Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (1)

1.

Беше четвъртък вечер, бях си подпийнал, а в коридора цареше полумрак и точно това ми спаси живота. Ако не се бях привел да подбирам ключовете точно под лампата край моята врата, сто на сто щях да стъпя в капана.

Всъщност няма значение дали е било четвъртък вечер или понеделник сутрин, но така съм свикнал да пиша. Аз съм вестникар, а вестникарите задължително споменават в кой ден и по кое време е станало всичко.

В коридора цареше полумрак, защото старият Джордж Уебър беше циция и половина. По цял ден се караше с другите наематели, че отоплението трябвало да се икономисва, че климатичните инсталации били излишна работа и че водопроводът си бил много хубав, само дето попрокапвал тук-там. С мен не се караше, защото ми беше все едно. Не съм придирчив — нали имам къде да спя, да похапна от време на време и да прекарвам колкото свободно време ми остане. Страхотно се уважавахме със стария Джордж. Сегиз-тогиз се събирахме да поиграем пинокъл или да пийнем по някоя бира, а всяка есен ходехме в Южна Дакота на лов за фазани. Но тая есен нямаше да ходим, спомних си аз, защото сутринта бях откарал стария Джордж и жена му до летището — заминаваха за Калифорния. А и да бяха останали, пак нищо нямаше да излезе, защото след седмица трябваше да поема на онова пътешествие, за което ме подръчква Стария вече от половин година.

Ровех из връзката ключове малко несигурно, защото двамата с градския редактор Гевин Уокър бяхме подхванали спор дали научният отдел трябва да отразява заседанията на общинския съвет, дейността на учителската асоциация и прочие глупости. Гевин казваше, че трябва, аз твърдях обратното и първо той ме почерпи, после аз го почерпих, а по някое време заведението опустя и се наложи барманът Ед да ни изхвърли. Позачудих се дали да седна зад волана или да хвана такси. Накрая реших, че още мога да карам, обаче заобиколих по задните улички, за да не ме спипат ченгетата. Прибрах се благополучно и вмъкнах колата зад жилищния блок, но не се и опитах да я паркирам както трябва. Просто я зарязах насред паркинга.

Голям зор беше да подбера нужния ключ. Всички си приличаха и докато ровех из тях, цялата връзка се изплъзна от пръстите ми и падна на пътеката.

Наведох се да ги вдигна, обаче първия път не улучих, вторият опит също се оказа неуспешен и трябваше да коленича, за да няма накъде да мърдат.

Точно тогава го видях.

Помислете си: ако старият Джордж не беше такава циция, щеше да сложи по-силни лампи в коридора, тъй че човек да си отиде до вратата и спокойно да подбере нужния ключ, вместо да се свива под мъждивите лъчи на оная мизерна светулка, наречена кой знае защо „електрическа крушка“. А ако не се бях накъркал заради спора с Гевин, изобщо нямаше да изтърва ключовете. И даже да ги бях изтървал, щях да ги вдигна без да коленича. А ако не бях коленичил, изобщо нямаше да забележа, че пътеката е изрязана.

Не разкъсана, подчертавам. Не протрита. Изрязана. И то по много странен начин — в полукръг пред моята врата. Сякаш някой бе използвал за център средата на вратата и бе изрязал в пътеката полукръг с ножче, вързано за метър канап. А после го бе оставил на място — защото парчето лежеше там, където трябваше да бъде. Точно така: някой бе изрязал част от пътеката и после я бе оставил на място.

А това, казах си аз, е адски чудновата постъпка — съвършено безсмислена постъпка. На кой му е притрябвало парче килим с точно такава форма? И ако все пак му е притрябвало, защо го е зарязал на място?

Предпазливо посегнах с пръст, за да се уверя, че не греша… че не ми се привиждат разни работи. И се оказах прав, само че парчето не беше същото. Онова, което лежеше в еднометровия кръг, приличаше на ужасно овехтял килим, обаче не беше килим. Беше нещо като хартия — извънредно тънка хартия — наподобяваща килим до най-малки подробности.

Отдръпнах ръка, постоях още малко на колене и се замислих не толкова за изрязаната пътека и хартиената фалшификация, колкото за това как ще обясня странната си поза, ако някой се появи в коридора.

Но не се появи никой. Коридорът беше пуст и из него се носеше онзи типичен застоял мирис на жилищна кооперация. Над главата си чувах тихичкото бръмчене на крушката и знаех, че щом бръмчи тъй, значи скоро ще изгори. Може би новият управител щеше да я замени с по-силна. Но едва ли ще имаме такъв късмет, казах си аз, старият Джордж сигурно му е дал най-строги инструкции по въпросите на икономичната поддръжка.

Отново протегнах ръка и докоснах хартията с пръст. Оказа се наистина хартия, точно както бях предполагал… или поне на допир изглеждаше така.

Вбесих се от мисълта, че някой е изрязал всичкия този килим и го е заменил с хартия. Това беше мръсен номер и гадно мошеничество. Сграбчих хартията и я дръпнах настрани.

Отдолу лежеше капанът.

Без да изпускам хартията, аз с усилие се изправих на крака и втренчих поглед в капана.

Не можех да повярвам. Никой нормален човек не би повярвал. Такива неща просто не се вършат — да залагаш капани на други хора, сякаш са лисици или мечки.

Но капанът си лежеше на голия под сред изрязания килим, където допреди малко го прикриваше хартиеното парче, също както някой трапер би посипал клопката с листа и трева, за да измами плячката.

Беше голям стоманен капан. Никога не бях виждал капан за мечки, но предположих, че този е още по-голям. Това е капан за хора, казах си аз, защото са го заложили на човек. Вече не се съмнявах, че е бил сложен за мене.

Отстъпих назад, докато блъснах гръб в стената. Стоях там, гледах капана, а на килима между него и мене лежеше изтърваната връзка ключове.

Това е шега, казах си аз. Но разбирах, че греша. Не беше никаква шега. Ако бях стъпил пред вратата, вместо да се наведа под крушката, нямаше да има никаква шега. Краката ми щяха да бъдат разкъсани — а може би и строшени — защото челюстите бяха осеяни с огромни, остри зъби. А веднъж щракнали около жертвата, никой на тоя Божи свят не би могъл да ги разтвори. Би се наложило да домъкнат лостове и инструменти, за да разглобят капана.

При тая мисъл неволно потреперих. Човек би могъл да умре от кръвоизлива, докато някой успее да разглоби капана.

За да се прибера, казах си аз, ще трябва да намеря някаква пръчка и да обезвредя капана. Разбира се, можех да повикам ченгетата, но нямаше смисъл. Само щяха да вдигнат ужасна олелия и най-вероятно щяха да ме отмъкнат в участъка за разпит, а нямах време за подобни глупости. Бях грохнал от умора и не исках нищо друго, освен да се просна в леглото.

Нещо повече, подобно произшествие би създало на къщата лоша слава, а не ми се щеше да погаждам такъв мръсен номер на стария Джордж, докато е в Калифорния. Плюс това съседите щяха да се разбъбрят и да задават хиляди въпроси, което никак не ми е по вкуса. Досега ме бяха оставяли на мира и точно така исках да бъде. Никога не съм си падал по празните приказки.

Зачудих се откъде мога да намеря пръчка и единственото място, за което се сетих, беше килерът на първия етаж, където държат метлите, парцалите, прахосмукачката и разни други вехтории. Опитах да си припомня дали е заключен. Май не беше, но не знаех със сигурност.

Отлепих гръб от стената и се запътих към стълбището. Тъкмо бях стигнал до първото стъпало, когато нещо ме накара да се обърна. Не вярвам да съм чул някакъв звук. Дори съм почти сигурен, че в коридора царуваше тишина. И все пак нещо ме накара да се обърна.

Сякаш някой ми заповяда да се завъртя и аз се подчиних толкова бързо, че краката ми се заплетоха и полетях на пода.

В мига на падането видях, че капанът се топи.

Протегнах ръце, за да смекча падането, но май не се справих много добре. Стоварих се долу с глух тътен, цапардосах си главата и в черепа ми избухнаха звезди.

Измъкнах ръце изпод гърдите си, надигнах се, тръснах глава и звездите се поразсеяха. Капанът продължаваше да се топи.

Челюстите бяха провиснали, цялата машинария омекваше и се сгърчваше на странна буца. Гледах я смаяно и не правех абсолютно нищо — просто лежах, подпрян на лакти.

Капанът омекваше все повече и повече, частите му се събираха към буцата. Приличаше на парче размачкан пластилин, което се мъчи да си възвърне предишната форма. И успя. Превърна се в топка. През цялото време той променяше цвета си и когато най-сетне се закръгли, вече беше черен като сажди.

Постоя малко пред вратата, после се затъркаля съвсем бавно, сякаш му трябваше огромно усилие, за да се задвижи.

Търкаляше се право към мен!

Опитах да се отдръпна, но кълбото бързо набираше скорост и за момент ми се стори, че ще се вреже право в мен. Имаше размерите на топка за боулинг, може би мъничко по-голяма и нямах никаква представа колко тежи.

Но не се блъсна в мен. Само ме закачи.

Завъртях се да го проследя как слиза по стълбата и това слизане също беше странно. Отскачаше от стъпалата, но не както би сторила нормална топка. Отскоците не бяха високи и лениви, а ниски и пъргави — сякаш някакъв неизвестен природен закон изискваше топката да докосне всяко стъпало колкото се може по-бързо. Така, от стъпало на стъпало, тя стигна до долу и свърна зад ъгъла толкова енергично, че дървото под нея едва не пушеше.

Криво-ляво се изправих на крака, пристъпих към парапета и се приведох да огледам долния етаж. Но от топката нямаше и помен. Беше изчезнала безследно.

Върнах се по коридора. Ключовете лежаха под крушката, а пред вратата ми зееше изрязаният полукръг.

Коленичих, вдигнах връзката, най-сетне подбрах ключа и пристъпих към вратата. Отключих, влязох в апартамента и побързах да заключа още преди да бях щракнал лампата.

После светнах и се добрах до кухнята. Седнах край масата и си спомних, че в хладилника имам кана доматен сок — не би било зле да пийна малко. Но от самата мисъл ми призля. Знаех отлично какво ми трябва — още чашка алкохол, обаче и бездруго бях къркан.

Седях, мислех за капана и се чудех кому е притрябвало да го залага пред моята врата. По-смахната работа не бях срещал откакто се помня. Ако не го бях видял с очите си, не бих повярвал за нищо на света.

Разбира се, не беше капан — обикновен капан, искам да кажа. Обикновените капани не се топят, не стават на топка и не изчезват, когато жертвата ги открие.

Мъчех се да проумея, но главата ми съвсем се бе замътила, спеше ми се, пък и нали вече си бях у дома. Утрото е по-мъдро от вечерта. Тъй че зарязах мисленето и се помъкнах към леглото.