Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

14.

12.07.1915 — Днес следобед (15:20 ч.) пристигнаха пет същества от Вега XXI, първите представители на тази раса, минали през станцията. Те са двуноги, хуманоиди и човек остава с впечатлението, че не са от плът и кръв — че плътта е прекалено груба за същества като тях, — но, разбира се, те са от плът и кръв като всички хора. Те греят, но не с някаква видима светлина, от тях се излъчва едно сияние, което ги съпътства навсякъде.

Доколкото разбрах, петимата заедно представляваха интегрирана полова единица, макар да не ми стана съвсем ясно какво точно означава това, защото е нещо много сложно. Те бяха щастливи и дружелюбни: от тях се излъчваше чувство на непринудена радост, но не предизвикана от нещо конкретно, а бликаща от цялата вселена, сякаш току-що са се смели на някаква космическа и същевременно много лична, позната само на тях шега. Бяха в отпуск и отиваха на някакъв фестивал (макар че това не беше най-точната дума) на друга планета, където най-различни форми на живот се събираха за едноседмичен карнавал. Така и не можах да разбера как и защо са били поканени, но сигурно за тях бе голяма чест да присъстват на този фестивал, а доколкото можех да съдя, те не мислеха така, полагало им се по право. Чувстваха се много щастливи и безгрижни, безкрайно самоуверени и изпълнени с достойнство, но сега, като си помисля, ми се струва, че те винаги са такива. Дори малко ми се зловиди, че и аз не мога да бъда тъй безгрижен и весел като тях, и само като си представих колко прекрасен им се струва животът и изобщо цялата вселена, малко им завидях, че толкова лесно и без никакви усилия могат да бъдат тъй щастливи.

Според инструкциите бях им приготвил хамаци, за да могат да си починат, но те не ги използваха. Със себе си носеха кошници, пълни с ядене и пиене — разположиха се на масата ми и започнаха да разговарят и да се веселят. Поканиха ме да седна при тях и ми избраха две ястия и една бутилка, които ме увериха, че мога да ям и да пия без страх, докато останалите провизии можели да имат съмнителен ефект върху моя тип обмяна на веществата. Храната беше изключително вкусна и съвсем непозната за мене — едното блюдо имаше дъх на най-отбрани и фини сирена, а другото притежаваше неповторима сладост. Питието напомняше първокласен коняк, кехлибарено на цвят и не по-силно от вода.

Помолиха ме да им разкажа за себе си и за моята планета, изслушаха ме с внимание и непресторен интерес и много бързо схванаха това, което им описах. Споделиха с мен, че са се отправили към някаква планета, името на която изобщо не бях чувал, и продължиха да разговарят помежду си, но така, че не се чувствах изолиран. От разговора стана ясно, че по време на фестивала на тази планета ще бъде представено особен вид художествено произведение, нито чисто музикално, нито чисто изобразително, а композирано от звук и цвят, и чувство, и образ, а също и от такива компоненти, за които не съществуват думи в земните езици и които не ми станаха съвсем ясни, защото от приказките им, добих само смътна представа за какво става въпрос. Останах с впечатлението, че е нещо като триизмерна симфония — въпреки че това не е най-точният израз, — композирана не от едно-единствено същество, а от цял екип същества. Говореха с голям ентусиазъм за това представление, което, доколкото разбрах, щяло да продължи не просто часове, а няколко дни и щяло да бъде по-скоро едно преживяване, отколкото само гледане и слушане, защото зрителите или публиката не само седели и слушали, а можели, ако желаят, и дори трябвало, ако искат да му се насладят максимално, да вземат активно участие в представлението. Но не ми стана ясно в какво се изразява това участие, а да ги питам, ми се стори неуместно. Разговаряха за хората, които щяха да видят там, за това, кога са се срещали с тях за последен път, и доста надълго и нашироко ги коментираха, макар и съвсем доброжелателно. Останах с впечатлението, че те и много други хора пътуват от планета на планета с цел да се развличат. Но дали пътуваха и с някаква друга цел, освен да се радват на живота, не можах да установя. Но ми се стори, че не е изключено.

Стана дума и за други фестивали, не всички посветени на гореспоменатия вид изкуство, а на други, по-специализирани аспекти на изкуството, за които не успях да добия ясна представа. Изглежда, тези фестивали ги изпълваха с огромна радост и задоволство, но ми се стори, че и други фактори, освен самото изкуство, допринасяха за тяхното щастие. Не взех участие в тази част на разговора, защото, откровено казано, не ми се предостави такава възможност. Щеше ми се да им задам някои въпроси, но нямаше как. Предполагам, че ако бях успял, въпросите ми щяха да им се сторят глупави, но ако ми бяха дали възможност да ги задам, това нямаше да ме безпокои кой знае колко. И въпреки всичко съумяха някак да ме накарат да се чувствам приобщен към техния разговор… Не разбрах как го постигнаха, но ме накараха да се почувствам един от тях, а не просто някакъв си управител на станция, с когото щяха да прекарат някой и друг час. От време на време разменяха няколко думи на езика на своята планета — един от най-благозвучните, които някога съм чувал, — но през по-голямата част от времето разговаряха на онзи характерен диалект, използван от някои хуманоидни раси, които го бяха създали на базата на няколко езика, за да улеснят контакта помежду си. Предполагам, че го използваха от уважение към мен, и ако това беше така, наистина ми оказваха голяма чест. Убеден съм, че това са най-възпитаните хора, които някога съм срещал.

Вече споменах, че от тях се излъчва някаква светлина, но може би е по-правилно да се каже, че душите им греят. Някакво златисто, искрящо сияние витаеше около тях и даряваше с щастие всеки, до когото се докоснеше. Сякаш се движеха в един свой, непознат за другите свят. Докато седях на масата с тях, аз също се чувствах обгърнат от това златисто сияние и усещах как вените ми бавно се изпълват с някакво дълбоко, необяснимо щастие. Запитах се по какви ли пътища те и техният свят са достигнали до това прекрасно състояние и дали и моят свят щеше някой ден да го постигне.

Но зад това щастие личеше и една огромна жизненост, една кипяща, ликуваща пламенност с незиблеми вътрешни устои, едно жизнелюбие, което сякаш изпълваше всяка тяхна клетка и всяка секунда от времето им.

Престоят им беше само два часа и мина толкова бързо, че накрая се наложи да им напомня, че е време да тръгват. Преди да отпътуват, поставиха на масата два пакета, казаха, че са за мен, благодариха за моята трапеза (странно как се сетиха за този израз), после се сбогуваха и се настаниха в касата (специалната, с по-големите размери), и аз ги отпратих по пътя им. Но дори и след като си заминаха, златистото сияние сякаш продължаваше да огрява стаята и минаха часове, докато изчезна напълно. Много ми се искаше да можех да тръгна с тях към онази планета и нейния фестивал.

Единият от пакетите съдържаше дванайсет бутилки с онова подобно на коняк питие — бутилките сами по себе си представляваха истинско произведение на изкуството, нямаше две еднакви и съм сигурен, че са изработени от диамант — но дали от синтетичен, или от огромни самородни камъни, не мога да кажа. Във всеки случай всяка една от тези бутилки е безценна и върху всяка са гравирани най-различни удивителни мотиви, всеки притежаващ своя собствена красота. Във втория пакет имаше нещо, което — поради липса на по-удачно име — може да се нарече музикална кутия. Самата кутия е от слонова кост — стара, пожълтяла от времето слонова кост, гладка като коприна и осеяна с множество геометрични фигури, които вероятно означават нещо, което не разбирам. Отгоре, разположено в средата на разграфена скала, има едно копче и когато го завъртях на първото деление, се разнесе музика, из цялата стая затанцуваха пъстроцветни светлини, сякаш всички цветове на дъгата я изпълниха от край до край. И сред всичко това се долавяше едва забележимото присъствие на онова златисто сияние. От кутията лъхаха и разни благоухания, изпълващи стаята, лъхаше и някакво чувство или емоция — наречете го както щете, — но това бе нещо, което обсебва човек и го прави тъжен или щастлив, изобщо кара го да усеща онова, което хармонира с музиката и цветовете, и уханията. От тази кутия вееше един свят, в който човек преживява композицията — преживява я с цялата си същност, с всички свои чувства и сетива, с всичката си вяра и интелект, на които е способен. За мен няма съмнение, че това е запис на онзи вид художествено произведение, за което си говореха. И то не на едно-единствено произведение, а на цели 206, защото толкова са и деленията на скалата, като на всяко деление съответства отделно произведение. По-нататък възнамерявам да прослушам всички композиции, да ги опиша и може би да им дам имена, съобразени със специфичните им внушения. Освен удоволствие, надявам се да извлека и някакви познания от тях.