Аугуст фон Платен
Тристан

Който с поглед види красотата,

той, на смърт обречен, бавно крее,

безполезен тук е на земята,

ала пред смъртта все пак бледнее,

който с поглед види красотата!

 

И любовна скръб безкрай гнети го:

че глупецът с вяра устремен е,

но — уви, в страстта цел не постига,

той от красотата уцелен е,

а любовна скръб безкрай гнети го.

 

Ах, той като извор би пресъхнал,

смърт би пил с мириса на цветята,

и отрова с всеки дъх би вдъхвал:

който с поглед види красотата,

ах, той като извор би пресъхнал!

* * *

Потегли ме нещо в нощта —

аз тръгнах навън без посока.

Вървях през града, потопен в пустота,

край тихи къщя

и в нощта, и в нощта

минах градската порта висока.

Клокочеше буен поток в пропастта.

Опрях се на моста посърнал,

и гледах водата с болка в гръдта:

отлиташе тя

във нощта, във нощта,

без да може назад да се върне.

 

Играеше златен рояк над света:

ту гасне, ту мигом припламне.

Цъфтяха звездите на таз висота

подобно цветя

във нощта, във нощта,

нейде там в долините измамни;

 

Нагоре очите си вдигнах в нощта

и после погледнах надоле;

сърце, как живя толкоз дни в самота!

Смири си скръбта

във нощта, във нощта,

забрави всички свои неволи!