Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. — Добавяне

14

Ричър слезе от патрулката на Вон на улица „Първа“ и продължи пеш към улица „Втора“. В закусвалнята беше светло и дори имаше клиенти. Бяха заети три сепарета. Един сам мъж, една сама млада жена и двама мъже, седнали заедно. Може би жители на Хоуп, които работеха на друго място. Очевидно не в Диспеър, но може би в други градове. Или дори други щати — Канзас или Небраска. Разстоянията в тази част на страната бяха големи. Може би се връщаха от работа прекалено късно, за да си готвят вкъщи. Или работеха на смени и едва сега отиваха на работа, така че ги чакаше дълъг път.

Тротоарите около закусвалнята бяха пусти. Не се виждаха никакви чакащи момичета, които гледат кой влиза и излиза от закусвалнята. Нито момичета, които се подпират на стената или се крият в сенките. Ричър отвори вратата, влезе и тръгна към едно сепаре в далечния ъгъл, където можеше да седне с гръб към стената и да държи под око цялото заведение. Направи го по навик. Никога не сядаше по друг начин. Сервитьорката се приближи и му донесе салфетка, прибори и чаша вода с лед. Не беше същата, която познаваше от кофеиновия си маратон. Тази беше млада и не изглеждаше много уморена, макар че беше толкова късно. Приличаше на студентка. Може би закусвалнята работеше денонощно, за да осигурява и работни места, освен храна. Може би собственикът чувстваше някаква гражданска отговорност. Хоуп приличаше на град, в който това беше възможно.

Менюто беше в края на масата, хванато с хромирана щипка. Беше отпечатано на ламиниран картон и имаше снимки на отделните ястия. Когато сервитьорката се върна, Ричър посочи към снимката на тоста със сирене и каза:

— И кафе.

Сервитьорката си записа поръчката и се отдалечи, а Ричър се облегна назад и погледна през витрината, към улицата. Предполагаше, че момичето, което го търси, може би ще минава на всеки петнайсет-двайсет минути. Ако беше той, щеше да направи точно така. Ако минаваше по-нарядко, можеше да го изпусне. Клиентите обикновено не се задържат в закусвалните. Ричър не се съмняваше, че някъде съществува търговска асоциация на закусвалните, където разполагат с точни данни по въпроса. Самият той обикновено оставаше под половин час. По-малко, ако бързаше, и повече, ако навън валеше. Най-дългият престой в закусвалня, който си спомняше, надхвърляше два часа. Най-краткият, който му се беше случвал наскоро, беше предишния ден в Диспеър. Една бърза чаша кафе под враждебните погледи на четиримата.

Но по тротоара не мина никой. Никой не надникна през витрината. Сервитьорката му донесе сандвича и чаша кафе. Кафето беше току-що приготвено, а сандвичът беше вкусен. Сиренето беше малко лепкаво и не беше толкова ароматно, колкото сиренето в щата Уисконсин, но ставаше за ядене. А Ричър не беше претенциозен по отношение на храната. Според него храната или ставаше за ядене, или не ставаше, като повечето храни попадаха в първата категория. Така че се нахрани, пи кафе и всичко му хареса в разумни граници.

 

 

След петнайсет минути реши да се откаже от момичето. Сигурно нямаше да дойде. После обаче се сети нещо друго. Ричър спря да гледа към тротоара, най-сетне обърна внимание на другите клиенти в закусвалнята и едва тогава осъзна, че тя вече е тук и го чака.

Младата жена, която седеше през три сепарета от неговото.

Глупаво, Ричър, помисли си той.

Беше предположил, че ако беше на нейно място, щеше да минава на всеки петнайсет-двайсет минути и да проверява през витрината. Но в действителност изобщо нямаше да направи така. Не, щеше да влезе на топло, да седне и да изчака целта да се появи сама.

Както беше направила тя.

Най-обикновена проява на здрав разум.

Изглеждаше на деветнайсет или двайсет години, с тъмноруса коса с по-светли кичури, и беше облечена с къса дънкова пола и бяло яке с качулка и надпис, който сигурно беше името на някакъв колежански футболен отбор. Чертите й не можеха да се нарекат точно красиви, но притежаваше онова особено очарование, дължащо се на отлично здраве, което Ричър беше забелязвал и в други американски момичета на нейната възраст. Имаше съвършена кожа. Беше с цвят на мед и намек за страхотен слънчев тен от лятото. Зъбите й бяха бели и равни. Очите й бяха яркосини. Имаше дълги крака, които не бяха нито слаби, нито дебели. Стройна, помисли си Ричър. Беше старомодна дума, но я описваше точно. Носеше маратонки и къси бели чорапки под глезена. Носеше и чанта. Чантата беше оставена до нея. Не беше нито дамска чанта, нито куфарче. Беше си чанта — куриерска чанта от сив найлон, с голям капак.

Точно нея чакаше. Разбра го, защото я наблюдаваше с периферното си зрение и откри, че тя също го наблюдава по този начин. В момента го преценяваше, за да вземе решение дали да се обърне към него.

И очевидно нямаше да го направи.

Все пак беше имала петнайсет минути, през които да вземе решение. Но не беше дошла при него. И то не от добро възпитание. Не защото не беше искала да го прекъсва, докато се храни. Ричър подозираше, че нейната представа за добро възпитание не се простира чак дотам, а дори да беше така, изчезването на приятеля й със сигурност щеше да я накара да наруши правилото. Не, тя просто не искаше да се замесва с него и толкова. И Ричър не я обвиняваше. „Погледни се само — беше казала Вон. Какво виждаш?“ Ричър не си правеше илюзии какво вижда момичето, седнало през три сепарета от него. Не се заблуждаваше как изглежда, нито колко е привлекателен в очите на хлапачка като нея. Беше късно вечерта, а тя гледаше един възрастен мъж, два пъти по-стар от нея, който беше огромен, неугледен и малко мръсен. Освен това го обграждаше и електрическото отблъскващо поле, което беше развивал с години и което сякаш крещеше като надписа на задната броня на пожарна кола: „Запази дистанция!“

Така че тя щеше да си остане на място и да го изчака. Това беше ясно.

Ричър беше разочарован. Най-вече заради въпросите около мъртвото момче в мрака, които бяха останали без отговор, но също и защото все пак си мислеше, че не би имал нищо против да е мъж, към когото красивите момичета се обръщат с желание. Не че между тях можеше да се получи нещо. Тя беше добро момиче, а той беше два пъти по-възрастен от нея. Освен това приятелят й беше мъртъв, така че беше нещо като вдовица.

Момичето продължаваше да го наблюдава. Ричър беше преместил погледа си, така че да вижда нейното отражение в съседния прозорец. Тя местеше очи нагоре и надолу, кършеше пръсти, хвърляше внезапни погледи към него, когато й хрумне някоя нова мисъл, а после отново поглеждаше встрани, когато я отхвърляше. И очевидно откриваше нови и нови причини да не го доближава. Ричър й даде още пет минути, после бръкна в джоба си да извади пари. Нямаше нужда да иска сметката. Знаеше колко струват сандвичът и кафето, защото цените бяха отпечатани в менюто. Знаеше колко е данъкът добавена стойност в този щат, така че можеше да го изчисли наум. Добави наум и петнайсет процента бакшиш — за младата сервитьорка, която също се държеше на разстояние от него през цялата вечер.

Сгъна дребните банкноти по дължина и ги остави на масата. Стана и тръгна към изхода. Но в последния момент смени посоката, пристъпи към сепарето на младата жена и седна срещу нея.

— Казвам се Ричър — представи се той. — Разбрах, че си искала да говориш с мен.

Момичето го погледна, примигна, отвори уста, затвори я и отговори едва на втория опит.

— Как разбра? — попита тя.

— Срещнах една полицайка, която се казва Вон. Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Че търсиш някой, който наскоро е ходил в Диспеър.

— Бъркаш нещо — каза момичето. — Не съм била аз.

Не беше добър лъжец. Изобщо. В предишния си живот Ричър се беше сблъсквал с истински експерти в тази област. Но това момиче демонстрираше всички възможни издайнически сигнали. Преглъщаше, започваше всяко изречение по два пъти, заекваше, не можеше да си намери място, неволно поглеждаше надясно. Психолозите са определили, че центърът на паметта е в лявото полукълбо, а на въображението — в дясното. Така че хората подсъзнателно поглеждат наляво, когато си спомнят нещо, и надясно, когато си измислят нещо. И когато лъжат. Момичето толкова често поглеждаше надясно, че щеше да й се схване вратът.

— Добре — каза Ричър. — Извинявам се, че те притесних.

Но не помръдна от мястото си. Остана спокойно отпуснат, като заемаше по-голямата част от сепарето, предназначено за двама. Отблизо момичето беше още по-хубаво, отколкото от разстояние. Имаше лунички и живи, изразителни устни.

— Кой си ти? — попита тя.

— Обикновен човек — отвърна Ричър.

— Какъв човек?

— Съдията в Диспеър ме обвини, че съм скитник. Така че предполагам, че съм такъв човек.

— Нямаш ли работа?

— Много отдавна.

— Мен също ме обвиниха в скитничество — каза тя.

Имаше неопределен акцент. Не беше от Бостън, Ню Йорк, Чикаго, Минесота или някъде от дълбокия юг. Може би някъде от югозападните щати. Може би Аризона.

— Предполагам, че в твоя случай са сбъркали — каза Ричър.

— Всъщност не знам точно какво означава тази дума.

— Думата е старинна — каза Ричър. — Но по смисъла на закона означава човек, който пътува от място на място и няма видими законни средства да се издържа.

— Аз съм студентка — каза тя.

— Значи са те обвинили несправедливо.

— Просто искаха да ме изхвърлят.

— Къде следваш? — попита той.

Момичето помълча малко и погледна надясно.

— В Маями — отговори.

Ричър кимна. Значи следваше някъде другаде, а не в Маями. Вероятно изобщо не ставаше дума за източните щати. А почти сигурно за Западния бряг. Може би Южна Калифорния. Неопитните лъжци като нея често избираха точно обратното, когато лъжеха по географски въпроси.

— Каква специалност? — попита той.

Момичето го погледна в очите и отговори:

— История на двайсети век.

Това най-вероятно беше вярно. Младите хора обикновено казват истината по такива въпроси, защото се гордеят с опита си, а освен това се притесняват да не ги хванат в лъжа, ако посочат друга област. Най-често дори не могат да посочат друга област. Това си е част от младостта.

— На мен ми се струва, все едно беше вчера — каза той. — А не нещо, което е останало в историята.

— Кое? — попита тя.

— Двайсети век.

Момичето не отговори. Не разбираше какво има предвид. Тя си спомняше най-много осем или девет години от миналия век, при това от детството си. Ричър си спомняше повече.

— Как се казваш? — попита той.

Тя отново погледна вдясно, докато отговаряше:

— Ан.

Ричър отново кимна. Както и да се казваше, не беше Ан. Сигурно сестра й се казваше Ан. Или най-добрата й приятелка. Или братовчедка й. В общия случай, когато си измислят име, хората се придържат към нещо познато.

Момичето, което не се казваше Ан, изведнъж го попита:

— А ти? Несправедливо ли беше обвинен?

Ричър поклати глава.

— Мисля, че съвсем точно отговарям на определението за скитник.

— Защо отиде там?

— Името на града ми хареса. А ти защо отиде там?

Тя не отговори.

— Както и да е — каза Ричър. — Всъщност не е нищо особено.

— Какво успя да видиш?

— По-голямата част от града. Но на втория път.

— Значи си се върнал?

Ричър кимна.

— Огледах го доста добре, от разстояние.

— И?

— Продължавам да мисля, че не е нищо особено.

Момичето замълча. Ричър си помисли, че преценява следващия си въпрос. Как точно да го зададе. Дали изобщо да попита. Тя наведе глава и погледна зад него.

— Видя ли някакви хора? — попита накрая.

— Видях много хора — отвърна Ричър.

— А видя ли самолета?

— Чух един.

— Самолетът е на онзи тип, на когото е голямата къща. Всяка вечер излита в седем и се прибира в два часа сутринта.

— Ти колко време беше там? — попита Ричър.

— Един ден.

— Тогава откъде знаеш, че самолетът лети всяка вечер?

Момичето не отговори.

— Може би някой ти е казал? — предположи Ричър.

Тя не отговори.

— Няма закон, който да забранява пътуването за удоволствие — отбеляза той.

— Хората не го правят вечер. Нищо не се вижда.

— И ти си права — съгласи се Ричър.

Момичето помълча още малко, после попита:

— Беше ли в килия?

— Да, за няколко часа.

— Там имаше ли някой друг?

— Не.

— А когато отиде за втори път, какви хора видя?

— Защо просто не ми го покажеш на снимка? — попита Ричър.

— Кого?

— Твоя приятел.

— Защо да го правя?

— Защото приятелят ти е изчезнал. Тоест не можеш да го намериш. Поне полицай Вон беше останала с такова впечатление.

— Вярваш ли на ченгетата?

— На някои — да.

— Не нося снимка.

— Носиш голяма чанта. Сигурно вътре има всякакви неща. Дори няколко снимки.

— Покажи ми портфейла си — каза тя.

— Нямам портфейл.

— Всички имат портфейл.

— Аз нямам.

— Докажи го.

— Не мога да докажа отрицателно твърдение — каза Ричър.

— Покажи ми какво имаш в джобовете.

Ричър кимна. Разбираше защо го прави. Приятелят й бяга от закона или от нещо друго. Тя ме попита какво работя. Иска да бъде сигурна, че не съм детектив. Ако бях детектив, щях да нося разрешително и служебна карта в портфейла и така да се издам.

Той се надигна от мястото си и изрови банкнотите, стария си паспорт, дебитната карта и ключа от мотела. Четката му за зъби беше в стаята — разгъната и сложена в една пластмасова чаша до мивката. Момичето разгледа нещата му и се усмихна.

— Благодаря.

— А сега ти ми покажи снимката — каза Ричър.

— Той не ми е приятел — заяви момичето.

— Не е ли?

— А съпруг — уточни тя.

— Много си млада, за да сте женени.

— Обичаме се.

— И не носиш халка.

Лявата й ръка беше на масата. Тя бързо я отдръпна в скута си. Но на безименния й пръст нямаше нито пръстен, нито следа от по-различен слънчев загар.

— Стана малко изведнъж — обясни тя. — Набързо. Решихме по-късно да си вземем халките.

— Това не е ли част от сватбената церемония?

— Не — отвърна тя. — Само по филмите е.

После помълча малко и добави:

— Освен това не съм и бременна, ако се чудиш.

— Изобщо не се чудя — увери я Ричър.

— Добре.

— Покажи ми снимката.

Момичето взе сивата куриерска чанта в скута си и отвори капака. Порови малко и извади дебел кожен портфейл. Беше от две части — за банкноти и за монети, свързани с тънка каишка. От външната страна имаше найлоново прозорче, зад което се виждаше шофьорска книжка от щата Калифорния, със снимката на момичето. Тя откопча каишката, отвори портфейла и прелисти няколко найлонови пликчета, подредени като страниците на книга. Мушна тънкия си показалец в едното и измъкна някаква снимка. После я побутна през масата към него. Снимката беше изрязана от стандартна снимка от фотостудио, размер десет на петнайсет сантиметра. Ръбовете не бяха съвсем прави. На снимката беше самата тя, застанала на улица с палми и малки магазинчета, обляна в златна светлина. Беше широко усмихната, изпълнена с любов, радост и щастие, малко приведена напред, сякаш едва се сдържаше да не се разкикоти. Беше прегърната от момче, което изглеждаше приблизително на нейната възраст. Момчето беше много високо, русо и едро. Спортист. Имаше сини очи, късо подстригана руса коса, тъмен загар и широка усмивка.

— Това ли е твоят съпруг? — попита Ричър.

— Да — отвърна момичето.

Младежът беше поне с една глава по-висок от нея. Беше огромен. Направо се извисяваше над нея. Ръцете му бяха дебели като дънерите на палмите, които се виждаха на заден план.

И изобщо не беше момчето, в което Ричър се беше спънал в тъмното.

По никакъв начин.

Беше прекалено едър.