равнини, които се простират на още стотици километри. Дори хиляди километри, макар че това също беше илюзия. Ричър пресметна, че в действителност най-близките върхове са на около триста и двайсет километра разстояние. Цял месец тежък път, пеша и в каруци, теглени от мулета, през безличната пустош, по старите коловози. Може би дори шест седмици тежък път, ако не улучиш сезона. Погледнато по-общо, не беше истинска катастрофа, но със сигурност беше горчиво разочарование — достатъчно силен удар, за да накара изтощените нетърпеливи заселници да изминат пътя от надеждата до отчаянието.

Ричър се отклони от неравния път към Диспеър и прекоси песъчливата земя до една равна скала, голяма колкото кола. Покатери се отгоре, легна по гръб с ръце под главата и се загледа в небето. Небето беше бледосиньо и нашарено с дълги, високи перести облаци — може би следи от трансконтинентални пътнически самолети, които бяха прекосили небето през нощта. Едно време, когато все още пушеше, сигурно щеше да запали цигара, за да убие времето. Но вече не пушеше. Този навик означаваше да носиш поне един пакет цигари и кибрит, а Ричър отдавна се беше отказал да носи неща, от които няма нужда. В джобовете му нямаше нищо друго освен банкноти, изтекъл паспорт, дебитна карта и сгъваема четка за зъби. И никъде нищо не го чакаше. Нямаше никакви вещи — нито в някой склад в далечен град, нито при приятели. Притежаваше само нещата в джобовете си, дрехите на гърба си и обувките на краката си. Това беше всичко, от което имаше нужда. Имаше всичко, което му трябва; нямаше нищо, което да не му трябва.

Ричър се изправи и застана на пръсти на върха на скалата. Зад гърба му, на изток, имаше плитка долина с диаметър около петнайсет километра, и град Хоуп беше горе-долу в средата — шест на десет пресечки от тухлени сгради и покрайнини от къщи, ферми, обори и други постройки от дърво и гофрирана ламарина. Всичко това се сливаше в маранята, така че се превръщаше в някакво топло петно. Пред него, на запад, се простираха десетки хиляди квадратни километри равнини, които бяха съвсем пусти, с изключение на тънките лентички на шосетата и град Диспеър, на петнайсетина километра оттук. Диспеър се различаваше по-трудно от Хоуп. На запад маранята беше по-гъста. Подробностите не се виждаха ясно, но градът изглеждаше по-голям от Хоуп. Имаше капковидна форма, с обичайния център на малък град от равнините, общо взето, на юг от шосето, и по-широка индустриална зона на север от него, откъдето идваше и по-гъстата мараня. Диспеър изглеждаше по-неприветлив от Хоуп. Изглеждаше студен, докато Хоуп изглеждаше топъл; изглеждаше сив, докато Хоуп изглеждаше в пастелни цветове. Изглеждаше негостоприемен. Ричър за миг си помисли да се върне и да продължи на юг от Хоуп, като се върне към първоначалния си маршрут, но отхвърли тази мисъл още преди да се беше оформила както трябва. Ричър мразеше да се връща. Обичаше да продължава напред, независимо от всичко. Всеки има нужда от някакъв принцип в живота си и принципът на Ричър беше да продължава неотклонно напред.

По-късно щеше да се ядосва на себе си, че е бил толкова упорит.

Той се спусна от скалата, прекоси песъчливата земя по диагонал и се върна на пътя на двайсет метра западно от мястото, където беше излязъл от него. Изкачи се на левия банкет и продължи с широки крачки, без да бърза, с около пет километра в час, срещу движението, за по-сигурно. Не че имаше някакво движение. Нямаше движение и в двете посоки. Шосето беше пусто. Не се виждаха превозни средства. Нито коли, нито камиони. Нищо. Нямаше никакъв шанс да хване нещо на стоп. Ричър беше малко озадачен, но не се притесняваше. Много пъти през живота си беше изминавал пеш доста повече от двайсет и осем километра. Отметна косата от челото си, оправи си ризата на раменете, за да не му убива, и продължи напред, независимо от всичко.