Лий Чайлд
Нищо за губене (46)

46

Ричър успя да отвори отчаяно присвитите си очи и видя Търман, който вървеше към него. Обърна се и видя началника на обекта, който го приближаваше от друга посока. Отново се обърна и видя великана с гаечния ключ, който му беше препречил пътя към портала.

Ричър остана на мястото си, като чакаше, примигваше и присвиваше очи — лицевите мускули около тях го боляха от усилието. Търман спря на три метра от Ричър, после продължи, заобиколи го и почти допря рамо до неговото, все едно бяха двама стари приятели, застанали заедно, за да се порадват на някаква приятна гледка.

— Мислех, че пътищата ни вече няма да се пресекат каза Търман.

— Не отговарям за нещата, които си мислиш — отвърна Ричър.

— Ти ли запали полицейското ни управление?

— Около града има жива верига. Как съм влязъл, за да го направя?

— Защо дойде пак? — попита Търман.

Ричър помълча малко, преди да отговори.

— Мисля да напусна щата — каза той.

Което си беше вярно, в дългосрочна перспектива.

— Преди да замина, исках да се отбия в здравната служба и да се обадя на бившите си противници. За да се разделим без лоши чувства.

— Мисля, че лошите чувства са изцяло от тяхна страна — каза Търман.

— Няма значение — каза Ричър. — Човек се чувства по-добре, ако си изясни нещата.

— Не мога да ти разреша посещение при тях. Не и в този час.

— Не можеш и да го забраниш.

— Настоявам да напуснеш комбината.

— Настояването ти се отхвърля.

— В момента тук има само един пациент. Останалите са си вкъщи, в отпуска по болест.

— Кой е тук?

— Ъндъруд.

— Кой точно е Ъндъруд?

— Главният помощник. Този, когото си наранил най-тежко.

— Той и без това си беше болен.

— Трябва да си тръгваш.

Ричър се усмихна.

— Това може да стане градският девиз на Диспеър. Само това чувам, откакто дойдох. Както в „Ню Хемпшир свобода или смърт“. „Диспеър — трябва да си тръгваш“.

— Не се шегувам — каза Търман.

— Шегуваш се — каза Ричър. — Ти си един дебел дядо, който ми казва да си тръгвам. Което е доста смешно.

— Не съм сам.

Ричър се обърна и хвърли поглед към началника на обекта. Мъжът стоеше на три метра от тях, отпуснал ръце до тялото си, а раменете му бяха напрегнати. Ричър погледна и великана. Той беше на шест метра от тях, стиснал гаечния ключ с дясната си ръка.

— С теб има един канцеларски плъх и един престарял футболист с гаечен ключ — отбеляза Ричър. — Не съм особено впечатлен.

— Може да имат пистолети — каза Търман.

— Нямат. Ако имаха, вече да са ги извадили. Никой не чака, преди да извади оръжие.

— Въпреки това може да пострадаш.

— Съмнявам се. Първите осем, които ми прати, не свършиха работа.

— Наистина ли искаш да рискуваш?

— А ти? Ако не стане така, както искаш, оставаме само двамата. Ние двамата и твоята съвест. Аз съм дошъл на свиждане на пострадал, а ти искаш да ме пребият? Какъв християнин си, а?

— Господ ме води — каза Търман.

— В посоката, в която и без това ти се ходи — каза Ричър. — Много удобно, не мислиш ли? Щеше да ме впечатлиш повече, ако ти беше наредил да продадеш всичко, да раздадеш парите си на бедните и да заминеш за Денвър, за да се грижиш за бездомниците.

— Не ми е наредил това — каза Търман.

— Гледай ти, каква изненада.

Търман не отговори.

— Отивам в здравната служба — каза Ричър. — И ти идваш с мен. Сам си решаваш дали да ходиш, или да те занеса в кофа.

Раменете на Търман увиснаха, той въздъхна и вдигна ръка към двамата си служители, един по един, все едно нареждаше на две кучета да останат на място. После тръгна към фургоните. Ричър тръгна с него. Минаха покрай офиса на охраната и офиса на самия Търман, после покрай другите три, които Ричър беше видял по време на обиколката предишния път — оперативната дирекция, финансовия и счетоводния отдел. Подминаха първия фургон, боядисан в бяло, и спряха пред втория. Търман се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Влезе и Ричър го последва.

Беше като истински лазарет. Имаше бели стени, бял линолеум на пода, миризма на антисептични химикали и нощни лампи, които светеха приглушено. Имаше умивалници, шкафове за лекарства, уреди за измерване на кръвно налягане и метални кошчета за медицински отпадъци. Имаше и количка, на която стоеше метален съд с бъбрековидна форма. В съда беше оставен навит стетоскоп.

Имаше и четири болнични легла. Три от тях бяха празни, а на четвъртото лежеше едрият помощник на полицията. Беше завит до брадичката. Само главата му се виждаше. И изглеждаше доста зле. Блед, неподвижен, безжизнен. Изглеждаше по-дребен отпреди. Косата му сякаш беше оредяла. Очите му бяха отворени и гледаха тъпо и безжизнено. Дишаше плитко и неравномерно. На таблата на леглото му беше окачен медицински картон. Ричър го повдигна с палец и го разгледа. Четлив почерк.

Професионални медицински бележки. Човекът имаше цял списък от симптоми. Треска, умора, слабост, задух, главоболие, обриви, мехури, хронично повръщане, диария, обезводняване и симптоми за комплексни вътрешни заболявания. Ричър пусна картона и попита:

— Имате ли лекар тук?

— Имаме фелдшер — отвърна Търман.

— Това достатъчно ли е?

— Обикновено.

— А за този човек?

— Правим каквото можем.

Ричър се доближи до леглото. Кожата на човека изглеждаше жълта. Или страдаше от хепатит, или просто нощната лампа беше такава.

— Можеш ли да говориш? — попита го Ричър.

— Не е съвсем в съзнание — обади се Търман. — Но се надяваме, че ще се оправи.

Едрият помощник завъртя глава наляво-надясно. Опита се да каже нещо, но не можа, защото и езикът, и устата му бяха пресъхнали. Затова премлясна с устни, задъха се и опита отново. Погледна право нагоре към Ричър, погледът му се избистри и фокусира и той каза:

— У…

После спря да си поеме дъх, примигна и започна отначало. На нова тема. Бавно, на пресекулки, той каза:

— Това ме уби.

— Не съвсем — отвърна Ричър.

Човекът отново завъртя глава, с мъка си пое въздух и каза:

— Не, у…

После отново спря, като се бореше за въздух, и гласът му затихна. Търман хвана Ричър за лакътя, дръпна го и каза:

— Да си тръгваме. Няма сили да говори с нас.

— Трябва да го закарате в истинска болница — каза Ричър.

— Фелдшерът ще реши това. Аз вярвам на хората си.

Вземам на работа най-талантливите специалисти, които мога да намеря.

— Той работеше ли с ТХЕ? — попита Ричър.

Търман помълча за миг, преди да попита:

— Какво знаеш за ТХЕ?

— Това-онова. Знам, че е отрова.

— Не, това е професионален химикал за почистване на метали.

— Както и да е. Той работеше ли с него?

— Не. А и хората, които работят с ТХЕ, са екипирани както трябва.

— Тогава какво му има?

— Ти трябва да отговориш на този въпрос. Както сам каза, ти му го направи.

— Хората не получават такива симптоми от няколко удара.

— Сигурен ли си? Доколкото разбрах, не са били само няколко удара. Помисли ли какво можеш да му причиниш? Може би си му скъсал нещо. Може би жлъчката.

Ричър затвори очи. Отново видя сцената в бара, мътната светлина, притихналите напрегнати хора, праха във въздуха, миризмата на страх и ярост.

„Той пристъпи напред и мушна с всичка сила, като удари мъжа ниско и отстрани, под ребрата, но над кръста сто и десет килограма, които тласкаха тъпия край на крака на стола в меката плът на противника.“

Ричър отново отвори очи и каза:

— Още една причина да мине на истински преглед.

Търман кимна.

— Още утре ще го закарат в болницата на Халфуей. Щом това ти е достатъчно, за да си продължиш с чиста съвест.

— Съвестта ми е чиста — каза Ричър. — Ако хората ме оставят на мира, и аз ги оставям на мира. Ако не ме оставят на мира, последствията са си техен проблем.

— Дори ако реагираш пресилено?

— В сравнение с какво? Те бяха шестима. Според теб какво искаха да ми направят? Да ме потупат по бузата и да ме пуснат да си ходя?

— Не знам какви са били намеренията им.

— Знаеш — каза Ричър. — Техните намерения са били твоите намерения. Действали са по твое нареждане.

— А аз действах по нареждане на по-висша сила.

— Май трябва да повярвам само на твоята дума по този въпрос.

— Трябва да се присъединиш към нас — каза Търман. Когато дойде Второто пришествие, можем и да те вземем.

— Къде? — попита Ричър.

— Хората като мен отиват в рая. Хората като теб остават тук, без нас.

— Това ме устройва идеално — каза Ричър.

Търман не отговори. Ричър хвърли последен поглед на човека в леглото, отстъпи, обърна се и излезе от фургона, обратно на ярката изкуствена светлина. Началникът на обекта и човекът с гаечния ключ си стояха по местата. Изобщо не бяха помръднали. Ричър чу как Търман затвори вратата и изтрополи по стъпалата. Ричър тръгна напред и усети, че Търман го последва към портала. Великанът с гаечния ключ гледаше над рамото на Ричър към Търман — чакаше знак, може би дори се надяваше на знак и не спираше да потупва с гаечния ключ по дланта на лявата си ръка.

Ричър промени посоката.

И пое право към него.

Спря на един метър от него, погледна го в очите и каза:

— Пречиш ми.

Мъжът не отговори. Вместо това хвърли поглед към Търман и зачака.

— Имай малко самоуважение — каза Ричър. — Не дължиш нищо на този стар глупак.

— Така ли? — каза мъжът.

— Точно така — каза Ричър. — Никой от вас не му дължи нищо. Той ви притежава. Трябва най-сетне да го разберете и да вземете властта. Да се организирате. Да си направите революция. Ти можеш да я оглавиш.

— Не мисля така — отвърна мъжът.

— Тръгваш ли вече? — подвикна зад него Търман.

— Да — отвърна Ричър.

— И няма да се връщаш?

— Няма — излъга Ричър. — Свърших.

— Обещаваш ли?

— Казах, каквото казах — отвърна Ричър.

Великанът отново хвърли изпълнен с надежда поглед над рамото на Ричър. Но Търман сигурно беше поклатил глава или беше дал друг отрицателен знак, защото мъжът просто отстъпи встрани, с една-единствена дълга крачка. Ричър продължи напред, обратно към пикапа на болния помощник. Колата си стоеше там, където я беше оставил, и всичките й прозорци си бяха здрави.