Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (38)

38.

Бързака метна вестника на бюрото ми. Мастилото беше още влажно. Най-отгоре видях заглавието на репортажа си, оградено с две дебели черти.

Не посегнах към вестника. Просто седях и го гледах. После станах, отидох до прозореца и погледнах навън. На север над хоризонта се извисяваше черна планина, която продължаваше да расте под лъчите на стотици прожектори. Още преди няколко часа спасителните екипи бяха загубили надежда да измъкнат радиорепортерите от покрива на затрупаната сграда „Маккандълс“. Сега можехме само да наблюдаваме и да чакаме.

Гевин дойде и застана до мен.

— От Вашингтон имат намерение да евакуират града и да пуснат водородна бомба — каза той. — Току-що чух по радиото. Щом купчината престане да расте, ще пратят бомбардировач.

Отстъпих от прозореца и се върнах към бюрото. Погледнах китката си да видя колко е часът и чак тогава се сетих, че часовникът ми е счупен.

Погледнах стенния часовник. Беше два и пет.

Стария се зададе откъм градския отдел и ми протегна ръка. Стиснах я и той се вкопчи в мен като с клещи.

— Добра работа, Паркър. Моите уважения.

— Благодаря, шефе — отвърнах аз и изведнъж си спомних, че не съм му казал нищо от онова, което бях подготвил. Странно, сега бях доволен, че съм премълчал.

— Имам отворено шише в кабинета.

Поклатих глава.

Той ме тупна по гърба и най-сетне пусна ръката ми.

Минах между бюрата и спрях до Джой.

— Хайде, хубавице. Остана една недовършена работа.

Тя се изправи и ме погледна въпросително.

— Имам намерение още тази вечер да ти пусна една ръка — заявих аз.

Очаквах да се разсърди, но грешах.

Тя разпери ръце и се хвърли на шията ми пред очите на цялата редакция.

И милион години да живея, пак няма да ги разбера тия жени.