Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

8.

Уинслоу Грант беше точен.

Когато стигна до пощенската кутия, Инок видя праха, който старата му таратайка вдигаше по пътя. Тази година беше суха, каза си той, като спря до кутията. Дъждовете бяха малко и посевите пострадаха. Макар че, откровено казано, по тези места вече малко се сееше. Едно време по целия път, почти опрени една до друга, се редяха малки, преуспяващи ферми с червени плевници и бели къщи. Но сега повечето от фермите бяха изоставени и къщите и плевниците не бяха червени или бели, а сиви, боята беше паднала от изложената на стихиите дървения, покриви те бяха хлътнали, хората ги нямаше.

След няколко минути Уинслоу щеше да е тук и Инок остана да го чака. Пощаджията можеше да спре при кутията на Фишър малко преди завоя, въпреки че по правило Фишър получаваха малко писма, най-често само рекламни брошури и листовки, изпращани до всички собственици на пощенски кутии в селските райони. Не че Фишър проявяваха някакъв интерес — понякога дни наред никой не минаваше да прибере пощата. И ако не беше Луси, сигурно така и щеше да си стои, защото най-често тя идваше да я прибере.

Без съмнение, каза си Инок, Фишърови бяха наистина некадърно и мързеливо племе. Къщата им и всички стопански сгради всеки момент можеха да се срутят върху главите им. Сееха малко царевица на едно парче земя, което реката редовно заливаше, щом придойдеше. Косяха малко трева от една ливада в ниското и гледаха два дръгливи коня, половин дузина мършави крави и десетина-дванайсет кокошки. Имаха една стара очукана кола и нелегален казан, скрит някъде край реката. Занимаваха се с лов и риболов, залагаха капани. С една дума, отрепки. Иначе не бяха лоши съседи. Живееха си живота и не безпокояха останалите, само дето сегиз-тогиз тръгваха на обиколка из околностите, цялото семейство без изключение и раздаваха памфлети и друга религиозна литература на някаква почти неизвестна фундаменталистка секта, към която мама Фишър се бе присъединила преди няколко години по време на една тяхна голяма среща в Милвил.

Уинслоу не спря при кутията на Фишърови, взе стремглаво завоя и се появи сред облак прах. Натисна рязко спирачките, спря и изключи задъхания двигател.

— Нека се поохлади малко — каза той.

Двигателят запука, щом почна да изстива.

— Днес се движиш по разписание — отбеляза Инок.

— Много хора нямаха поща — поясни Уинслоу. — Минах, без да спирам, край техните кутии.

Той бръкна в пощенската чанта, оставена на седалката до него, и извади един привързан с канап пакет за Инок — няколко всекидневника и две списания.

— Много нещо получаваш — констатира Уинслоу, — но почти никога писма.

— Не остана никой — каза Инок, — който да ми пише.

— Но — възрази Уинслоу — този път имаш и писмо.

Видимо изненадан, Инок се вгледа и видя, че измежду списанията се подава крайчецът на един плик.

— Лично писмо — додаде Уинслоу, почти премлясквайки с уста. — Не от онези рекламните. Нито пък служебно.

Инок мушна пакета под митница, до приклада на пушката.

— Надали е нещо интересно — каза той.

— Кой знае? — усмихна се Уинслоу и в очите му заиграха игриви пламъчета.

Извади лула с кесийка тютюн и бавно я напълни. Двигателят продължаваше да пращи и да пука. Слънцето сипеше жар от безоблачното небе. Цялата растителност край пътя беше покрита с прах и изпускаше остра миризма.

— Чух, че онзи, дето рови женшен, пак се е върнал — подхвърли Уинслоу уж между другото, но не успя да прикрие заговорническия си тон. — Нямаше го три-четири дена.

— Сигурно е отишъл да си продаде стоката.

— Ако питаш мен — каза пощаджията, — въобще не търси шен. Друго търси той.

— Доста отдавна го прави — съгласи се Инок.

— Първо на първо — продължи Уинслоу, — няма пазар за него, но дори и да имаше, женшенът е кът. Преди години добре вървеше — китайците май лекарство правеха от него. Но сега нямаме търговия с Китай. Помня, като малък ходехме за шен. Дори тогава трудно се намираше. Но човек все откриваше по малко.

Облегна се назад на седалката, смуквайки спокойно от лулата.

— Изобщо странен човек — додаде той.

— Никога не съм го виждал — каза Инок.

— Броди тайно из гората — продължи Уинслоу. — Събира разни треви. Мина ми през ум, че може да е някой магьосник. Събира разни работи за магиите си. Сума време прекарва в приказки с ония Фишърови, а и в пиенето им помага. В наше време много-много не се говори за тия работи, но аз вярвам в магии. Сума неща науката не може да обясни. Вземи момичето на Фишърови. Онуй, глухонямото. Маха брадавици с магия.

— И аз съм чувал — каза Инок.

И дори нещо повече, помисли си той. И пеперуди лекува.

Уинслоу се наведе напред:

— Щях да забравя. Има още нещо за теб.

Вдигна от пода един пакет, обвит в амбалажна хартия, подаде го на Инок и поясни:

— Не е колет. Това е нещо, което направих за теб.

— Тъй ли? — изненада се Инок. — Благодаря!

— Хайде — подкани го Уинслоу, — отвори го.

Инок се поколеба.

— По дяволите — каза Уинслоу, — няма от какво да се притесняваш.

Инок разкъса опаковката и ахна: в ръцете си държеше дървена статуетка в цял ръст, изобразяваща самия него. Висока беше трийсетина сантиметра, от светло, с цвят на мед дърво, което блестеше на слънцето като златист кристал. Крачеше срещу вятъра, стиснал пушката под мишница, леко приведен напред, а по куртката и панталоните личаха вълнообразни гънки.

Инок пое шумно дъх и остана загледан в нея.

— Уинс — промълви той, — това е най-красивото нещо, което някога съм виждал.

— Направих го — каза пощаджията — от онова парче дърво, което ми даде миналата зима. По-хубав материал за дялане не съм срещал. Твърд и с гладка структура. Няма опасност да го сцепиш, нащърбиш или да откъртиш някое парче. Като го резнеш, правиш го точно колкото трябва и където трябва. И придобива блясък още докато го дялкат. Остава само да го лъснеш малко, повече не е нужно.

— Нямаш представа — отвърна Инок — колко много значи това за мен.

— През всички тези години — не спираше пощаджията — си ми дал сума парчета дърво. И все такива, дето никой досега не е виждал. От най-добро качество и красиви. Време беше да издялам нещо и за теб.

— И ти — каза Инок — си правил много неща за мен. Мъкнеш ми разни работи от града.

— Инок — отсече Уинслоу, — ти ми харесваш. Не зная какво представляваш и не ми е работа да те питам, но във всеки случай ти ми харесваш.

— Ще ми се да можех да ти кажа какъв съм — въздъхна Инок.

— Е — каза Уинслоу, като се премести зад волана, — няма голямо значение какви сме, важното е да се разбираме. Ако можеха и някои държави да се поучат от някоя малка покрайнина като нашата — да се поучат на разбирателство, — светът щеше да бъде далеч по-добър.

Инок кимна мрачно.

— Нещата не вървят на добре, нали?

— Хич не вървят — отвърна пощаджията, като запали колата.

Инок проследи с поглед колата, която се спусна надолу по хълма, вдигайки облаци прах.

След това отново се загледа в дървената статуетка.

Дървената фигура сякаш крачеше по билото на хълм, изложена на яростния порив на вятъра и приведена напред, за да го преодолее.

Защо? — замисли се той. — Какво бе видял пощаджията у него, за да го изобрази крачещ срещу вятъра?