Лий Чайлд
Нищо за губене (55)

55

Бялата метална стена беше ослепително гореща в южната си част и по-студена в северната. Вон подкара покрай нея и спря на една четвърт от разстоянието по северната дължина. После направи остър ляв завой, излезе от коловозите и бавно продължи право към стената, като спря толкова близо, че предната броня на колата почти опря в нея. Предната част на капака беше точно под хоризонталния цилиндър на върха на стената. Основата на предното стъкло беше някъде на метър и половина под най-широката част на цилиндъра и на шейсет сантиметра навън от нея.

Вон остана на мястото си, а Ричър слезе от колата и измъкна сгъваемата стълба от задната седалка. Сложи я на земята, разгъна я и я сглоби във формата на буквата „Г“. После прецени на око, промени ъгъла на малко над деветдесет градуса и заключи всички сглобки. Вдигна я високо. Постави я в основата на капака на форда, където бяха поставките за чистачките. После внимателно я отпусна напред. Стълбата чукна стената с тих метален звук, удар на алуминий в боядисана стомана. Дългата страна на буквата „Г“ застана почти вертикално. Късата страна легна върху цилиндъра на върха на стената, почти хоризонтално.

— Дай трийсет сантиметра назад — прошепна той.

Вон премести колата малко назад, така че основата на стълбата се наклони под по-гостоприемен ъгъл, а горната й част застана абсолютно хоризонтално.

— Обичам железарски магазини — отбеляза Ричър.

— Мислех, че тези стени се смятат за непреодолими каза Вон.

— Все още не сме я преодолели.

— Но сме близо.

— В обичайния случай им слагат и кули с пазачи и прожектори, така че хората да не идват с коли и сгъваеми стълби.

Вон спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Екранът на лаптопа угасна автоматично и ги остави във видимия спектър, където нямаше почти нищо видимо. Само мрак. Вон взе фенерчето, а Ричър извади лоста от багажника. После се качи на капака на колата, обърна се и приклекна под издутината на цилиндъра. Пристъпи до основата на предното стъкло, пак се обърна и започна да се катери по стълбата. Носеше лоста в лявата ръка, а се хващаше за пречките на стълбата с дясната. Алуминият стържеше по стоманата и в кухините на стената отекваха странни акорди. Ричър се забави, за да ограничи шума, стигна до ъгъла на върха, наведе се и пропълзя по хоризонталната част на буквата „Г“ на ръце и колене. Премести се встрани и се просна като морска звезда на върха на цилиндъра. Диаметърът на цилиндъра беше почти два метра, така че обиколката му беше почти шест — достатъчно плосък, за да го издържи, и достатъчно извит, за да не стане толкова лесно. А бялата боя беше лъскава и гладка. Ричър внимателно надигна глава и се огледа.

Беше на два метра от мястото, където искаше да отиде.

Пирамидата от стари варели едва се виждаше в тъмното, на два метра западно от него. Най-горният ред беше на два метра и половина южно от върха на стената, на петдесет сантиметра под него. Ричър се плъзна по стената и отново сграбчи стълбата. Тя се наклони встрани към него. Не оказа никакво съпротивление.

— Качи се на стълбата — подвикна той.

Стълбата се стабилизира от теглото на Вон. Ричър се издърпа към нея, претърколи се и легна от другата страна. Сега беше точно там, където трябваше.

— Качвай се — подвикна той.

Видя как стълбата се огъна, залюля и подскочи малко, а странните метални акорди проехтяха отново. После главата на Вон се показа над ръба на стената. Тя спря за миг, за да се огледа, прехвърли се и легна на мястото, което Ричър й беше освободил, с разперени ръце и крака, малко скована. Ричър й подаде лоста и изтегли стълбата при себе си. Наложи се няколко пъти да кръстоса ръце, докато успя да я балансира на върха на стената. Хвърли поглед надясно, към двора на комбината, придърпа стълбата малко по-близо до себе си и внимателно я отпусна от другата страна на стената, докато късата страна на буквата „Г“ не се подпря на един варел от пирамидата, два реда под най-горния. Дългата страна на стълбата леко се спускаше между стената и пирамидата — като мост.

— Обичам железарски магазини — повтори той.

— Аз обичам твърда земя под краката си — отвърна Вон.

Ричър взе лоста от нея, протегна се напред и се хвана с две ръце за стълбата. Здраво я дръпна надолу, за да се увери, че е поставена стабилно. После премести цялата си тежест на ръцете, все едно се набираше на лост, и отпусна краката си от цилиндъра. Изблъска се с крака, докато не легна по дължина върху стълбата. После стъпи на пречките и започна да се спуска по нея, със задника напред. Накрая стъпи на варела и се огледа. Нямаше нищо за гледане. Той задържа своя край от стълбата и подвикна на Вон:

— Ти си наред.

Тя слезе по същия начин като него и накрая застана на варела между протегнатите му ръце, с които Ричър продължаваше да държи стълбата. Той остана така за малко, после се раздвижи и каза:

— Сега е лесно. Като стълбище.

Двамата се спуснаха по пирамидата. Празните варели тихо бумтяха под краката им. Когато стъпиха на твърда земя, тя лепнеше и хрущеше. Ричър почака един миг, после тръгна на югозапад.

— Насам — обяви той.

 

 

За по-малко от пет минути прекосиха четиристотинте метра до портала за камиони. Белите шевролети бяха паркирани един до друг в единия край на портала, а до другия имаше редица от пет открити товарни каросерии. Самите камиони ги нямаше. Бяха само каросериите подпрени на тънките си крачета за паркиране. Четири бяха обърнати към портала. Бяха натоварени със стоманени греди. Готов продукт за износ. Петата каросерия беше обърната навътре, към самия комбинат. На нея имаше затворен контейнер, тъмен на цвят, може би син, а отстрани имаше надпис „Чайна Лайне“. Метални отпадъци, внос. Ричър му хвърли един поглед и продължи към редицата от фургони. Вон вървеше с него. Не спряха до фургона на охраната, офиса на самия Търман, оперативния отдел, финанси и счетоводство. Подминаха и първия бял фургон на здравната служба. Спряха едва пред втория.

— На свиждане ли отиваме? — попита Вон.

Ричър кимна.

— Когато Търман го няма, може и да ни каже нещо.

— Вратата може да е заключена.

Ричър вдигна лоста.

— Аз имам ключ.

Но вратата не беше заключена. И болният помощник нямаше да им каже нищо. Защото беше мъртъв.

 

 

Все още беше под завивките, но преди няколко часа беше поел последния си дъх. Това беше ясно. И може би го беше поел сам. Изглеждаше така, сякаш никой не се бе погрижил за него. Кожата му беше студена, скована и изглеждаше като восъчна. Очите му бяха отворени и мътни. Косата му беше изтъняла и разрошена, сякаш беше въртял глава на възглавницата в търсене на компания или покой. Медицинският му картон не беше допълван или променян от последния път, когато го беше виждал Ричър. Дългият списък със симптоми и оплаквания си стоеше очевидно нерешен.

— ТХЕ? — попита Вон.

— Може би — отвърна Ричър.

„Правим най-доброто, което можем — беше казал Търман. — Надяваме се да се оправи. Още утре ще го закарат в болницата на Халфуей.“

Копеле, помисли си Ричър.

— Същото може да се случи и в Хоуп — каза Вон. Трябват ни данните, за да ги занесем в Колорадо Спрингс. В лабораторията.

— Точно затова дойдохме — отвърна Ричър.

Те постояха още малко до леглото и излязоха. Тихо затвориха вратата на фургона, все едно мъртвият можеше да оцени това, спуснаха се по стълбите и се отправиха към фургона на финансовия отдел. Вратата му беше заключена с катинар на метална скоба. Катинарът и скобата бяха здрави, но болтовете, с които беше закрепена скобата за рамката на вратата, бяха слаби. Поддадоха при първия опит. Измъкнаха се от дървената рамка, паднаха на земята и вратата се открехна. Вон светна фенерчето и скри светлината в шепата си. После влезе първа. Ричър влезе след нея, затвори вратата и я подпря с един стол.

Вътре имаше три бюра, три телефона и цяла стена с шкафове за документи, широки по един метър, с по три чекмеджета. Ричър автоматично пресметна, че това прави четири кубични метра документация, която трябваше да проверят.

— Откъде ще започнем? — прошепна Вон.

— Пробвай с „Т“, първата буква от „ТХЕ“.

Чекмеджетата за буква „Т“ бяха на четири пети от редицата, както повеляваха здравият разум и правилата на азбуката. Бяха натъпкани с документи. Но нито един от документите не се отнасяше до трихлоретилена. Всичко беше подредено според името на доставчика. Така че в чекмеджетата за буква „Т“ имаше документи за фирми с имена като „Трайстейт“, „Томас“, „Томкинс“ и „Трибюн“. „Трайстейт“ бяха подновили застраховката срещу пожар преди осем месеца, „Томас“ беше телекомуникационна компания, която им беше доставила четири нови мобилни телефона преди три месеца, „Томкинс“ бяха сменили гумите на два камиона преди шест месеца, а „Трибюн“ им доставяха кабел за опаковки на всеки две седмици. Без съмнение всичко това беше важна част от дейността на комбината, но нямаше никаква връзка с химията.

— Ще започна с „A“ — каза Вон.

— А аз ще започна със „Z“, последната буква от азбуката — отвърна Ричър. — Ще се срещнем на „M“ или „N“, ако не го намерим по-рано.

Вон беше по-бърза от Ричър. Фенерчето беше в нея. Той трябваше да разчита на лъчите, които идваха от другия край на редицата. Някои от документите очевидно не бяха по техния въпрос. Но всички останали, които потенциално можеха да съдържат някаква полезна информация, трябваше да се изваждат и разглеждат внимателно. Вървеше бавно. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше. Той започна да се тревожи за изгрева. Не беше толкова далеч. В някакъв момент намери поръчка за нещо в размер на хиляди литри, но при по-внимателен оглед то се оказа просто бензин и дизелово гориво. Доставчикът беше фирмата „Уестърн Енерджи“ със седалище в щата Уайоминг, а купувачът беше фирмата „Търман Металс“ със седалище в Диспеър, щата Колорадо. Ричър прибра папката обратно и се премести на чекмеджетата с буквата „V“. Първият документ, който му попадна, беше за медицински материали. Физиологичен разтвор, системи и други материали. В малки количества, като за малка болница.

Доставчикът беше фирмата „Върнън Медикъл“ от Хюстън, щата Тексас.

Купувачът беше болницата „Олимпийски център“, регистрирана в Диспеър, щата Колорадо.

Ричър подаде листа на Вон. Официална поръчка на бланка на компанията, на която беше отпечатано същото корпоративно лого, което вече бяха виждали два пъти на табелите южно от Колорадо Спрингс. Адресът за служебна кореспонденция на болницата беше в комбината, където се намираха — два фургона по-нататък.

— Търман е собственик на „Олимпийски център“ — каза Ричър. — Където е твоят съпруг.

Вон замълча. Накрая каза:

— Мисля, че това не ми харесва особено.

— И на мен не би ми харесало — съгласи се Ричър.

— Трябва да го изкарам оттам.

— Или да изкараме Търман оттам.

— Как?

— Продължавай да търсиш.

Двамата спряха за миг, после продължиха. Ричър провери „V“ и „U“ и пропусна „Т“, защото вече го бяха прегледали. На буквата „U“ разбра, че доставчикът на ацетилен за Търман е „Юта Газ“, а доставчикът му на керосин — „Юниън Сити Фюълс“. Не видя нищо за трихлоретилен. Беше стигнал до последното чекмедже от буквата „S“, когато Вон се обади:

— Намерих го.

Беше отворила първото чекмедже от буквата „К“.

— „Киърни Кемикъл“, със седалище в Ню Джързи каза тя. — Купуват ТХЕ от тях вече седем години.

Тя извади цялата папка от чекмеджето, светна с фенерчето в нея и разрови документите. Ричър видя думата „трихлоретилен“ на всяка страница — беше на различни редове, така че подскачаше като тромаво нарисувана анимация.

— Вземи цялата папка — каза той. — После ще сметнем общото количество.

Вон прибра папката под мишница и бутна чекмеджето, за да се затвори. Ричър премести стола, отвори вратата и двамата излязоха в тъмното. Ричър спря, светна с фенерчето, намери падналите болтове на скобата и ги напъха в дупките на вратата. Задържаха се, така че катинарът изглеждаше недокоснат. След това двамата тръгнаха обратно по стъпките си, покрай оперативния отдел и офиса на Търман, към офиса на охраната. Заобиколиха контейнера на „Чайна Лайне“ и продължиха през откритото пространство.

Тогава Ричър спря.

И се обърна.

— Фенерче — каза той.

Вон му подаде фенерчето, той го светна и прокара лъча по стената на контейнера. Осветен по този начин, контейнерът изглеждаше огромен и нереален, сякаш висеше във въздуха. Беше дълъг дванайсет метра, с конструкция от гофриран метал. Абсолютно стандартен контейнер. Отстрани имаше надпис с мръсни бели букви, „Чайна Лайне“, и вертикална линия от китайски йероглифи, а ниско в единия ъгъл имаше поредица от идентификационни номера и кодове.

Както и една дума, написана на ръка с тебешир, само с главни букви.

Тебеширът беше полуизтрит, сякаш думата беше написана преди много време, в другия край на маршрут от няколко хиляди километра.

Приличаше на „КОЛИ“.

Ричър пристъпи по-близо. Контейнерът имаше двойна врата, заключена по обичайния начин — с еднометрови лостове, които задвижваха четири дебели болта по цялата височина на контейнера и ги вкарваха в отворите на върха и на дъното. Всички лостове бяха в затворено положение. Три от болтовете бяха просто вкарани в отворите, но четвъртият беше заключен с катинар на лоста и допълнително осигурен с пластмасова лентичка, която да показва, че не е отварян.

— Определено е внос — каза Ричър.

— Така предполагам — отвърна Вон. — Обърнат е навътре.

— Искам да видя какво има вътре.

— Защо?

— Любопитен съм.

— Явно има коли. Повечето метални отпадъци са от коли.

Ричър кимна в тъмното.

— Видях как ги докарват. Идват от близките щати, завързани на отворени каросерии. А не в заключени контейнери.

Вон помълча малко.

— Мислиш, че са военни машини от Ирак ли?

— Възможно е.

— Не искам да ги виждам. Може да са хъмвита. Нали ти каза, че те по същество са коли.

Ричър отново кимна.

— По същество са коли. Но никой не ги нарича така. Особено пък хората, които са натоварили този контейнер.

— Ако изобщо е от Ирак.

— Да, ако е оттам.

— Не искам да ги виждам.

— Аз искам.

— Трябва да тръгваме. Късно е. Или рано.

— Няма да се бавя — каза Ричър. — Не гледай, ако не искаш.

Вон отстъпи назад в мрака, така че Ричър вече не я виждаше. Той стисна фенерчето със зъби, протегна се нагоре и пъхна лоста под катинара. Преброи наум до три и с всичка сила дръпна надолу.

Нищо не стана.

Толкова високо над главата си нямаше нужната сила. Ричър стъпи на долния край на контейнера, хвана се за вертикалния болт и се изтегли нагоре, на едно ниво с катинара. Пак пъхна лоста под него и опита отново. Едно, две, три.

Нищо не стана.

Катинарът беше от закалена, студено пресована стомана, дебела и здрава. Чудесен катинар. Ричър си помисли, че трябваше да вземе по-голям лост. Много по-голям лост. После си помисли да намери някаква верига и да я закачи за един от шевролетите. Ключовете сигурно си бяха на таблото. Но веригата щеше да се скъса преди катинара. Ричър продължи да мисли по въпроса, докато не се ядоса. После пак пъхна лоста под катинара, за да опита трети път. Едно. Две. На „три“ той с всичка сила дръпна лоста и същевременно скочи от контейнера, така че тежестта на тялото му да се прибави към усилието. Натиск с две ръце, подсилен от сто и десет килограма живо тегло.

Катинарът се счупи.

Ричър се озова на земята. В главата и рамото му се забиха стружки. Лостът падна и го удари по крака. Ричър не му обърна внимание. Изкачи се обратно горе, скъса пластмасовата лентичка, завъртя лостовете и отвори вратите на контейнера. Чу се скърцане на метал. Той вдигна фенерчето и погледна вътре.

Коли.

От дългото пътуване по море колите се бяха събрали в дясната стена на контейнера. Бяха общо четири, две по две, на дължина. Непознати модели от непознати марки. Прашни, избелели от слънцето, в пастелни цветове.

И бяха сериозно повредени. Бяха отворени като консервени кутии, разкъсани, обелени, смачкани и усукани. В ламарините им имаше дупки с диаметър на телефонни стълбове.

Имаха бели квадратни регистрационни номера, покрити с арабски цифри. Цифрите бяха изписани с деликатни извивки, а точките бяха малки черни ромбчета.

Ричър се обърна на прага и подвикна в тъмното:

— Не са хъмвита.

Чуха се леки стъпки и Вон се появи. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа нагоре. Вон застана до него и проследи с поглед лъча на фенерчето.

— От Ирак ли са? — попита тя.

Ричър кимна.

— Цивилни коли.

— Коли-бомби на самоубийци?

— Не, щяха да по-разбити. От тях не остава нищо.

— Значи са на бунтовници — каза тя. — Може би не са спрели на бариерите.

— Защо са ги докарали тук?

— Не знам.

— Бариерите се охраняват с картечници — каза Ричър. А тези коли са ударени с нещо съвсем различно. Виж дупките.

— От какво са?

— Не съм сигурен. Може би артилерийски огън. Някакви големи снаряди. Или ракети с лазерно насочване.

— От земята или от въздуха?

— Мисля, че от земята. Траекториите изглеждат хоризонтални.

— Артилерийски огън, насочен срещу цивилни коли? — каза Вон. — Това е малко прекалено.

— И още как — съгласи се Ричър. — Какво точно правят там, по дяволите?

 

 

Двамата затвориха контейнера и Ричър светна с фенерчето в пясъка, докато не намери строшения катинар. Захвърли парчетата надалеч, като се надяваше да се смесят с останалите метални боклуци на двора. После двамата се върнаха до пирамидата от варели и се прехвърлиха обратно през стената. Навън, а не навътре. Беше също толкова трудно. Конструкцията беше съвсем симетрична. Но все пак успяха. Спуснаха се от другата страна на капака на форда и слязоха на земята. Ричър сгъна стълбата и я прибра на задната седалка. Вон прибра папката на „Киърни Кемикъл“ в багажника, под гумената подложка на дъното.

— Може ли на връщане да обиколим по дългия път? — попита тя. — Не искам пак да минаваме през Диспеър.

— Все още няма да се връщаме — отвърна Ричър.