Лий Чайлд
Нищо за губене (21)

21

Бяха общо шест ниски зелени сгради. С метална конструкция, построени и разположени по определени спецификации и стриктни разпореждания. Разделяха ги алеи с еднаква ширина, оформени от утъпкана земя и очертани с редици от камъни — еднакви по форма и големина, боядисани в бяло. Шестте сгради бяха оградени с висока, права и солидно построена стена от бодлива тел. Оградата продължаваше и на запад от тях, където имаше паркинг. На паркинга имаше бронирани машини. Всички бяха оборудвани с картечница на покрива. До паркинга имаше радиомаяк, който беше защитен от отделна ограда от бодлива тел.

Изобщо не беше мотел.

Нито паркинг за камиони.

Беше военна база.

И по-точно казано, армейско подразделение от пехотата. И още по-точно казано, поделение на военната полиция. А най-точно казано: временна оборудвана база на бойна част от военната полиция. Наричаха ги със съкращението ВОБ — „външна оперативна база“. Ричър веднага разпозна устройството и оборудването на поделението. А на портала имаше табела, която доказваше предположението му. Самият портал представляваше боядисана в бяло бариера с противотежест, до която се намираше кабината на охраната. Табелата беше закована на два стълба до кабината на охраната и беше боядисана в лъскаво армейско зелено, а на нея с бяла щампа беше изписан номерът на поделението.

Не бяха от националната гвардия.

Не бяха резервисти.

Бяха действаща военна част, и то доста добра. Поне бяха добри по времето на Ричър, а нямаше никаква причина да се съмнява, че междувременно са излезли от форма. Абсолютно никаква причина.

И те почти веднага доказаха, че са в отлична форма.

Кабината за охраната беше с метална конструкция и високи, широки прозорци от четирите страни. В нея имаше четирима души. Двама останаха на местата си и нямаше да мръднат оттам, каквото и да се случи. Другите двама излязоха. Бяха облечени с камуфлажни униформи и ботуши, бронирани жилетки и каски и бяха въоръжени с пушки М–16. Промушиха се под бариерата, застанаха в строй и излязоха на шосето. После завиха точно на деветдесет градуса наляво и се затичаха в тръс към пикапа на Ричър — в крачка, точно с дванайсет километра в час, както ги бяха обучавали. Когато стигнаха на трийсет метра от него, се разделиха, за да представляват по-трудна мишена. Единият се затича през пясъка встрани от шосето, дойде отдясно на Ричър, спря на десет метра разстояние и приготви оръжието си за стрелба. Другият остана на шосето, заобиколи пикапа, погледна в каросерията му, върна се и застана на два метра от вратата на шофьора. После ясно и силно извика:

— Моля отворете прозореца, сър!

„И дръжте ръцете си така, че да ги виждам — добави мислено Ричър. — За ваша собствена сигурност.“ Той отвори прозореца докрай и погледна наляво.

— Моля дръжте ръцете си така, че да ги виждам, сър! — нареди войникът. — За ваша собствена сигурност!

Ричър сложи ръцете си високо на волана и продължи да гледа наляво. Войникът беше професионалист — млад, но с няколко години опит, които си личаха по дълбоките бръчки отстрани на очите. Носеше очила с тънки черни рамки. От дясната страна на бронираната жилетка имаше табелка с името си: „Морган“. Отдалеч се чу клаксон на товарен камион, войникът пристъпи по-близо до бордюра и тежката машина профуча зад гърба му с рев, въздушна струя и прах. Гумите на камиона изсвириха, а пикапът на Ричър се заклати, преди отново да се възцари тишина. Войникът отстъпи до предишното си място и застана в същата поза — внимателен и предпазлив, отпуснал леко пушката, която можеше да насочи във всеки момент.

— Свободно, ефрейтор — каза Ричър. — При мен няма нищо интересно.

Войникът на име Морган отговори:

— Нека аз да реша дали е така, сър.

Ричър хвърли поглед напред. Колегата на Морган стоеше неподвижен като статуя, плътно притиснал приклада на пушката към рамото си. Беше редник, първи клас. Прицелваше се с дясното око и беше насочил оръжието ниско — към предната дясна гума на Ричър.

— Защо спряхте тук, сър? — попита Морган.

— Трябва ли да имам причина? — попита Ричър.

— Изглеждате така, все едно правите оглед на охранявана военна база, сър.

— Бъркаш. Не правя оглед.

— Защо спряхте, сър?

— Престани да ми викаш „сър“, става ли?

— Сър?

Ричър се усмихна на себе си. Всеки военен полицай със стажа на Морган беше прочел по един тон разпоредби на тема „Правилни форми на обръщение към цивилните в страната“, които постоянно се ревизираха и обновяваха.

— Може да съм се загубил — подхвърли Ричър.

— Не сте ли оттук?

— Не.

— Превозното ви средство има регистрационни номера от щата Колорадо.

— Колорадо е голям щат — отвърна Ричър. — Почти двеста и шейсет хиляди квадратни километра, ефрейтор, осмият по големина щат в САЩ. Но само по площ. По население се намира чак на двайсет и второ място. Може да идвам от някой далечен край на щата.

Морган помълча безизразно. После попита:

— Къде отивате, сър?

Този въпрос представляваше проблем за Ричър. Отклонението от магистралата 1–70 беше малко и трудно за откриване. Нямаше начин някой шофьор, който е тръгнал за Колорадо Спрингс, Денвър или Боулдър, случайно да тръгне по него. Обяснението за грешка в маршрута щеше да предизвика подозрение. Подозрението щеше да предизвика проверка на регистрационните номера на Вон, а това щеше да я въвлече в ситуация, в каквато беше по-добре да не влиза.

Затова Ричър отговори:

— Отивам в Хоуп.

Морган пусна пушката с лявата си ръка и посочи право напред.

— Натам, сър — каза той. — Движите се в правилна посока. До центъра на Хоуп ви остават трийсет и пет километра.

Ричър кимна. Морган сочеше на югоизток, но не беше откъснал очи от ръцете на Ричър. Беше добър войник. Опитен. Изряден. Униформата му беше стара, но в добро състояние. Ботушите му бяха износени и ожулени, но добре поддържани и идеално лъснати. Рамката на очилата му беше подравнена по ръба на каската. Ричър харесваше войници с очила. Очилата бяха човешка, уязвима черта, която смекчаваше отблъскващия вид на въоръжението.

Лицето на модерната армия.

Морган отново пристъпи към пикапа на Ричър, за да пропусне един камион зад гърба си. Този беше товарен, с номера от Ню Джързи, който превозваше затворен контейнер с дължина дванайсет метра. Приличаше на гигантска тухла, която се движи със сто километра в час. След него се носеше шум, въздушно течение и дълга опашка от прах. Униформените панталони на Морган се притиснаха в краката му, а около тях затанцуваха миниатюрни прашни вихрушки. Но той дори не мигна зад очилата.

— Ваше ли е превозното средство, сър? — попита той.

— Не съм сигурен, че трябва да ти отговарям на този въпрос — отвърна Ричър.

— Когато се намираме в района на охранявана военна база, трябва да ми отговаряте на всички въпроси.

Ричър не отговори.

— Носите ли документите и застраховката на превозното средство?

— В жабката — отвърна Ричър.

Беше доста сигурно предположение. Вон беше полицай. Повечето полицаи поддържаха документите си в ред. Щяха да изпаднат в неудобна ситуация, ако не беше така.

— Може ли да видя документите, сър? — попита Морган.

— Не — отвърна Ричър.

— Карате ме да мисля, че спирате до охранявана военна база в откраднато товарно превозно средство, сър.

— Нали вече провери отзад? Няма нищо.

Морган замълча.

— Спокойно, ефрейтор — каза Ричър. — Все пак сме в Колорадо, не в Ирак. Няма да взривявам нищо.

— Не биваше да казвате това, сър.

— Спокойно, Морган. Говорех в отрицателен смисъл. Казах какво няма да направя.

— Не е смешно.

— Аз не се смея.

— Трябва да видя документите ви, сър.

— Нямаш право да ги искаш.

— Трябва да ги видя веднага, сър.

— Имате ли военен адвокат в базата?

— Съвсем не, сър.

— Значи си готов сам да вземеш това решение?

Морган не отговори. Отново пристъпи към пикапа, за да пропусне зад гърба си една цистерна. Цистерната беше с оранжевия знак за опасни химикали и беше от неръждаема стомана, полирана до такъв блясък, че Ричър видя собственото си отражение в нея, като в криво огледало. Когато въздушната вълна от камиона утихна, Морган застана обратно на мястото си и каза:

— Трябва да ми покажете тези документи, сър. Дори само отдалеч. За да ми докажете, че ги имате.

Ричър сви рамене, наведе се и отвори жабката. Разрови се в химикалките, ароматизираните салфетки и другите боклуци, докато не намери един найлонов плик. Беше черен, със сребърно лого във формата на волан. Евтин плик за документи — продаваха ги по бензиностанциите и автомивките заедно с освежители за въздух във форма на борче и компаси, които се закрепват с вакуум на предното стъкло. Найлонът беше корав, а черният цвят беше избелял до прашно сиво.

Ричър отвори плика така, че Морган да не го вижда. От лявата страна имаше валидна застраховка. От дясната — регистрацията на пикапа.

И двете бяха на името на Дейвид Робърт Вон, с адресна регистрация в Хоуп, щата Колорадо.

Ричър протегна ръка и показа документите на Морган — достатъчно дълго, за да ги разпознае, но не толкова дълго, че да прочете името.

— Благодаря ви, сър — каза Морган.

Ричър прибра плика в жабката и я затвори.

— Продължавайте, сър — каза Морган.

Това също представляваше проблем за Ричър. Ако продължаваше напред, щеше да влезе в територията на град Диспеър. Ако направеше обратен завой, Морган щеше да се зачуди защо изведнъж е решил да се откаже от Хоуп, което щеше да го накара да провери номера на пикапа.

Кое от двете беше по-опасно?

Морган, естествено. Дори не можеше да става дума за сравнение между полицейското управление на град Диспеър и едно бойно поделение на военната полиция. Така че Ричър включи на скорост и завъртя волана.

— Приятен ден, ефрейтор — каза той и се отдели от банкета.

Натисна газта и един метър по-късно подмина малката зелена табела, като по този начин временно увеличи населението на Диспеър с един човек — станаха цели 2692 души.