Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Walked Like Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТЕ ВЪРВЯХА КАТО ХОРА. 1993. Изд. Плеяда 7, София. Биб. Фантастика Плеяди. Фантастичен роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [They Walked Like Men, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 105×170 мм. (17 см.). Офс. изд. Тираж: 15 080 бр. Страници: 303. Цена: 23.00 лв. ISBN: 954–526 025–4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

11.

Стоях като зашеметен и се взирах в куклата. Колкото повече я гледах, толкова повече ми приличаше на Бенет — чисто гол Бенет, мъничък изкуствен Бенет, който само чака някой да го облече и да го настани зад заседателната маса. Изглеждаше толкова естествен, че почти си представих как по темето му лази муха.

Бавно, почти със страх — страх, че ако го докосна, може да оживее — аз бръкнах в кутията и измъкнах Бенет. Беше по-тежък, отколкото предполагах, по-тежък от нормалното за една десетсантиметрова кукла. Надигнах го под лъчите на лампата и вече нямаше никакво съмнение, че предметът, който държах в ръцете си, беше точно копие на живия човек. Очите бяха студени като камък, а устните тънки и прави. Черепът изглеждаше не просто гол, а безплоден като пустиня, сякаш по него никога не бе расла коса. Тялото беше такова, каквото можеше да се очаква от човек, отминаващ средната възраст — склонно към напълняване, но поддържано чрез систематични упражнения и педантично спазване на нормите за здравословен живот.

Оставих Бенет на бюрото, отново бръкнах в кутията и този път извадих женска кукла — великолепна блондинка. Поднесох я към лампата и се убедих, че всъщност не беше кукла, а идеален модел на женско тяло до най-дребната анатомична подробност. Изглеждаше съвсем като жива и имах чувството, че стига само да изрека някаква магическа дума, за да я накарам да се раздвижи. Беше изящна, крехка и прекрасна от косата до крайчетата на пръстите, без помен от механичните дефекти или неточности на фабрично произведена играчка.

Оставих я до Бенет, зарових пръсти в кутията и размърдах куклите. Бяха доста, може би двадесет или тридесет фигурки от най-различен вид. Срещаха се и енергични млади кариеристи, и побелели канцеларски лъвове, и зализано-мъжествени преуспяващи бизнесмени; имаше девойчета в първа младост, свадливи стари моми и типични невзрачни секретарки, каквито се срещат само зад бюрата на деловите кантори.

Престанах да ги разбърквам и пак се заех с блондинката. Беше ме очаровала.

Взех куклата, отново я огледах и се помъчих да запазя професионално хладнокръвие, като се запитах от какво ли е направена. Може би от пластмаса, макар че подобен материал не бях виждал никога през живота си. Беше твърд и тежък, обаче притежаваше известна податливост. Когато го стиснах по-силно, той хлътна под пръстите ми, но щом отслабих натиска, веднага възстанови предишната си форма. Усещах в него и едва доловима топлина. Странен материал — той сякаш нямаше структура, или пък структурата беше толкова фина, че не можех да я различа.

Пак затършувах из кутията, вадех кукла след кукла, но всички бяха изработени с еднакво изтънчено майсторство.

Прибрах Бенет и блондинката при другите, после върнах кутията на лавицата и грижливо я избутах зад шапките.

Отстъпих назад, огледах кантората и усетих, че здравият ми разум се бунтува. Това беше чисто безумие: куклите на лавицата, дрехите на закачалките, дупката с ледения шемет и купчината документи за изкупуване на половината град.

Посегнах и дръпнах пердетата на място. Те се плъзнаха леко, с едва доловимо шумолене, за да закрият куклите, дрехите и дупката, ала не можеха да закрият безумието — то упорито оставаше около мен. Струваше ми се, че го усещам как дебне като сянка в мрака извън лъча на лампата.

Какво трябва да стори човек, запитах се аз, когато открие нещо, което изглежда невъзможно и все пак очевидните факти го потвърждават? Защото фактите бяха неоспорими; можех да сбъркам за едно или друго, но нямаше как да си въобразя всичко видяно в тази кантора.

Изключих лампата и мракът ме обгърна, поглъщайки очертанията на мебелите. Без да откъсвам ръка от ключа, аз застинах неподвижно и се ослушах, но не чух нито звук.

Стъпвайки на пръсти, аз се отправих между бюрата към изхода и с всяка крачка усещах все по-силно как заплахата се прокрадва зад гърба ми — някаква въображаема, но въпреки това могъща и ужасяваща заплаха. Може би я пораждаше мисълта, че трябва да има опасност, че нещата, които бях открил, не са предназначени за чужди очи и че най-логичното е нейде наоколо да има вградена защита против натрапници.

Измъкнах се в коридора, затворих вратата зад себе си и за миг се облегнах на стената. Коридорът беше тъмен. Светеше само на стълбището и през прозореца се процеждаха мътните лъчи на уличните лампи.

Нищо не помръдваше, сградата не подаваше никакви признаци на живот. Отвън едва-едва долитаха нормалните звуци на вечерта: клаксони, скърцане на спирачки, весел момичешки смях.

Сам не зная защо, но ми се струваше изключително важно да напусна сградата без да ме забележат. Сякаш бях повел игра, извънредно опасна игра с огромен залог и не биваше да рискувам крайния успех с излишна самонадеяност.

Прокраднах се по коридора с котешка стъпка и вече наближавах стълбата, когато усетих нападението.

Може би „усетих“ не е най-точната дума; „долових“ също не подхожда. Защото не долових нищо — просто разбрах. Нямаше нито звук, нито потрепнала сянка, която да ме предупреди — нищо освен необяснимия тревожен сигнал, който отекна в съзнанието ми.

Трескаво се завъртях и зърнах, че то вече почти ме настига — нещо черно с човешки размери и очертания се носеше стремглаво сред сенките без никакъв звук. Сякаш крачеше по въздуха, за да не се издаде с шума от стъпките си.

Отскочих толкова рязко, че се блъснах в стената и съществото профуча край мен, но светкавично свърна назад и се нахвърли върху мен. Смътно различих някакво бледо лице и в неясната светлина откъм стълбището се очерта масивен силует. Без да чака съзнателна команда, юмрукът ми излетя нагоре, към бледото петно над черните очертания. Когато го улучи, в мрака се раздаде мляскащо хрущене и кокалчетата ми изтръпнаха от силата на удара.

Човекът, ако наистина беше човек, се люшна назад, а аз го последвах, замахнах още веднъж и отново чух глухия плясък.

Човекът отхвръкна, загуби равновесие, кръстът му се натъкна на железния парапет около стълбищната шахта… после той се преметна отвъд перилата и рухна с разперени ръце в зейналата пустотата над мраморните стъпала.

Зърнах за сетен път лицето, извито нагоре към светлината с широко разтворена уста, от която не излиташе нито звук. Сетне човекът изчезна и чух как с глух удар се стовари на стълбището четири метра по-долу.

В момента на схватката ме изпълваха страх и отчаяна ярост, но сега изведнъж ми прилоша, защото разбирах, че съм убил човек. Никой, казах си аз, не би могъл да оцелее след подобно падане върху каменните стъпала.

Стоях и чаках откъм стълбището да долети звук. Но не чух нищо. Сградата мълчеше, сякаш бе затаила дъх в очакване на събитията.

Пристъпих напред. Коленете ми се тресяха, дланите ми лепнеха от пот. Когато стигнах до парапета, аз погледнах надолу, напрягайки всичките си сили, за да не изкрещя от гледката на обезобразения труп върху стъпалата.

Долу нямаше нищо.

Никаква следа от човека, който бе паднал към неминуема гибел.

Завъртях се и шумно хукнах надолу по стълбата, без изобщо да се интересувам дали някой ще ме чуе или не. Към облекчението, че не съм убил човека, започваше да се примесва нов, все още неоформен страх — след като не бях унищожил врага, значи той продължава да дебне наоколо.

Тичешком се запитах дали не съм сбъркал, дали няма да се окаже, че трупът си е бил на място, а очите са ме подвели. Не, казах си аз, няма начин да не видиш човешки труп насред стълбището.

Имах право. Когато завих на площадката и изтичах към долния етаж, стъпалата бяха пусти.

Спрях да тичам и заслизах предпазливо, като се взирах във всяко стъпало, сякаш това би ми подсказало какво точно се е случило в отминалите секунди.

И когато стигнах на долния етаж, отново долових мириса на лосион — същия мирис, който бях усетил около Бенет и в кантората, където открих неговата кукла.

На площадката и първите няколко стъпала имаше влажно петно, сякаш някой бе разлял чаша вода. Приклекнах и прокарах пръсти по него, но то наистина изглеждаше като безобидна влага. Вдигнах ръка, подуших я и пак усетих аромата на лосион, само че по-силен от когато и да било.

Видях две влажни дири, които пресичаха площадката и продължаваха надолу по стъпалата, като че някой бе минал оттук, носейки вода в пропукан съд. Това, казах си аз, е следата на онзи, който би трябвало да умре; тази влага е останала подир него.

Над стълбището тегнеше ужас, макар мястото да бе толкова тихо и пусто, че сякаш не допускаше никакви чувства, дори и чувство на ужас. Но част от страха като че бе пропила самата пустота — пустотата, където трябваше да лежи труп, а вместо него имаше само следа от миризлива течност, подсказваща накъде е изчезнал.

Пак хукнах по стълбата, гласът на ужаса ревеше в главата ми, а аз се питах какво бих могъл да направя и какво би ме сполетяло, ако открия онзи силует да дебне насред стъпалата; ала даже тази мисъл не можеше да ме удържи и аз продължих да се нося гръмовно надолу докато стигнах на партера.

На партера нямаше почти никой, само някакво ваксаджийче дремеше, килнало стола си към стената, а на щанда за пури продавачът се подпираше до касата и четеше вестник.

Продавачът надигна глава, ваксаджийчето с трясък скочи от стола, но преди да ме спрат или да изкрещят, аз прекосих въртящата се врата и изхвръкнах на улицата. Както винаги в предпочивните вечери, тротоарите бяха задръстени от тълпи купувачи, бързащи към магазините.

Щом потънах в навалицата, аз забавих крачка, защото се чувствах в безопасност. На ъгъла спрях, озърнах се към „Маккандълс“ и видях най-обикновена, зацапана от времето стара сграда, която стърчеше тук откакто се помня, но след някоя и друга година щеше да бъде съборена. В нея нямаше нищо загадъчно, нищо зловещо.

И все пак гледката ме накара да потреперя, сякаш изневиделица в душата ми бе нахлул леден вихър.

Отлично знаех какво ми трябва и малко по-нататък го открих. Заведението вече се запълваше и нейде сред опушения сумрак в дъното някой свиреше на пиано. Е, всъщност не свиреше, просто дрънкаше както му падне, вмъквайки тук-там парчета от популярни мелодии.

Минах към края на бара, където навалицата се поразреждаше и открих свободна табуретка.

— Какво да бъде? — запита барманът.

— Уиски с лед — казах аз. — И щом ще си правите тоя труд, сипете го двойно. Да не ви разкарвам излишно.

— Каква марка?

Казах му.

Той пусна леда в чашата. После взе бутилка от лавицата.

Някой седна на табуретката до мен.

— Добър вечер, мис — каза барманът. — Какво ще обичате?

— Коктейл „Манхатън“, моля.

Завъртях глава, защото нещо в този глас изведнъж ме накара да настръхна.

И от вида на младата жена настръхнах още повече.

Тя беше зашеметяващо красива и същевременно личеше, че е изключителна личност.

Погледна ме. Беше студена като лед.

— Срещали ли сме се някъде? — запита тя.

— Мисля, че да — отвърнах аз.

Това бе блондинката, която преди малко извадих от кутията за обувки — само че пораснала и напълно облечена.