Аделберт фон Шамисо
Замъкът Бонкур

Унесен в спомени далечни,

като дете се виждам аз;

видения, защо смутихте

човека, вече беловлас?

 

Сияен замък се издига

сред сенчест лес във самота;

ей кулите, а долу мостът,

зад него — тежката врата.

 

От герба лъвове познати

ме гледат със умилен взор;

със весел глас ги поздравявам

и влизам в стихналия двор.

 

Ах, ето сфинкса над фонтана

и смоквата зелена вън,

а там зад тесните прозорци

сънувах първия си сън.

 

Аз влизам в църквицата, дето

е прародителят зарит;

да, ето гроба, а над него

са закрепени меч и щит.

 

Очите мътни недовиждат

какви са тези писмена,

макар че през стъклата пъстри

нахлува много светлина.

 

О, замък на деди прочути,

все още помня те добре,

макар изчезнал от земята,

която днес селяк оре.

 

Бъди благословен да раждаш,

мой роден, свиден пущинак,

но дваж благословен да бъде

трудолюбивият селяк.

 

Аз по света ще се зарея

със тая лютня във ръце,

на всеки друм, пред всяка хижа

да пея с радостно сърце.