Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (18)

18.

— Виждам — заяви Песа, — че носите един от тях. Дръжте го здраво. Уверявам ви, много са коварни.

И ми го казваше в момент, когато нямах сили да удържа каквото и да било освен последните си остатъци от разсъдък.

Мисля, че не направих нищо. Просто стоях. А и не виждам какво бих могъл да сторя. Когато върху главата ти се стоварват удар подир удар, рано или късно изпадаш в летаргия.

— Е — укоризнено каза Песа — мисля, че е крайно време да запитате кой съм, мътните да ме вземат.

— Добре де — изпъхтях аз. — Кой си, мътните да те вземат?

— Радвам се, че ме питате — доволно отвърна той. — Ще ви призная съвсем откровено, аз съм конкурент… мисля, че конкурент беше точната дума… на съществото, което носите в торбата.

— Голяма утеха, няма що — рекох аз. — Мистър, не знам кой сте, но ви съветвам да го обясните незабавно.

— Как! — възкликна Песа, смаян от моята глупост. — Мисля, че би трябвало да е съвършено ясно кой съм. Като конкурент на тия топки аз автоматично попадам в списъка на вашите приятели.

Междувременно вцепенението ми се бе поразсеяло и аз успях да седна в колата. Имах чувството, че вече ми е все едно какво ще се случи. Запитах се дали пък Песа не е от бандата топки, маскирани този път като куче, но ако беше така, щях да го очистя без колебание. Поне до известна степен бях превъзмогнал страха и започвах да се ядосвам. Що за свят е това, казах си аз, щом някакъв тип може да се разпадне на куп черни топки, а в колата те чака куче и от пръв поглед повежда дълбокомислен разговор?

Навярно в онзи момент просто не вярвах на сетивата си. Но Песа седеше до мен и говореше, тъй че нямах какво да правя, освен да се включа в играта.

— Защо не ми поверите торбата? — запита Песа. — Уверявам ви, ще я стискам с пределно внимание и убийствена хватка. Изцяло ще се отдам на целта да не ги изпусна.

Подадох му торбата, а той протегна лапа и Бог ми е свидетел, че тая лапа стисна найлона толкова плътно, сякаш й бяха израсли човешки пръсти.

Измъкнах пистолета от джоба на шлифера и го сложих в скута си.

— Що за инструмент е това? — любопитно запита Песа.

— Това е оръжие, наречено пистолет — обясних аз — и с негова помощ мога да пробия в теб голяма дупка. Което и ще направя при първото подозрително движение.

— Ще положа всички усилия да не допускам подозрителни движения — дружелюбно заяви Песа. — Отново ви уверявам, че съм изцяло на ваша страна в събитията, които започват да се разкриват.

— Чудесно — казах аз. — Продължавай в същия дух.

Включих двигателя и подкарах към шосето.

— Много се радвам, че решихте да ми поверите торбата каза Песа. — Имам известен опит и знам как да се оправям с тия твари.

— В такъв случай — рекох аз — може би ще ми подскажеш какво да предприемем.

— О, има най-различни начини за премахването им — отвърна Песа. — Бих си позволил да ви препоръчам избора на някой радикален и доста болезнен метод.

— И през ум не ми минава да ги премахвам — възразих аз. — Доста се изпотих докато ги вкарам в тая торба.

— Много жалко — печално въздъхна Песа. — Повярвайте ми, крайно неразумно ще бъде да пощадите тия твари.

— Ти непрекъснато ги наричаш „твари“ — изтъкнах аз, — а твърдиш, че ги познаваш. Нямат ли си име?

— Име ли?

— Да. Определение. Дефиниция. Нали все някак трябва да ги наричаш.

— А, разбрах — каза Песа. — Понякога схващам малко бавничко. Трябва ми известно време.

— И додето не съм забравил, я кажи как тъй разговаряш с мен? Кучетата не могат да говорят.

— Кучета ли?

— Да, такива като теб. Ти приличаш на куче.

— О, колко хубаво! — възторжено възкликна Песа. — Значи това съм бил. Вече срещнах подобни същества, но те нямат нищо общо с мен, пък и са от най-различни видове. Отначало опитах да ги заговоря, но…

— Искаш да кажеш, че наистина си такъв, какъвто те виждам? Че не си изграден от нещо друго като нашите приятели в торбата?

— Аз съм си аз — гордо заяви Песа. — Дори и да можех, не бих се превърнал в нищо друго.

— Още не си обяснил как разговаряш с мен.

— Скъпи приятелю, моля ви да не задълбаваме въпроса. Ще се наложат дълги обяснения, а времето ни е толкова кратко. Разбирате ли, аз всъщност не говоря. Общувам с вас, но…

— Телепатия? — запитах аз.

— Повторете, моля… само по-бавничко.

Обясних му какво би трябвало да представлява телепатията. Мисля, че не се справих особено добре — слабо познавам тая тема.

— Горе-долу — потвърди Песа. — Но не е точно това.

Задоволих се с отговора. Чакаше ни по-важна работа.

— Ти се мотаеше около жилището ми — казах аз. — Видях те вчера.

— Много ясно — отвърна Песа. — Вие бяхте… как да се изразя по-точно… вие бяхте сборната точка.

— Сборната точка — смаяно повторих аз. Вече от доста време подозирах нещо подобно. Просто бях хлътнал в центъра на събитията. С някои хора е така. Сред пет хиляди декара гора мълнията улучва точно дървото, под което стоят.

— Те знаят — каза Песа. — Аз също, ясна работа. А вие не подозирахте, така ли да ви разбирам?

— Адски си прав, мой човек.

Стигнах до края на Тимбър лейн, излязох на магистралата и подкарах към града.

— Ти не отговори на въпроса какво представляват тия твари — напомних аз. — Как ги наричате. А всъщност май и на доста други въпроси пропусна да отговориш.

— Не ми оставяте време — каза Песа. — Питате прекалено бързо. А и мислилката ви е една такава особена… Все подскача насам-натам.

Прозорчето до него беше открехнато и в колата нахлуваше мразовит въздух. Вятърът приглаждаше назад козината по челюстите му. Челюстите бяха масивни, свирепи и стояха затворени през цялото време. Не помръдваха, сякаш Песа не изричаше нито дума… с устата, искам да кажа.

— Значи ми познаваш мислилката? — запитах аз без особено учудване.

— Че как иначе бих могъл да разговарям с вас? — отвърна Песа. — Познавам я, обаче работи безредно и страшно бързо. Не си дава нито миг почивка.

Позамислих се и реших, че е прав. Само дето не ми допадаха твърде някои моменти от казаното. Имах смътното подозрение, че Песа е способен да узнае всичко, което си мисля. Но Бог ми е свидетел, не се държеше високомерно или нахално.

— Да се върнем на вашия въпрос относно какви били тия твари — продължаваше Песа. — Наистина имаме название за тях, но зад него не стои нищо, което бихте могли да разберете. Между множеството определения, те ви засягат най-вече в качеството си на търговци с недвижими имоти. Ала навярно сам разбирате, че терминът е доста неточен и съдържа редица допълнителни значения, които няма как да предам.

— Искаш да кажеш, че търгуват с къщи?

— О, не — възрази Песа, — те и пръста не биха си мръднали за някаква жалка сграда.

— А за планета?

— Това вече е друга работа, макар че планетата трябва да бъде изключителна, невероятно ценна. Обикновено те не се занимават с нищо по-дребно от слънчева система. И то от най-високо качество, иначе изобщо няма да си цапат ръцете.

— Дай да теглим чертата — казах аз. — Твърдиш, че те търгуват със слънчеви системи.

— Вашето разбиране — заяви Песа — е съвършено задоволително. Но дотук говорихме само за конкретния факт. Пълното изясняване на ситуацията изисква да задълбаем в някои сложности.

— И за кого купуват тия слънчеви системи?

— Тук вече навлизаме в коварни води. Каквото и да ви кажа, ще се опитате да го сравните с вашата икономическа система, а тя — да ме прощавате, ако ви засягам — е най-ненормалната, която някога съм срещал.

— Случайно узнах, че те изкупуват нашата планета — казах аз.

— О, да — потвърди Песа, — и както винаги въртят сделките по най-мръсния начин.

Не казах нищо, защото се бях замислил колко идиотски изглежда разговорът ми с този грамаден пес за някакви пришълци, които били решили да изкупят Земята и според моя рошав приятел го вършели както винаги по най-мръсния начин.

— Разбирате ли — продължи Песа, — те могат да се превръщат в каквото искат. Никога не се появяват в истинския си облик. Цялата им система за действие е основана върху измама.

— Казваш, че си техен конкурент. Значи и ти търгуваш с недвижими имоти.

— Да, благодаря — радостно потвърди Песа, — при това съм търговец от висша класа.

— В такъв случай предполагам, че ако тия шантави топки не бяха успели да купят Земята, ти щеше да го сториш вместо тях.

— Не, в никакъв случай — възрази Песа. — Това би било неморално. Разберете, тъкмо затова се вълнувам от сделката. Сегашната операция ще лепне страхотно черно петно върху цялата галактическа търговия с недвижими имоти, а това не бива да стане. Нашият занаят е стар и почтен, длъжни сме да опазим неговата кристална чистота.

— Е, чудесно — казах аз. — Радвам се да го чуя от твоята уста. Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Наистина не знам. Вие работите против мен. Изобщо не ми помагате.

— Аз ли?

— Не вие лично. По-точно не само вие. Имам предвид всички вас. И нелепите правила, които сте създали.

— Но защо искат да купят Земята? Какво ще я правят след това?

— Виждам, че нямате представа с какво разполагате — каза Песа. — Трябва да ви осведомя, че във вселената има много малко планети като тази, която наричате Земя. Разбирате ли, това е класическа глинеста планета, а такива се срещат изключително рядко. Това е място, където морният може да приюти изстрадалите си кости и да наслади измъчения си взор с кротки, прелестни гледки, каквито вече почти не се намират. В някои системи изграждат орбитални конструкции и опитват да имитират условията, които тук ви е дала самата природа. Но изкуственото не може да се сравни с естественото и именно затова вашата планета е толкова ценна като място за отдих и развлечения… Разбирате — добави той с извинителен тон, — че опростявам нещата и прибягвам към доста неточни сравнения, за да се вместя в рамките на вашия език и вашите представи. Всъщност далеч не е така, както ви казах. В редица отношения е съвсем различно. Но мисля, че схванахте общата идея, а на повече не се и надявам.

— Искаш да кажеш, че щом закупят Земята, тия твари ще я превърнат в нещо като космически курорт?

— О, не — възрази Песа, — това не е лъжица за тяхната уста. Но ще я продадат на ония, които могат да го направят. И то на невероятна цена. В космоса са построени множество дворци на удоволствията и изкуствени планети от земен тип, където най-различни същества пристигат на излет или почивка. Но нищо не може да се сравни с естествената глинеста планета. Уверявам ви, срещу нея могат да получат каквото си поискат.

— И какво ще поискат?

— Миризма. Аромат. Благовоние. Не знам как е точната дума.

— Парфюм?

— Точно така, парфюм. Миризма за удоволствие. За тях миризмата е нещо прекрасно. В естествения им вид това е тяхното най-ценно, а може би и единствено съкровище. Защото те всъщност не са като вас и мене…

— Видях ги — прекъснах го аз. — Предполагам, че това, което стискаш в торбата, е естественият им вид.

— Е, в такъв случай навярно ще разберете. Те са като парчета пустота. — Песа свирепо разтръска торбата и топките заподскачаха из нея. — Да, парчета пустота. Лежат, напоени в своя парфюм и смятат това за върха на щастието, ако подобни твари изобщо знаят що е щастие.

Замислих се и цялата история ми се стори непоносимо оскърбителна. За момент се запитах дали Песа не ме взима на подбив, но разбирах, че говори сериозно. Ако се шегуваше, трябваше и самият той да е част от майтапа. Защото в известен смисъл беше също тъй нелеп и странен, както и тварите в торбата.

— Мъчно ми е за вас — добави Песа без особено съчувствие, — обаче сами сте си виновни. Всички тия глупави правила…

— Вече спомена за това — казах аз. — Какви правила имаш предвид?

— Ами ония, дето определят как можеш да притежаваш разни работи.

— По-точно законите за собствеността.

— Да, навярно така ги наричате.

— Но ти каза, че топките щели да продадат Земята…

— Това е различно — прекъсна ме Песа. — Трябваше да употребя тая дума, защото във вашия език няма нищо по-подходящо. Но от сърце ви уверявам, че процедурата е съвършено различна.

Много ясно, че е така, казах си аз. Едва ли е възможно две различни цивилизации да вършат нещата по един и същ начин. Целите им ще са различни, а значи и методите ще се различават, защото самото обществено развитие няма да следва успоредни пътища. Както е и с езика — не само думите, но и основните представи за езика не могат да бъдат успоредни.

— Този апарат, който управлявате — каза Песа, — ме заинтригува от самото начало, но още не съм го опознал добре. Както навярно предполагате, бях твърде зает със събиране на важна информация по редица други въпроси. — Той въздъхна. — Нямате представа — естествено, откъде ли можете да я имате? — колко неща трябва да усвоиш, когато те запокитят изведнъж сред една непозната цивилизация.

Споделих с него оскъдните си познания за двигателите с вътрешно горене и за механичните предавки, които прехвърлят към колелата мощността на двигателя. Не се справих много успешно, но все пак той схвана основния принцип. От поведението му се досетих, че никога не е виждал подобна машина. Но за жалост имах чувството, че го впечатли не толкова нашият инженерен гений, колкото глупостта на цялата конструкция.

— От дън душа ви благодаря за мъдрото обяснение — прочувствено заяви той накрая. — Не биваше да хабя ценното ви време, но съм надарен с неизмерно любопитство. А времето можехме да употребим далеч по-ползотворно, ако бяхме обсъдили как да се отървем от тия твари.

И за по-нагледно Песа разтръска пред мен найлоновата торба.

— Знам какво ще ги правим — отвърнах аз. — Ще ги отнесем на моя приятел Карлтън Стърлинг. Той е биолог.

— Биолог ли? — запита Песа.

— Човек, който изучава живите същества — обясних аз. — Той може да ги раздели на части и да ни обясни какво представляват.

— А дали ще е болезнено? — заинтересува се Песа.

— Да, в някои моменти навярно ще е болезнено.

— Добре тогава — съгласи се той. — Този биолог… мисля, че съм чувал за подобна професия и в други цивилизации.

Но от самия му тон личеше, че има предвид нещо съвсем различно. В края на краищата, казах си аз, животът може да се изучава по хиляди начини.

Известно време пътувахме мълчаливо. Вече наближавахме града и движението по магистралата ставаше оживено. Песа седеше като вкаменен, явно върволицата от наближаващи фарове го изнервяше. Опитах да си представя, че ги виждам за пръв път и осъзнах колко ужасни могат да изглеждат за съществото до мен.

— Да послушаме радио — предложих аз.

Посегнах и завъртях копчето.

— Средство за информация ли е това? — запита Песа.

Кимнах.

— Тъкмо е време за последните новини.

Новините току-що бяха започнали. В рекламната пауза безпределно щастлив глас ни запозна с достойнствата на някакъв вълшебен прах за пране.

После гласът на говорителя обяви:

— Преди около час неидентифициран мъж е бил убит при експлозия на паркинга зад жилищен блок на улица „Уелингтън армс“. Предполага се, че жертвата е Паркър Грейвс, научен коментатор от вестник „Ивнинг хералд“. Полицията смята, че заложена в колата му бомба е избухнала при включването на двигателя. В момента експертите се опитват да установят със сигурност самоличността на загиналия.

И говорителят се прехвърли на някаква друга новина.

Няколко секунди седях като зашеметен, после посегнах и изключих радиото.

— Какво се е случило, скъпи приятелю?

— Онзи човек, който загинал при експлозия. Това съм аз.

— Колко странно — учуди се Песа.