Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

36.

Влезе в станцията — там сега цареше тишина и тя дори изглеждаше малко призрачна в тази тишина. Една лампа светеше върху писалището му, а на масичката за кафе малката пирамида от сфери проблясваше с многоцветните си светлини, подобно кристалните топки, използвани в Ерата на джаза през двайсетте години, с чиято помощ една обикновена зала за танци се превръщаше във феерично място. Миниатюрните трепкащи светлини се разпръснаха из цялата стая и затанцуваха като рояк подлудели пъстроцветни светулки.

За миг се спря нерешително, без да знае какво да прави. Нещо му липсваше и изведнъж осъзна какво е то. През всичките тези години бе свикнал да окачва пушката си на стената или да я поставя върху писалището. А сега вече нямаше пушка.

Каза си, че трябва да подреди и да се залови отново за работа. Трябваше да разопакова кашоните и да върне нещата по местата им. Трябваше да попълни дневника и да изчете насъбралите се вестници и списания. Имаше доста работа.

Юлисис и Луси бяха потеглили за Галактическата централа преди час-два, но присъствието на Талисмана като че ли все още витаеше в стаята. Макар че, помисли си той, може би не толкова в стаята, колкото у самия него. Вероятно това чувство нямаше да го напусне, където и да отидеше.

Прекоси бавно стаята и седна на дивана. Пред него пирамидата от сфери пръскаше рой кристални отблясъци около себе си. Пресегна се, за да я вземе, но бавно оттегли ръката си. Имаше ли смисъл, запита се той, отново да я разглежда? След толкова много неуспешни опити можеше ли да очаква тъкмо сега да разгадае тайната й?

Красиво нещо, помисли си той, но ненужно.

Запита се как ли се чувства Луси, но си каза, че трябва да е добре. Тя щеше да се чувства добре, където и да се намираше.

Вместо да седи тук, по-добре щеше да е да се залови за работа. Имаше много да наваксва. Отсега нататък нямаше да разполага с времето си, тъй като Земята щеше да тропа на вратата му. Очакваха го конференции и срещи, и още много други неща, а само след няколко часа и вестникарите щяха да бъдат тук. Но преди това Юлисис, а може би и други щяха да се върнат, за да му помогнат.

След малко щеше да хапне нещо набързо и да се залови за работа. Ако работеше до късно през нощта, можеше да свърши доста работа.

Самотните нощи, каза си той, бяха подходящи за работа. А се чувстваше самотен, макар че не би трябвало да е така. Защото вече не беше сам, въпреки че само преди няколко часа си мислеше, че е напълно сам. Сега с него бяха и Земята, и галактиката, и Луси, и Юлисис, и Уинслоу, и Луис, а също и възрастният философ в ябълковата градина.

Изправи се, отиде до писалището и взе статуетката, която Уинслоу му бе подарил. Приближи я до светлината на настолната лампа и бавно я завъртя в ръцете си. Сега забеляза, че и около тази фигура витае самота — самотата, присъща на човек, който крачи сам.

Но преди той бе принуден да крачи сам. Не му оставаше нищо друго. Нямаше друг избор. Нямаше място за друга. А сега работата беше — не, не беше приключила, тъй като имаше още много неща, които трябваше да свърши. Но първият етап бе вече приключил и започваше нов.

Постави статуетката обратно върху писалището и си спомни, че забрави да даде на Уинслоу парчето дърво, което тубанецът му донесе. Сега вече можеше да каже на Уинслоу откъде идват всички тези парчета от дърво. Можеха да прегледат дневниците и да открият на коя дата и откъде е дошло всяко едно от тях. Това би доставило удоволствие на стария Уинслоу.

Чу се шумолене на коприна и той бързо се обърна.

— Мери! — извика.

Бе застанала в самия край на осветеното пространство и на фона на проблясващите многоцветни светлини на пирамидата му заприлича на същество, току-що пристигнало от света на приказките. И очите му не го лъжеха, каза си той, обезумял от радост — приказният му свят, който смяташе за изгубен, отново беше тук.

— Трябваше да се върна — каза му тя. — Ти беше самотен, Инок, и аз не можех да те изоставя.

Не можеше да го изостави — може би това беше самата истина, помисли си той. Тъй като в схемата, по която я бе сътворил, вероятно бе заложил неизбежната необходимост да се появява винаги, когато имаше нужда от нея.

Това беше капан, каза си той, от който и двамата не можеха да избягат. Тук нямаше място за собствена воля — ставаше дума за убийствената точност на този сляп механизъм, създаден от самия него.

Тя не биваше да идва и може би знаеше това не по-зле от него, но не можеше да се спре. Така ли щеше да бъде и занапред, запита се той, вовеки веков?

Той стоеше неподвижен, вцепенен, разкъсван между копнежа си по нея и празното усещане за нейната нереалност, а тя пристъпваше към него.

Беше вече съвсем наблизо и след секунда щеше да се спре, тъй като познаваше правилата не по-зле от него. И за нея, в не по-малка степен, илюзията беше недопустима.

Но тя не се спря. Дойде толкова близо до него, че той можеше да усети уханието на ябълков цвят, идващо от нея. Тя протегна ръката си и я положи върху неговата.

Това не бе докосването на сянка, това не бе ръката на една сянка. Той усещаше допира на пръстите й, тяхната хладина…

Остана вцепенен, с нейната ръка върху неговата.

Проблясващата светлина! — помисли си той. — Пирамидата от сфери!

Сега си спомни кой му я бе подарил — един пътник от онази странна раса от звездната система Алфард. И тъкмо от тяхната литература бе усвоил изкуството на приказната реалност. Те му бяха подарили пирамидата с цел да му помогнат, а той не ги бе разбрал. Бе станала комуникационна грешка — нещо толкова обичайно. Във вавилонското стълпотворение на галактиката бе твърде лесно да не разбереш или просто да не знаеш нещо.

Пирамидата от сфери представляваше един чудесен и при все това прост механизъм. Тя беше магическата пръчка, която премахваше всякаква илюзорност и превръщаше приказното в реалност. Човек си измисля нещо, такова, каквото би искал да е, след което включва пирамидата и пред него застава това, което си е измислил — толкова истинско, сякаш никога не е било илюзия.

С изключение на някои неща, помисли си той, за които не можеш да се заблудиш. Просто знаеш, че е илюзия, ако ще и да е истинска.

Колебливо протегна ръка към нея, ала тя дръпна своята и бавно отстъпи крачка назад.

В тишината на стаята — ужасната и самотна тишина — те стояха лице срещу лице, а в това време пъстрите светлинки препускаха като палави мишлета, докато пирамидата от сфери хвърляше своите отблясъци във формата на нескончаема небесна дъга.

— Съжалявам — каза Мери, — но няма смисъл. Не бива да се самозаблуждаваме.

Той остана безмълвен и изпълнен с чувство за срам.

— Отдавна чаках този момент — продължи тя. — Мислех и мечтаех за него.

— Аз също — продума Инок. — Не вярвах, че може да се сбъдне.

И в това е цялата работа, разбира се. До момента, до който човек знае, че нещо не може да се сбъдне, той си мечтае за него. То се явява романтично, далечно и невъзможно. А може би е романтично просто защото е толкова далечно и така невъзможно.

— Сякаш съм оживяла кукла — каза тя. — Или пък любимото ти плюшено мече. Съжалявам, Инок, но човек не може да обича кукла или плюшено мече, които са оживели. Винаги ще си ги спомня такива, каквито са били преди това. Куклата — с нейната глуповата, изрисувана усмивка; мечето — с парцаления пълнеж, подаващ се от скъсания шев.

— Не! — извика Инок. — Не!

— Горкият Инок — възкликна тя. — Толкова ще ти е трудно! Толкова бих искала да ти помогна! Така дълго ще трябва да живееш с мисълта за това…

— А ти? — извика той. — А ти какво можеш да направиш сега?

Тя бе тази, която бе проявила смелост. Смелостта да погледне очи в очи нещата такива, каквито са.

Как бе предусетила всичко, чудеше се той. Как е могла да знае?

— Сега ще си отида — изрече тя. — И повече няма да се върна. Дори и когато се нуждаеш от мен, аз няма да се върна. Нищо друго не ми остава.

— Не можеш да си тръгнеш — възпротиви се той. — Ти си в същия капан, в който съм и аз.

— Не е ли странно — добави тя, — че и двамата сме в него. И ти, и аз сме жертви на една илюзия…

— Но защо и ти? — попита той. — Ти не си!

Тя мрачно поклати глава.

— И аз също като теб. Ти не можеш да обичаш куклата, която си сътворил, нито пък аз майстора на играчки. А ние и двамата си помислихме, че можем, и все още вярваме, че бихме могли, и затова, когато открием, че е невъзможно, ще се чувстваме виновни и нещастни.

— Но можем да опитаме — каза Инок. — Само остани.

— И да стигна дотам, че да те намразя. Или пък още по-лошо — ти да ме намразиш. Нека си останем с чувството за вина и с нещастието. Това ще е по-добре от омразата.

Тя направи няколко бързи крачки и пирамидата от сфери се озова в ръката й, вдигната високо над главата.

— Не, само това не! — изкрещя той. — Мери, недей…

Пирамидата проблесна, премятайки се във въздуха, и се разби в камината. Проблясващите светлини угаснаха. Нещо — стъкло? метал? камък? — издрънча по пода.

— Мери! — извика Инок и направи няколко крачки напред в мрака.

Но там нямаше никого.

— Мери! — по-скоро изхлипа, отколкото извика той.

Тя си бе отишла и нямаше да се върне.

Дори и когато се нуждаеше от нея, тя нямаше да се върне.

Той стоеше притихнал в мрака и тишината и гласът на едновековния му живот сякаш проговори в него на някакъв безмълвен език.

Всичко е свързано с трудности, каза му гласът. Нищо не идва лесно.

Първо съседското момиче от фермата, после красивото момиче от Юга, което го проследи с поглед, докато минаваше край нейната врата, а сега и Мери — всички те си бяха отишли безвъзвратно от неговия живот.

Извърна се с усилие и направи няколко крачки напред, търсейки пипнешком масата. Откри я и запали лампата.

Изправен до масата, той обхвана с поглед стаята. В ъгъла, в който бе застанал, някога беше кухнята, а там при камината се намираше всекидневната; сега всичко бе променено — оттогава бе минало много време, но той ги виждаше тъй ясно, сякаш бе вчера.

Но онова време си бе отишло, а с него и хората.

Единствен той бе останал.

Бе загубил своя свят. Оставил го бе в миналото.

Но в днешния ден същото бяха сторили и всички останали — всички живи представители на човешкия род.

Може би още не го осъзнаваха, но те също бяха оставили своя свят в миналото. Вече нищо нямаше да бъде както преди.

Човек се прощава с толкова много неща, толкова много любими същества, толкова много мечти.

— Сбогом, Мери — каза той. — Прости ми и нека бог те пази.

Седна на масата и придърпа към себе си дневника, които лежеше отгоре. Отгърна го и затърси страниците, които трябваше да попълни.

Чакаше го работа.

Вече беше готов за нея.

Беше си взел последното сбогом.

Край
Читателите на „Междинна станция“ са прочели и: