Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (2)

2.

Нещо ме изтръгна от съня.

Подскочих и седнах в леглото напълно объркан, без да осъзнавам къде съм и кой съм — не бях замаян или сънлив, изпълваше ме онова страшно, студено прояснение, което избухва изведнъж и превръща целия свят в пустота.

Седях сред тишина, пустота и непрогледен мрак, а студеното прояснение се стрелваше насам-натам като атакуваща змия и изпитваше ужас, защото не срещаше нищо.

После долетя шумът — висок, пронизващ, настоятелен, безумен шум, в който нямаше и капчица смисъл, защото не бе предназначен нито за мене, нито за когото и да било, а съществуваше единствено заради себе си.

Отново настана тишина и сега различавах наоколо сенки и очертания — сумрачен правоъгълник, който се оказа прозорец, светлият процеп на вратата към кухнята, където бях забравил да изгася лампата, някакво присвито дебнещо чудовище с формата на кресло…

Звънът на телефона отново раздра предутринния мрак. Смъкнах се от леглото и подирих слепешком невидимата врата. Напипах я и в този момент звукът замлъкна.

Като се препъвах из тъмното, аз пресякох хола и вече посягах към телефона, когато той отново издрънча.

Яростно грабнах слушалката и измучах нечленоразделно. Нещо ставаше с езика ми. Не искаше да ме слуша.

— Паркър, ти ли си?

— Не, баба ми.

— Обажда се Джо… Джо Нюман.

— Джо?

Помислих малко и се сетих. Джо завеждаше нощната смяна в редакцията.

— Много съжалявам, че те събудих — каза Джо.

Отвърнах му с кисело ръмжене.

— Случи се нещо странно. Реших, че трябва да ти кажа.

— Слушай, Джо — рекох аз. — Обади се на Гевин. Той е редакторът. За това му плащат — за го будят посред нощ такива като тебе.

— Но това е в твоята област, Паркър. Знаеш ли…

— Да, знам — прекъснах го аз. — Кацнала е летяща чиния.

— Не е това. Чувал ли си за Тимбър лейн?

— Да, чувал съм — казах аз. — Крайградски път. На запад, близо до езерото.

— Точно така. Води към старото имение Белмонт. Къщата е пуста. Никой не живее там откакто собствениците се преселиха в Аризона. Само влюбени хлапета скитосват по шосето.

— Слушай, Джо…

— Чакай, сега ще ти кажа, Паркър. Тая нощ някакви хлапета минавали оттам с кола. Видели по пътя да се търкалят топки. Като топки за боулинг, подредени в колона.

— Какво? — провикнах се аз, може би малко по-силно, отколкото трябваше.

— Зърнали ги в светлината на фаровете, подплашили се и веднага подкарали обратно. После се обадили на полицията.

Овладях се и заговорих по-спокойно.

— Ченгетата откриха ли нещо?

— Само следи — каза Джо.

— От топки за боулинг?

— Да, май нещо такова.

— Дечурлигата може да са били пияни — предположих аз.

— Полицаите не са на това мнение. Разговаряли са с тях. Хлапетата просто видели ония топки да се търкалят по пътя. Не спрели да проучват въпроса. Просто подкарали към града.

Мълчах. Мъчех се да измисля някакъв коментар. И се страхувах. Умирах от страх.

— Какво мислиш, Паркър?

— Не знам — казах аз. — Може да им се е привидяло. Или си правят майтап с ченгетата.

— Да, ама имало следи.

— Може хлапетата да са ги направили. Търкулнали са някоя топка за боулинг по най-прашните места. Сигурно са искали да пишат за тях във вестника. Изкукуригали са от скука…

— Значи няма да пишеш за това?

— Слушай, Джо… аз не съм редактор. Нямам думата по въпроса. Питай Гевин. Той решава какво да пишем.

— И не ти ли се струва, че има нещо мътно? Може да е измама, а?

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжах аз.

Джо веднага се вкисна. И с право.

— Благодаря, Паркър. Извинявай, че те събудих.

Той затвори телефона и в слушалката се разнесе тихо бръмчене.

— Лека нощ, Джо — казах аз на бръмченето. — Извинявай, че те нагрубих.

Той не ме чу, но все пак малко ми поолекна.

Запитах се защо бях опитал да омаловажа случката, защо се мъчех да му внуша, че всичко е обикновена хлапашка лудория.

Защото те гони шубето, защото умираш от страх, заяви онзи вътрешен глас, който ме спохожда от време на време. Защото би дал всичко, само и само да повярваш, че е така. Защото не искаш да си спомняш за онзи капан в коридора.

Докато затварях телефона, ръката ми трепереше и слушалката изтрака върху вилката.

Стоях сред мрака и усещах как ме обзема ужас. Но когато се опитах да осъзная откъде идва страхът, не открих нищо. Цялата работа не изглеждаше страшна; беше по-скоро смешна — капан пред вратата и няколко топки за боулинг, които се търкалят безгрижно по един пуст крайградски път. Комиксите са пълни с подобни истории. Звучеше толкова нелепо, че просто не можех да повярвам. От такава история човек се хили до премала, дори да знае, че зад нея се крие собственото му убийство.

Ако целта е била убийство.

И точно там беше въпросът. Дали някой бе искал да ме убие?

Дали пред вратата ми бе лежал истински капан от истинска закалена стомана? Или само играчка от безобидна пластмаса?

А после идваше и най-трудният въпрос — наистина ли бе имало капан? Разбира се, знаех, че е имало. Защото го бях видял. Но съзнанието ми отказваше да повярва. В името на покоя и здравия разум то отхвърляше случая и крещеше, че в цялата история няма капка логика.

Вярно, бях пиян, но не чак дотам. Не дотам, че да се търкалям и да ми се привиждат разни работи… само дето ми трепереха ръцете и стъпвах малко несигурно.

Сега бях добре — ако се изключеше онзи ужасен, самотен хлад в главата ми. Махмурлук от третия вид — най-страшният.

Но очите ми постепенно бяха привикнали към полумрака и различавах наоколо тъмните очертания на мебелите. Добрах се до кухнята без да се препъна нито веднъж. Вратата беше открехната и отвътре струеше светлина.

Бях забравил да изключа лампата преди да си легна. Стенният часовник показваше три и половина.

Открих, че съм облечен и дрехите ми са станали на хармоника. Бях по чорапи, вратовръзката ми провисваше до коленете и приличах на чучело.

Стоях и размишлявах. Ако си легнех сега, щях да спя като пън чак до пладне и щях да се събудя като пребит.

Но ако вземех да се наплискам с хладна вода и да хапна нещичко, а после отидех в редакцията преди другите, можех да отхвърля сума ти работа и да си тръгна по-раничко, та да започна уикенда като нормален човек.

Освен това беше петък и имах среща с Джой. Постоях още малко в кухнята, без да правя каквото и да било — просто се радвах, че е петък и довечера ще видя Джой.

Бързо си съставих план: слагам вода за кафето, пъхвам се под душа, после хапвам яйца и бекон с препечена филийка, изпивам чаша доматен сок и може би всичко това ще ми помогне да пропъдя ужасната, хладна самота.

Но най-напред трябваше да погледна дали полукръглото парче все още липсва от пътеката в коридора.

Отидох до вратата и надникнах навън.

Оголеният под самодоволно се ухили насреща ми.

Видяхте ли бе, рекох аз на съмненията и възмутената логика, после се запътих да сложа вода за кафето.