Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2015)
Допълнителна корекция и допълнително форматиране
NomaD (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Клифърд Саймък. Междинна станция

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1992

Библиотека „Галактика“, №111

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Деян Веков

Художествен редактор: Боян Янев

Компютърен макет: Петър Петров

Коректор: Тошка Начева

Американска, първо издание

Излязла от печат декември 1992 г.

Изд. №2399. Формат 70/100/32

Печ. коли 17,5. Цена 14,50 лева

ISBN — 954–418–044–3

Издателска къща „Галактика“ — Варна

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Саркис Асланян, преводач, 1992

© Деян Веков, рисунка на корицата, 1992

c/o Jusautor, Sofia

 

Cliford D. Simak. Way Station

© 1963 by Cliford D. Simak

Manok Books, inc.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на маркери (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

6.

Беше късен следобед. Седеше на стъпалата и наблюдаваше как отвъд реката и над хълмовете на Айова се събираха огромни бели буреносни облаци. Беше горещо и задушно, въздухът бе замрял и не се усещаше никакъв повей. Пред обора пет-шест мърляви кокошки вяло ровичкаха земята — колкото да се намират на работа, а не защото се надяваха да открият нещо за ядене. Шумът от крилата на врабчетата, пърхащи между стряхата на обора и живия плет от дяволски нокът, ограждащ нивата оттатък пътя, беше остър и сух, сякаш перата на крилете им се бяха втвърдили от горещината.

Беше си помислил, че седи и зяпа облаците, когато има толкова работа — царевицата трябва да се изоре и сеното да се прибере, и житото да се ожъне и нареди на кръстци.

Защото независимо от всичко случило се, животът продължаваше и човек трябваше да изживее дните си тъй, както може. И това беше един урок, напомни си той, който трябваше да е научил наизуст през последните няколко години. Но войната някак си се различаваше от това, което се бе случило тук. На война човек го знаеше и го очакваше, и беше подготвен, когато се случеше, но тук нямаше война. Тук беше мирът, към който се бе върнал. И човек имаше право да очаква, че в един мирен свят наистина ще намери мир и в него няма да има място за насилие и страх.

Сега беше сам, като никога сам. Сега или никога можеше да започне отначало. Може би точно сега трябваше да започне отначало. Но и тук, на това парче земя или на някое друго място то пак щеше да е едно начало, белязано с горчивина и мъка.

Седеше на стъпалата с отпуснати върху колената длани и наблюдаваше как от запад се събират буреносни облаци. Можеше и да завали, а земята имаше нужда от дъжд, но можеше и да се размине, защото над преливащите една в друга речни долини въздушните течения бяха непостоянни и беше невъзможно да се предвиди накъде ще поемат тези облаци.

Не забеляза пътника, докато не свърна към портата. Беше висок мъж с непохватни движения и дрехите му бяха прашни — по всичко личеше, че иде отдалече. Пое към него по пътеката и Инок го изчака да приближи, като го наблюдаваше, но без да се помръдне от стъпалата.

— Добър ден — проговори накрая Инок. — Твърде е горещо, за да ходите пеш. Защо не поседнете за малко.

— С удоволствие — отвърна странникът. — Но може ли първо да пийна малко вода?

Инок се изправи.

— Елате с мен — каза той. — Ще ви изпомпам студена вода.

Тръгна през стопанския двор и отиде до помпата. Откачи канчето от куката, на която висеше, и го подаде на мъжа. После хвана ръчката на помпата и я задвижи нагоре-надолу.

— Нека потече малко — каза той. — Иска време, докато стане съвсем студена.

Водата плисна от чучура и се разля по дървения капак на помпата. Бликаше на тласъци, в синхрон с движенията на Инок.

— Мислите ли, че ще завали? — попита странникът.

— Един бог знае — каза Инок. — Скоро ще разберем.

Имаше нещо смущаващо в този пътник. Нищо конкретно всъщност, по-скоро някаква особеност, която предизвикваше смътно безпокойство. Огледа го внимателно докато помпеше, и реши, че може би ушите на странника са малко по-заострени отгоре, отколкото трябва, но го отдаде на въображението си, защото, когато ги погледна отново, му се сториха съвсем нормални.

— Смятам, че вече се е изстудила — каза Инок.

Пътникът подложи канчето и изчака да се напълни. Предложи го на Инок. Инок поклати глава.

— Първо вие. Имате повече нужда от мен.

Странникът пи жадно, разливайки част от водата по себе си.

— Още? — попита Инок.

— Не, благодаря — каза странникът. — Но мога да напълня едно за вас, ако искате.

Инок натисна ръчката и когато канчето се напълни, странникът му го подаде. Водата беше студена и Инок, усетил едва сега колко е жаден, я изпи почти до дъно. После окачи канчето на куката и каза:

— Е, сега можем да поседнем.

Странникът се усмихна.

— Няма да ми навреди — каза.

Инок измъкна голяма червена кърпа от джоба и си избърса лицето.

— Става задушно — отбеляза той — малко преди да завали.

Изведнъж, докато си бършеше лицето, разбра какво го бе смутило у този пътник. Въпреки мръсните му дрехи и прашните обувки, които свидетелстваха, че е извървял дълъг път, въпреки предвещаващия дъжд зной, странникът не се потеше. Имаше толкова свеж и бодър вид, сякаш беше пролет и се бе излежавал на сянка под някое дърво.

Инок прибра кърпата в джоба си и двамата се върнаха обратно при стълбите и седнаха един до друг.

— Изглежда, отдалеко идете — подпита го внимателно Инок.

— Да, много отдалеко — отвърна му странникът. — Дълъг път изминах, откак напуснах дома.

— И далеко ли отивате?

— Не — каза странникът. — Смятам, че съм стигнал там, закъдето бях тръгнал.

— Искате да кажете… — Инок остави въпроса недовършен.

— Искам да кажа тук — отговори странникът, — тъкмо тези стълби, на които седим. Тръгнал бях да търся един човек и мисля, че този човек сте вие. Не знаех как се казва, нито къде да го търся, но бях сигурен, че един ден ще го открия.

— Но как така? — смая се Инок. — Защо ще търсите точно мен?

— Трябваше ми човек, който да отговаря на най-различни изисквания. Едно от условията е да е гледал нагоре към звездите и да се е чудил какво представляват.

— Да — каза Инок, — това наистина съм го правил. Много пъти нощем, когато съм оставал да преспя на полето, съм лежал сгушен в завивките, вперил поглед в небето и загледан в звездите, съм се чудел какво представляват, кой ги е поставил там горе и най-важното защо ги е поставил там горе. Чувал съм, че всяка една от тях е слънце, като нашето слънце, което грее над Земята, но кой знае дали е така. Едва ли някой знае много за тях.

— Има и такива — отвърна странникът, — които знаят не малко за тях.

— Вие например — каза Инок малко подигравателно, защото странникът нямаше вид на човек, който знае много за каквото и да е.

— Да, аз — не отрече странникът. — Но има много други, които знаят повече от мен.

— Понякога съм се питал — каза Инок, — ако наистина звездите са други слънца, дали пък няма други планети и други хора на тях.

Спомни си вечерите край лагерния огън и празните приказки с другите войници, колкото да мине времето. Веднъж им подхвърли идеята, че може би има други хора на други планети, кръжащи около други слънца: тогава момчетата му се изсмяха и после дни наред го подиграваха, затова повече не отвори дума. Не че се засегна кой знае колко, защото и самият той не го вярваше истински — каза го колкото да се намират на приказка край огъня.

И сега отново го каза, и то пред един напълно чужд човек. Сам не знаеше защо.

— Вярвате ли го? — попита странникът.

— Просто едно глупаво хрумване — отговори Инок.

— Не е толкова глупаво — каза странникът. — Има други планети и други същества на тях. Аз съм едно от тях.

— Но вие… — извика Инок, а после онемя, поразен от гледката.

Защото лицето на странника се пропука и започна да се разпада, и под него се появи едно друго лице, което не беше човешко.

И още докато маската се свличаше от онова другото лице, една огромна светкавица преряза небето, тежкият тътен на гръмотевицата сякаш разтърси земята и той чу как в далечината рукна дъжд и се понесе надолу по хълмовете.