Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

20.

Сияйният се оказа доста възрастен. Златистото сияние, с което бе обгърнат, бе загубило младежкия си блясък. Сега грееше с по-мека, дълбока и плътна светлина. Нямаше го онова ослепително сияние, характерно за по-младите същества. Държеше се с подчертано достойнство, а ветрилообразната украса на главата му, която не бе нито коса, нито пера, беше бяла, с онази чиста и непорочна белота. Лицето му изразяваше нежност и топлота — нежността и топлотата, която върху човешкото лице се изписва с благодушни бръчици.

— Съжалявам — каза той на Инок, — че се налага да се срещнем по такъв повод. Но се радвам да ви видя, независимо от обстоятелствата. Чувал съм за вас. Не се случва често същество от външна планета да стане управител на станция. Затова, млади човече, се заинтересувах от вас. Любопитно ми беше що за същество ще се окажете.

— Няма от какво да се опасявате — обади се Юлисис малко рязко. — Гарантирам за него. Приятели сме от години.

— Да, забравих — отвърна Сияйният. — Вие сте този, който го откри.

Обиколи с поглед стаята.

— Тук има още някой — отбеляза той. — Не знаех, че са двама. Знаех само за един.

— Приятели са с Инок — поясни Юлисис.

— Значи имате контакт. Контакт с планетата.

— Не, нямаме контакт.

— Може би е станала грешка.

— Може би — каза Юлисис, — но причината е такава, че се съмнявам дали вие или аз бихме могли да я избегнем.

Луси бе станала на крака и пристъпваше към тях плавно и безшумно, сякаш плуваше.

Сияйният се обърна към нея.

— Радвам се да ви видя. Много се радвам.

— Тя не може да говори — каза Юлисис. — Нито да чува. Неспособна е да общува.

— Може. С други средства — възрази Сияйният.

— Мислите ли? — попита Юлисис.

— Сигурен съм.

Тръгна бавно към Луси, която се спря да го изчака.

— То… тя, както я нарекохте… тя не се страхува.

Юлисис се засмя.

— Дори и от мен — каза той.

Сияйният протегна ръка към нея. Тя се поколеба за момент, но после едната й ръка се вдигна и пое подобните на пипала пръсти на Сияйния.

За миг на Инок му се стори, че златистото сияние се разтваря като наметало и обгръща земното момиче с блясъка си. Инок примигна и видението, ако изобщо е било видение, изчезна пред погледа му и само Сияйният се оказа обгърнат от златистото наметало.

И как бе възможно, учуди се Инок, тя да не изпитва страх нито от Юлисис, нито от Сияйния? Дали не се дължеше на това, че тя наистина, както каза на Юлисис, умееше да прониква зад външната маска и да долавя някак човешката същност (Бог да ми е на помощ, дори и сега не мога да разсъждавам с други понятия, освен човешките!), заложена в тези същества? И ако това бе така, не се ли дължеше на факта, че самата тя не беше съвсем като другите хора? Разбира се, по външност и произход не се отличаваше от другите, но не бе отгледана под влияние на общочовешката култура. Вероятно тя беше това, което би представлявало едно човешко същество, ако не бе всячески сковавано от нормите на поведение и мислене, превърнали се с течение на годините в закон, изискващ от него стандартно отношение към света.

Луси пусна ръката на Сияйния и се върна на кушетката.

— Инок Уолас — изрече Сияйният.

— Слушам ви.

— И тя ли е от вашата раса?

— Да, разбира се.

— Никак не си приличате. Сякаш сте от две различни раси.

— На Земята има само една раса.

— Има ли много други като нея?

— Нямам представа — отвърна Инок.

— Мога ли да ви предложа едно кафе? — обърна се Юлисис към Сияйния.

— Кафе?

— Изключително вкусно питие. Най-великото творение на Земята.

— Не го познавам — каза Сияйният. — Предпочитам да се въздържа.

— Знаете ли защо съм тук? — обърна се той към Инок.

— Мисля, че да.

— Искрено съжалявам — продължи Сияйният, — но съм длъжен…

— Ако не възразявате — каза Инок, — да считаме, че сте изразили протеста си. Смятайте, че съм го приел.

— Защо не? — обади се Юлисис. — Няма смисъл, струва ми се, и тримата да се подлагаме на това малко или много мъчително преживяване.

Сияйният се поколеба.

— Но ако мислите, че трябва… — каза Инок.

— Не е задължително — отвърна Сияйният. — Ще бъда удовлетворен, ако неизказаният ми протест бъде великодушно приет.

— Приемам го — каза Инок, — но при едно условие. Искам да се уверя, че обвинението не е неоснователно. Трябва да изляза и да проверя.

— Нямате ли ми доверие?

— Не става въпрос за доверие. Това е нещо, което може да се провери. Докато не сторя това, не мога да го приема нито от свое име, нито от името на моята планета.

— Инок — обади се Юлисис, — веганецът се държи коректно. Не само сега, но и преди това да се случи. Неговият народ отправя обвинението с най-голяма неохота. Доста страдаха, за да защитят Земята и теб самия.

— И ти смяташ, че ще бъде некоректно от моя страна, ако не приема протеста и обвинението само въз основа на неговото твърдение.

— Съжалявам, Инок — каза Юлисис. — Това имах предвид.

Инок поклати глава.

— От години се опитвам да проявявам разбиране и да се съобразявам с моралните принципи и убежденията на всички хора, които минават през тази станция. Абстрахирал съм се от собственото си човешко съзнание и подготовка. Опитвал съм се да разбирам чуждите гледища и да оценявам чуждия начин на мислене — макар често да са противоречали на моите собствени. И не съжалявам за това, защото ми даде възможност да преодолея тесногръдието на Земята. И мисля, че спечелих нещо от всичко това. Но тези неща не засягаха Земята, само мен. Тази история обаче засяга Земята и аз съм длъжен да подходя към нея от позициите на жител на Земята. В този конкретен случай не съм просто управител на галактическа станция.

Нито единият, нито другият казаха нещо. Инок изчака малко, но и двамата продължаваха да мълчат.

Накрая се обърна и тръгна към вратата.

— Ще се върна — обеща им той.

Докато изрече фразата, вратата започна да се отваря.

— Ако нямате нищо против — каза Сияйният тихо, — бих желал да дойда с вас.

— Добре — съгласи се Инок. — Да вървим.

Навън беше тъмно и Инок запали фенера. Сияйният го наблюдаваше внимателно.

— Течно минерално гориво — обясни му Инок. — Гори на върха на напоен фитил.

— Нищо по-добро ли нямате? — попита Сияйният, ужасен.

— И по-добро имаме сега — отвърна Инок. — Просто аз съм старомоден.

Той тръгна напред с фенера, който очертаваше малък светъл кръг. Сияйният го последва.

— Дива планета — констатира той.

— Тук е дива. Но някои места се обработват.

— Моята собствена планета е под контрол — каза Сияйният. — Всяка педя земя е регулирана.

— Зная. Разговарял съм с мнозина веганци. Те ми описаха планетата.

Насочиха се към обора.

— Искате ли да се върнете? — попита Инок.

— Не — отвърна Сияйният. — Чувствам се освежен. Онова там диви растения ли са?

— Наричаме ги дървета — обясни Инок.

— И вятърът духа накъдето си иска?

— Точно така — повтори Инок. — Все още не умеем да контролираме времето.

Лопатата стоеше съвсем близо до вратата на обора и след като я взе, Инок се отправи към овощната градина.

— Разбира се, знаете — каза Сияйният, — че няма да намерите тялото.

— Готов съм да приема, че го няма.

— Тогава защо? — попита Сияйният.

— Защото трябва да се уверя. Не го разбирате това, нали?

— В станцията заявихте — напомни Сияйният, — че се опитвате да ни разберете нас, извънземните. Може би е време поне един от нас да се опита да разбере вас.

Инок пое по пътеката, минаваща през градината. Стигнаха до грубата ограда, зад която се намираха гробовете. Клюмналата врата беше отворена. Инок мина през нея, последван от Сияйния.

— Тук ли сте го погребали?

— Тук са гробовете на моите родители. И майка ми, и баща ми са тук. Положих го до тях.

Подаде фенера на веганеца и с лопатата в ръка отиде при гроба. Заби лопатата в земята.

— Бихте ли държали фенера малко по-близо, ако обичате?

Сияйният се приближи една-две крачки. Инок коленичи и разчисти с ръка листата, които покриваха земята. Под тях земята беше мека и влажна, сякаш наскоро прекопана. На едно място се бе образувала вдлъбнатина, в долния край на която имаше дупка. Докато махаше листата, чу как няколко буци пръст падат през дупката и се удрят в нещо, което не беше почва.

Сияйният отново бе преместил фенера и не се виждаше добре. Но не бе необходимо да вижда. Знаеше, че няма смисъл да копае — знаеше какво ще намери. Не трябваше да го оставя без наблюдение. Не трябваше да поставя надгробен камък, за да не привлича вниманието. Но от Галактическата централа му казаха „Все едно, че е от вашата раса“. Точно така и постъпи.

Вдигна глава, но продължи да стои на колене, усещаше как влагата от земята прониква през плата на панталоните му.

— Нищо не ми казаха — промълви Сияйният тихо.

— Какво не ви казаха?

— За паметната плоча. И какво пише на нея. Не предполагах, че знаете нашия език.

— Доста отдавна го учих. Исках да прочета едни свитъци. Страхувам се, че не го знам много добре.

— Две правописни грешки — уточни Сияйният — и един малко тромав израз. Но тези неща нямат значение. Но е от значение — и то от голямо значение, — че когато сте го писали, сте мислели тъй, сякаш сте един от нас.

Инок се изправи и протегна ръка за фенера.

— Да се връщаме — каза той рязко, почти припряно. — Сега зная кой го е направил. Трябва да го открия.