Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. — Добавяне

32

Ричър мина границата в девет и трийсет вечерта и спря пред закусвалнята в Хоуп малко преди девет и трийсет и пет. Вон сигурно минаваше по два-три пъти по време на нощната си смяна. Ричър реши да паркира пикапа й до бордюра, така че да го види и да се успокои, че той е добре. Или поне, че пикапът е добре.

Ричър влезе в закусвалнята, за да остави ключовете от колата на бара, и видя Люси Андерсън. Тя седеше сама в едно сепаре. Беше с шортите, синьото яке с качулка, късите чорапки и големите маратонки. Показваше много от хубавите си крака. Гледаше в празното пространство и се усмихваше. Първия път, когато я беше видял, Ричър беше решил, че не е сто процента красива. Но сега изглеждаше адски добре. От нея сякаш струеше светлина, изглеждаше по-висока и по-изправена. Приличаше на съвсем друг човек.

Беше се променила.

Преди я измъчваха тревоги.

Сега беше щастлива.

Той застана на бара, тя го забеляза, погледна към него и се усмихна. Беше интересна усмивка. В нея имаше много откровено задоволство, но имаше и елемент на триумф. И превъзходство. Сякаш беше спечелила значима победа, и то за негова сметка.

Той остави ключовете на Вон на бара и жената го попита:

— Ще вечеряте ли при нас?

Ричър се замисли. Стомахът му се беше успокоил. Адреналинът му беше спаднал. Осъзна, че наистина е гладен. Не беше приемал никаква храна от закуската насам, освен кафе и празни калории от бутилката бира, която беше изпил в бара. А там беше изгорил доста калории. Изобщо не се съмняваше. Нищо чудно, че изпитваше недостиг на енергия. Така че отговори:

— Да, май съм готов за вечеря.

Той отиде и седна в сепарето на Люси Андерсън. Тя го изгледа през масата и отново се усмихна със същата усмивка. Задоволство, триумф, превъзходство и победа. Отблизо усмивката изглеждаше по-широка и имаше по-голям ефект. Беше си направо ослепителна. Люси имаше страхотни зъби. Очите й бяха ясни, блестящи и сини.

— Днес следобед приличаше на Люси — каза Ричър. Сега приличаш на Лъки.

— Сега се чувствам като Лъки — отвърна тя.

— Какво се е променило?

— Ти как мислиш?

— Имаш новини от съпруга си?

Тя отново се усмихна — сто процента щастие.

— И още как — отвърна тя.

— Значи е напуснал Диспеър.

— И още как. Сега никога няма да го хванеш.

— Аз никога не съм искал да го хващам. Дори не знаех, че съществува, преди да те срещна.

— Честно — каза тя.

Произнесе го с преувеличен сарказъм, а не с въпросителна интонация. Ричър беше чувал и други млади хора, които казваха така. Доколкото разбираше, значението на думата в такъв случай беше нещо като: „Ти наистина ли си мислиш, че съм такава идиотка?“

— Бъркаш ме с някой друг — каза Ричър.

— Честно — каза пак тя.

„Погледни се само. Какво виждаш?“

— Не съм ченге — настоя Ричър. — Едно време наистина бях ченге и може би все още приличам на ченге, поне според теб, но вече не работя.

Тя не отговори. Но Ричър беше сигурен, че не му вярва.

— Съпругът ти трябва да е заминал късно следобед каза той. — Беше там в три, а в седем вече го нямаше.

— Ти пак ли си ходил там?

— Днес ходих два пъти.

— Което доказва, че си го търсил — каза тя.

— Май да. Но само заради теб.

— Честно.

— Той с какво се занимаваше?

— Вече знаеш.

— Ако вече знам, нищо няма да ти стане да ми кажеш пак, нали така?

— Не съм толкова глупава. Моята позиция е, че не знам нищо за това, което е правил. Иначе ще изляза съучастничка. Ние имаме адвокати, нали се сещаш.

— Кои сте вие?

— Хората в нашето положение. За които много добре знаеш.

— Не съм ченге, Лъки. Просто минавам оттук и никого не познавам. И нищо не знам.

Тя отново се усмихна. Щастливо, триумфално и победоносно.

— Къде е заминал? — попита Ричър.

— Все едно ще ти кажа.

— А кога ще отидеш при него, където и да е там?

— След няколко дни.

— Мога да те проследя — каза Ричър.

Тя отново се усмихна, все едно нищо не можеше да я засегне.

— Няма да имаш никаква полза.

Сервитьорката дойде при тях и Ричър си поръча кафе и пържола. Когато жената се отдалечи, Ричър се обърна към Люси Андерсън и каза:

— Има и други в положението, в което беше ти вчера. Точно в момента в града има друго момиче, което също чака.

— Надявам се, че има много като нас.

— Мисля, че тя чака напразно. Знам, че едно момче е умряло там, преди един или два дни.

Люси Андерсън поклати глава.

— Невъзможно. Знам, че нито един от нас не е умрял. Щях да чуя.

— Кои сте вие? — повтори Ричър.

— Хората в нашето положение.

— Този път някой е умрял.

— Постоянно умират хора.

— Млади хора? Без видима причина?

Тя не отговори и Ричър разбра, че няма да получи отговор. Сервитьорката му донесе кафето. Той отпи от него. Беше добро, но не толкова добро като кафето на мисис Гарднър — нито самата напитка, нито чашата. Той остави чашата на масата и каза:

— Няма значение, Люси. Пожелавам ти късмет — където и да отиваш, с каквото и да се занимаваш.

— Само толкова ли? Няма ли да ме разпитваш повече?

— Не, ще вечерям.

 

 

Ричър вечеря сам, защото Люси Андерсън си тръгна, преди да му донесат пържолата. Тя първо поседя мълчаливо, после отново се усмихна, измъкна се от сепарето и пое към изхода. Или по-точно казано, полетя към изхода, толкова енергично и щастливо се движеше. Бутна вратата и вместо да се свие в якето си от студ, изправи рамене, вдигна лице към небето и дълбоко си пое въздух, все едно нощта беше омагьосана. Ричър я проследи с поглед, докато не изчезна, после се загледа в празното пространство.

 

 

В десет и половина приключи с храната и тръгна към мотела. Отби се до рецепцията, за да плати за още една вечер. Винаги наемаше стаите само за една вечер, дори когато възнамеряваше да остане някъде по-дълго. Този навик му действаше успокояващо. Все едно всеки път потвърждаваше абсолютната си свобода да си тръгне, когато поиска. Служителката от дневната смяна все още беше на работа. Набитата жена. Любопитната жена. Ричър й подаде няколко дребни банкноти, изчака рестото си и каза:

— Разкажи ми пак това, което знаеш за комбината.

— Какво съм ти разказвала?

— За нарушения. За престъпления. Защо самолетът лети всяка нощ.

— Значи наистина си ченге — каза жената.

— Бях. Може би все още робувам на старите си навици.

Жената сви рамене и малко се засрами. Май дори се поизчерви.

— Ами, това са аматьорски глупости — каза тя. — Поне така ще си помислиш.

— Аматьорски?

— Като хоби ми е. Правя разследвания по интернет. Проучих и комбината.

— И какво откри?

— Струва ми се, че правят прекалено много пари. Но какво разбирам аз? Не съм специалист. Нито съм брокер, нито съм толкова наясно с финансовите разследвания.

— Разкажи ми — каза Ричър.

— Различните отрасли на промишлеността се развиват циклично. Първо нагоре, после надолу, в зависимост от цените на суровините, търсенето и предлагането и общите условия на пазара. Точно в този момент преработването на метали като цяло е в криза. А тук печелят като луди.

— Как разбра?

— Постоянно търсят нови работници.

— Доста мъгляво обяснение.

— Компанията е частна, но по закон трябва да подават финансови отчети. Проверих отчетите, за да се занимавам с нещо.

И защото обичаш да си пъхаш носа навсякъде, помисли си Ричър.

— И какво пише в тях? — попита той.

— Отчитат страхотни печалби. Ако бяха на борсата, щях да купувам само от техните акции. И ако имах пари, разбира се. Ако не работех в мотел.

— Добре.

— А компанията не е на борсата. Финансира се частно. Така че сигурно изкарват още повече пари, отколкото отчитат.

— Значи смяташ, че не изпълняват всички екологични изисквания?

— Не бих се изненадала.

— Дали това ще даде толкова голяма разлика? Доколкото знам, екологичните изисквания и бездруго не са много строги.

— Не знам.

— А самолетът?

Жената извърна поглед.

— Ами глупости.

— Нищо, кажи.

— Е, мислех си, че ако работата на комбината не може да обясни тези печалби и не става дума за нарушаване на екологичните изисквания, значи може би има нещо друго.

— Какво?

— Може би този самолет транспортира някакви неща. За продажба. Като контрабанда.

— Какви неща?

— Неща, които не са от метал.

— Къде ги транспортира?

— Не съм сигурна.

Ричър замълча.

— Видя ли? — каза жената. — Нали ти казах, че нищо не разбирам. Просто имам прекалено много свободно време. И бърз интернет. От това човек наистина може да откачи.

Тя се обърна и се зае да попълва нещо в някаква книга, а Ричър си прибра рестото. Преди да си тръгне, хвърли поглед към стената на рецепцията и видя, че липсват четири ключа. Значи бяха заети четири стаи. Неговата, стаята на Люси Андерсън, стаята на жената с голямото бельо и, поне така предполагаше, стаята на новото момиче в града. Момичето с тъмната коса, което все още не познаваше, но скоро можеше да го направи. Ричър подозираше, че тя ще остане в града по-дълго от Люси Андерсън, а когато накрая си тръгне, няма да е толкова щастлива.

 

 

Ричър се върна в стаята си и се изкъпа, но не можа да заспи. Затова само отми вонята на битката в бара от тялото си, пак се облече и излезе. Тръгна пеша по улиците и спря до една телефонна будка под улична лампа. Отвори телефонния указател и провери за Дейвид Робърт Вон. Имаше го. „Вон, Д.Р.“ — адресът беше на улица „Пета“ в град Хоуп, щата Колорадо.

На две пресечки южно от него.

Ричър вече беше разгледал улица „Четвърта“. Може би трябваше да хвърли едно око и на улица „Пета“. Ей така, от чисто любопитство.