Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

18.

Трябваше да убие и двамата, каза си той. Тези хора не заслужаваха да живеят.

Сведе поглед към пушката и видя ръцете си, силно стиснали оръжието, пръстите му се бяха схванали и изглеждаха бели върху кафявото, гладко като коприна дърво на приклада.

Чак се задъха от усилието да потисне гнева, който бушуваше в него и малко оставаше да избухне. Ако бяха останали още минута, ако не бе успял да ги прогони, нямаше да може да овладее клокочещия си гняв.

И добре, че се получи така, много по-добре. Дори се изненада малко, че е съумял да се овладее.

И слава богу, че успя. Защото и така нямаше да му е лесно.

Щяха да кажат, че е побъркан, че ги е изгонил, като ги е заплашил с пушката. Можеха дори да кажат, че е отвлякъл Луси и я държи против волята й. Пред нищо нямаше да се спрат, за да му причинят колкото се може повече зло.

Изобщо не се съмняваше, че са способни на всичко, защото познаваше породата им — отмъстителни в нищожеството си, дребните, зли насекоми на човешкия род.

Остана до верандата, загледан след тях, докато крачеха надолу по хълма, и се чудеше как в едно толкова пропаднало семейство е могло да се роди такова чисто момиче като Луси. Може би недъгът й е послужил като преграда срещу тяхното влияние, не й е позволил да стане като тях. Може би, ако ги чуваше и разговаряше с тях, след време щеше да се превърне в също такава покварена отрепка, каквато бе всеки един от тях.

Голяма грешка направи, като се замеси в тази история. Човек в неговото положение нямаше право да се забърква в подобни работи. Прекалено много можеше да загуби, затова беше длъжен да стои настрана.

И все пак какво можеше да направи? Можеше ли да откаже да помогне на Луси, когато роклята й беше мокра от кръвта, която се стичаше от раните по раменете й? Трябваше ли да се направи, че не вижда отчаяния зов за помощ, изписан върху лицето й?

Би могъл да постъпи и другояче, помисли си той. Сигурно имаше и други, по-умни начини за овладяване на положението. Но не разполагаше с никакво време, за да измисли нещо по-умно. Имаше време колкото да я отнесе вътре и да се върне, за да ги посрещне.

Но сега, когато се замисли, си даде сметка, че най-добре щеше да е, ако изобщо не се бе върнал навън. Ако бе останал в станцията, нищо нямаше да се случи.

Действа инстинктивно, когато излезе навън да ги пресрещне. Нормално беше човек да постъпи така, но не беше много разумно. Но беше го сторил и не можеше да го върне назад. Ако имаше как да върне нещата назад, щеше да постъпи другояче, но това беше невъзможно.

Обърна се мрачно и влезе в станцията.

Луси продължаваше да седи на кушетката и държеше някакъв бляскав предмет в ръка. Гледаше го прехласнато и по лицето й бе изписано същото онова възторжено, одухотворено изражение, което бе забелязал нея сутрин, когато държеше пеперудата.

Постави пушката върху писалището и застана неподвижно до него, но тя сигурно бе доловила някакво движение, защото бързо вдигна очи. После отново сведе поглед към бляскавия предмет, който държеше в ръцете си.

Видя, че това е пирамидата от сфери и че всички сфери бавно се въртят ту по посока на часовниковата стрелка, ту в обратната посока, и че докато се въртят, искрят и греят, всяка със своя собствен цвят, сякаш някъде дълбоко във всяка една от тях имаше източник на мека, топла светлина.

Инок затаи дъх пред тази красота и отново си зададе въпроса, стария, труден въпрос, какво представлява това нещо и за какво ли служи. Стотици пъти го бе разглеждал и опитвал да разреши загадката, но така и не бе успял да открие нещо съществено. Доколкото можеше да съди, единственото му предназначение бе да радва окото, макар и да не го напускаше онова натрапливо чувство, че може би все пак служи за нещо, че по някакъв начин може да се задейства.

И ето че сега действаше. Стотици пъти се бе мъчил да го проумее, а Луси просто го взе в ръка и от първия път успя да го задейства.

Видя с какъв възторг разглеждаше пирамидата. Възможно ли бе, запита се той, да е разбрала и за какво служи?

Прекоси стаята и я докосна по ръката. Тя вдигна глава, за да го погледне, и той видя, че очите й блестят от щастие и вълнение.

Посочи към пирамидата и се опита с жестове да я попита дали знае какво представлява. Но тя не го разбра. Или може би знаеше, но знаеше и това, че ще е невъзможно да се обясни за какво служи. Отново запърха щастливо с ръка, посочвайки масата и натрупаните върху нея чудесии, и сякаш се опита да се засмее — или поне лицето й изразяваше такова желание.

Като малко дете е, каза си Инок, пред кутия, пълна с нови и интересни играчки. Но наистина ли бе така? Дали беше щастлива и развълнувана само защото изведнъж бе открила всички тези красиви и непознати неща върху масата?

Обърна се уморено и се върна при писалището. Вдигна пушката и я закачи на стената.

Тя не трябваше да е тук. Нито едно човешко същество, освен него, нямаше право да влиза в станцията. Довеждайки я тук, той бе нарушил негласното споразумение с извънземните, които го бяха назначили за управител. Макар че от всички човешки същества, които би могъл да доведе тук, Луси бе единственият човек, за когото това неписано ограничение може би не се отнасяше. Защото на никого не можеше да разкаже какво е видяла.

Знаеше, че тя не може да остане тук. Трябваше да я върне вкъщи. Ако не я върнеше, всички щяха да тръгнат да издирват изгубеното момиче — при това красиво и глухонямо.

Мълвата за изчезналата глухоняма щеше да привлече и вестникарите след ден-два. Историята щеше да се раздуха и от вестниците, и от телевизията, и от радиото, и по горите наоколо щяха да плъзнат стотици издирвачи.

Ханк Фишър щеше да разкаже как се е опитал да влезе в къщата и не е успял. Щяха да се появят и други желаещи, които да се опитат да насилят вратата, и тогава вече щеше да стане страшно.

Инок чак се изпоти, като си го представи.

Всички тези години, през които се бе старал да не се набива в очите на хората, да бъде колкото се може по-незабележим, щяха да отидат на вятъра. Тази странна къща, кацнала върху самотния хребет, щеше да се превърне в загадка за света, предизвикателство и обект за изпробване на силите на всички умници по света.

Отиде до аптечката, за да вземе лековития мехлем, изпратен му заедно с другите медикаменти от Галактическата централа.

Намери го и отвори малката кутийка. Беше пълна до половината. От много години го ползваше, но много пестеливо. Всъщност не му се бе налагало да го ползва много често.

Върна се при Луси и спря пред кушетката. Показа й мехлема и със знаци й обясни за какво служи. Тя смъкна роклята от раменете си и той се наведе, за да разгледа раните.

Кървенето беше спряло, но кожата беше зачервена и възпалена. Много внимателно намаза с мехлема белезите от камшика.

Тя излекува пеперудата, помисли си той, но себе си не може да излекува.

Върху масичката пред нея пирамидата от сфери продължаваше да проблясва и просветва, изпълвайки стаята с разноцветни сенки.

Да, сега действаше, но какво ли правеше? Най-сетне действаше, но нищо не се случваше в резултат на това, че действаше.