Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Walked Like Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТЕ ВЪРВЯХА КАТО ХОРА. 1993. Изд. Плеяда 7, София. Биб. Фантастика Плеяди. Фантастичен роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [They Walked Like Men, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 105×170 мм. (17 см.). Офс. изд. Тираж: 15 080 бр. Страници: 303. Цена: 23.00 лв. ISBN: 954–526 025–4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

37.

Замръзвах. Над гърба ми вееше леден вятър и наоколо беше тъмно — толкова тъмно, че не виждах нищо. Лежах върху нещо студено и влажно, цялото тяло ме болеше и нейде от мрака долиташе странен звук — жален, протяжен вой.

Опитах да се размърдам, но всяко движение ми причиняваше болка, затова прекратих опитите и останах да лежа сред влага и мрак. Не се питах кой съм и какво търся тук, защото не ме интересуваше. Бях прекалено измъчен, за да се вълнувам от подобни дреболии.

Полежах така. Постепенно мракът ме погълна, пропъждайки влагата и жалния вой. Когато след време се свестих, наоколо продължаваше да е нощ и студът се засилваше.

Пак се размърдах и болката пак ме проряза, но успях да протегна напред ръка с разперени пръсти — търсех, опипвах, хващах. Пръстите ми се вкопчиха в нещо познато, нещо меко, влажно и пружиниращо под натиска.

Мъх и есенна шума, помислих аз. Бях посегнал през мрака и бях стиснал шепа мъх и есенна шума.

Полежах неподвижно, изчаквайки да осъзная къде се намирам — вече разбирах, че съм нейде в гората. Странният звук беше воят на вятъра из клоните, влажното нещо под мен беше горски мъх, а въздухът носеше аромата на есенна гора.

Ако не беше болката и студът, помислих аз, нямаше да е чак толкова зле. Мястото изглеждаше приятно. А болката идваше само когато се движех. Може би всичко щеше да се оправи, ако успеех отново да потъна в пустотата.

Опитах, но пустотата не идваше и малко по малко взех да си спомням как колата изхвръкна от острия завой, после изчезна и ме остави да летя сам в нощта.

Жив съм, помислих аз с изумление. Стори ми се невероятно, защото си спомнях как от мрака изникна огромен дънер и се стовари върху мен.

Разтворих пръсти и изтръсках от шепата си мъха и листата. После се подпрях на ръце. Размърдах крака и ги придърпах под себе си. Ръцете и краката работеха, значи нямах нищо счупено, но болката се бе свила на топка в корема ми и от време на време се стрелваше през гърдите.

Все пак се провалиха, помислих аз, провалиха се всички — Атууд, топките за боулинг, безименните другопланетни твари. Още бях жив, намирах се на свобода и ако успеех да стигна до телефон, може би имах време да осъществя плана си.

Помъчих се да стана, но не ми достигнаха сили. С отчаяно усилие на краката се надигнах и постоях за миг, усещайки как ме залива вълна от непоносима болка. После не издържах, коленете ми се подкосиха и аз се свлякох долу, притиснал корема си с две ръце, за да удържа новия взрив на страдание.

Дълго седях неподвижно и болката взе да утихва. Превърна се в мъчителна буца олово, заседнала някъде под ребрата.

Изглеждаше, че съм на стръмен склон и пътят трябваше да е нейде над мене. Знаех, че трябва да се добера дотам — ако успеех, имаше надежда някой да мине и да ме забележи. Нямах представа какво разстояние ме дели от пътя — колко съм летял докато срещна дървото и колко по-долу може да съм се изтъркалял след падането.

Трябваше да се добера догоре и щом не можех да вървя, значи щях да се влача по корем. Не виждах пътя; нищо не виждах. Наоколо царуваше непрогледна нощ. Нямаше звезди. Нямаше нито искрица светлина.

Надигнах се на четири крака и запълзях по нагорнището. Не стигнах далече. Бях останал без сили. Болката вече не беше толкова остра както преди, но се чувствах изцеден и замаян.

Напредвах бавно и мъчително. Блъснах се в някакво дърво и трябваше да заобиколя. После на пътя ми изскочи нещо бодливо, може би къпинов храст и се наложи дълго да пълзя настрани, докато открия свободно пространство. По-нагоре срещнах прогнил рухнал дънер, успях някак да издрапам през него и продължих по склона.

Зачудих се колко ли е часът и опипах китката си да проверя дали часовникът ми е още на място. Там беше. В пръстите ми се впиха парченца счупено стъкло. Вдигнах часовника до ухото си и разбрах, че не работи. Все едно. И да работеше, нищо нямаше да видя в тъмното.

От далечината долетя тихо бучене. Не беше вой на вятъра сред клоните. Застинах неподвижно и напрегнах слух. Изведнъж звукът се засили и вече нямаше съмнение — някъде горе се движеше кола.

Подмамен от този звук, аз безумно размахах ръце и запълзях по склона, но повечето усилия отиваха нахалост. Скоростта ми почти не се промени.

Звукът се засилваше и наляво зърнах светло петно от фаровете на идващата кола. Светлината хлътна надолу, изчезна, после се появи още по-близо.

Закрещях — без думи, просто се мъчех да привлека вниманието — но изведнъж колата изскочи иззад завоя точно над мене и вероятно никой не ме чу, защото не намалиха скоростта. За миг светлината и връхлитащият силует изпълниха целия хоризонт над хълма, сетне изчезнаха и аз отново пълзях в самота по стръмното.

Прогоних от съзнанието всички мисли освен една: да стигна до пътя. Все някога трябваше да мине нова кола, или пък предишната щеше да се върне.

Мина известно време — стори ми се безкрайно дълго — и най-сетне се озовах горе.

Поседях край завоя докато събера сили, после предпазливо се изправих на крака. Болката продължаваше да ме прорязва, но като че ли не беше толкова лоша, колкото преди. Можех да стоя изправен — не много стабилно, обаче все пак се крепях.

Дълъг път съм изминал, помислих аз. Много дълъг път след онази вечер, когато открих капана пред вратата си. А всъщност като се поразмислих малко, не беше изтекло кой знае колко време — само около четиридесет часа.

И през това време бях подхванал отчаяна шахматна партия срещу черната твар от капана. Тази нощ играта се смяташе за приключена, защото трябваше да съм мъртъв. Без съмнение пришълците искаха да ме убият и навярно в момента ме смятаха за загинал.

Само че не бях загинал. Сигурно имах едно-две спукани ребра и коремът ми си бе изпатил здравата от удара в дървото, но можех да стоя на крака и не се признавах за победен.

Скоро щеше да мине нова кола. Вярвах в късмета си — трябваше да мине.

Ненадейно ме връхлетя ужасна мисъл: ами ако следващата кола по пътя пак се окаже създадена от топки за боулинг?

Замислих се и реших, че не е особено вероятно. Те се превръщаха в предмети само с определена цел, а не ми се вярваше пак да им потрябва кола.

Защото за пътуване не им трябваха коли. Имаха си ония миши дупки. През тях можеха да достигнат от своя свят до всяка точка на земното кълбо, а по всяка вероятност същото се отнасяше и до пътуванията из нашия свят. Представих си без особено усилие на въображението как техните тунели прорязват в някакво друго измерение пространството, заемано от Земята. Макар да разбирах, че думата „тунели“ едва ли е особено подходяща.

Опитах да направя една-две крачки и открих, че мога да вървя. Може би вместо да чакам кола, трябваше да тръгна по пътя към магистралата. Там със сигурност щях да намеря помощ. Иначе не се знаеше дали и до сутринта ще дочакам някой да мине по този затънтен път.

Закуцуках напред и не беше чак толкова зле, само дето на всяка крачка остра болка прорязваше гърдите ми.

Докато вървях, нощта леко просветля, сякаш плътната облачност в небето бе взела да се разкъсва.

На всеки няколко крачки спирах да си почина. При една от почивките се озърнах назад и разбрах откъде идва светлината. Далече в гората бе лумнал пожар. Видях как към небето внезапно изригна огнен стълб и сред пурпурното зарево се мярна черният скелет на покрив.

Разбрах какво е това — гореше имението Белмонт.

Стоях, гледах и се молех на Бога поне част от пришълците да изгорят. Но знаех, че напразно се надявам — черните топки спокойно се бяха оттеглили по тунелите към своя свят. Представих си как гонени от пламъка бягат към дупките — фалшиви хора, фалшиви мебели и всевъзможни предмети се разпадат на черни топки и изчезват в тунелите.

Много приятно, разбира се, но съвършено безполезно, защото имението Белмонт бе само един от техните лагери. Имаше други лагери по целия свят — места, откъдето тръгват тунели към незнайната планета на пришълците. И навярно благодарение на тяхната наука загадъчните тунели сближаваха двата свята толкова много, че разстоянието да се прекоси само за секунда.

Две светещи точки излетяха иззад завоя и се насочиха право към мен. Закрещях и размахах ръце, после тромаво отскочих и колата профуча по пътя. Изведнъж червените светлинки на стоповете прорязаха мрака. Раздаде се скърцане на спирачки. Колата даде заден ход и бързо се изравни с мен.

Отвътре се подаде нечия глава и мъжки глас изрече учудено:

— Ама че дяволия! Мислехме ви за мъртъв!

Разплаканата Джой дотича от другата страна и Хигинс отново се обади:

— Поговорете с нея. Успокойте я, за Бога. Тя съвсем е превъртяла. Взе, че подпали оная къща.

Джой връхлетя върху мен. Посегна, сграбчи ме за ръцете и впи пръсти дълбоко, сякаш искаше да се увери, че наистина съм от плът и кръв.

— Един от тях се обади — изхлипа тя — и каза, че си мъртъв. Каза, че никой не може да ги разиграва безнаказано. Че ти си опитал да мамиш и затова са те очистили. Каза още, че ако имам някакви планове, в мой интерес ще е да ги зарежа. Каза…

— Какви ги дрънка тая, мистър? — унило запита Хигинс. — Бога ми, тя е съвсем откачена. От всичките й приказки нищо не схванах. Обади ми се по телефона да пита за Чудака и през цялото време ревеше та се късаше, ама личеше, че е побесняла от яд. Нищо че плачеше…

— Ранен ли си? — запита Джой.

— Само понатъртен. Може да имам едно-две пукнати ребра. Но нямаме време…

— Принуди ме да я откарам при Чудака — мърмореше Хигинс — и му рече, че вие сте загинал, обаче той трябва да продължи с онова, което сте искали да стори. Тогава той натовари цяло гъмжило скунсове…

— Какво? — смаяно изревах аз.

— Натовари ония скунсове и потегли към града.

— Не биваше ли? — запита Джой. — Нали ми беше разказал за стареца със скунсовете, дето познавал шофьор на име Лари Хигинс и аз помислих…

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Правилно си постъпила. По-правилно не можеше и да бъде.

Протегнах ръце и я придърпах към себе си. Болката в гърдите пак се обади, обаче не ми пукаше.

— Пуснете радиото — подхвърлих на Хигинс.

— Ама ние трябва час по-скоро да се пръждосваме, мистър. Тя подпали къщата. Казвам ви, нямах представа…

— Радиото! — креснах аз.

Той промърмори нещо, отдръпна глава навътре и пипнешком потърси копчето.

Чаках нетърпеливо и след малко от радиото долетя развълнуван глас:

— …Те са хиляди, милиони! Никой не знае какво представляват и откъде идват…

Отвсякъде, помислих аз. Не само от този град или тази страна, а от целия свят и това е само началото, защото новината ще се разпространява с всяка изминала минута.

През вчерашния следобед на хълма не бе имало начин за осигуряване на бърза връзка и разпространение на радостната вест. Защото тогава чудовището в човешки облик и малката топчица, която се спотайваше в джоба ми като шепа банкноти, бяха далече от тунелите, далече от тяхната информационна система.

Но сега добрата новина летеше към всички пришълци на Земята, а може би и към другите, пръснати по далечни планети. И това бе само началото. Не след дълго тук щеше да се струпа цяла планина черни топки, жадуващи да споделят екстаза от новооткрития аромат.

— Всичко започна от скунсовете — развълнувано продължаваше коментаторът. — Тази вечер някой е пуснал голям брой скунсове на най-оживеното кръстовище в градския център. Излишно е да ви описвам какво представлява това място в момента, когато едни тълпи напускат киносалоните, а други се отправят към нощните заведения. Според полицейските сведения скунсовете са били пуснати от камионетката на някакъв стар чудак с бяла брада. Но преди служителите на реда да заловят нарушителя, наоколо започнаха да се появяват загадъчните пришълци. Все още никой не може да каже дали има някаква връзка между скунсовете и тия твари. Отначало бяха само няколко, но броят им непрекъснато се увеличава. Потоци от тях прииждат към кръстовището от всички страни. Това са черни кълба с формата и размерите на топки за боулинг. В момента те вече изпълват не само пресечката, но и всички околни улици… При излизането си от камионетката скунсовете бяха изтощени и стреснати, тъй че реагираха доста енергично на опитите да бъдат заловени. Това доведе до спешна евакуация на кръстовището. Всички присъстващи се оттеглиха с цялата бързина, на която бяха способни. Уличното движение бе блокирано в радиус от неколкостотин метра и навсякъде се виждаха само бягащи хора. Точно в този момент пристигнаха първите черни топки. Очевидци разказват, че те се премятали, подскачали високо във въздуха и преследвали скунсовете. Това довело до нова реакция на зверчетата. По това време атмосферата в околностите на кръстовището вече бе малко трудна за дишане. Шофьорите масово изоставяха колите и бягаха от задръстените улици. А черните топки продължаваха да прииждат… Те вече не се премятат, защото няма свободно място. Затрупали са кръстовището с огромна, тръпнеща, гъмжаща маса, която прелива по околните улици и обгражда изоставените автомобили. Екипът ни се намира на покрива на сградата „Маккандълс“ и гледката оттук е поразителна, ужасяваща. Повтарям, никой не знае какво представляват тия твари, откъде и защо са дошли…

— Това е бил Чудака — безсилно избъбри Хигинс. — Той е пуснал скунсовете. И както чувам, май е успял да се измъкне.

Джой ме погледна.

— Това ли искаше? Тая суматоха?

Кимнах.

— Сега вече знаят. Всички знаят. И ще ни изслушат.

— Ама какво става? — провикна се Хигинс. — Няма ли кой да ми обясни? Пак ли е някаква радиопиеса като оная на Орсън Уелс…

— Качвай се в колата — заповяда ми Джой. — Трябва да те откараме при лекар.

— Слушайте, мистър — жално рече Хигинс. — Не знаех в какво се забърквам. Тя ме помоли да я придружа. Зарязах таксито и тръгнах с нея. Разправяше, че трябвало незабавно да намерим Чудака. Било въпрос на живот и смърт.

— Спокойно, Лари — казах аз. — Наистина беше въпрос на живот и смърт. Никой няма да те упрекне.

— Ама тя подпали оная къща…

— Глупаво постъпих — призна Джой. — Просто ударих без да мисля. А всъщност беше съвсем излишно. Но исках да ги засегна някак и друго не ми идваше на ум. Когато позвъниха и казаха, че си мъртъв…

— Докарали сме ги до паника — казах аз. — Иначе в никакъв случай нямаше да ти позвънят. Сигурно са си мислили, че подготвяме някаква невъобразима акция. Затова искаха да ме убият; затова се опитаха да те изплашат.

— Полицията ви моли да не пътувате към центъра — крещеше гласът на коментатора. — Улиците са претъпкани с изоставени коли и идването ви само ще усложни положението. Останете си у дома, запазете спокойствие…

Те допуснаха грешка, помислих аз. Ако не бяха позвънили на Джой, вероятно всичко щеше да им се размине. Разбира се, аз бях останал жив, но за броени часове можеха да ме открият и да повторят атентата — този път чисто, без пропуски. Но те се поддадоха на паниката, допуснаха една-единствена грешка и загубиха играта.

По пътя тромаво тичаше масивна сянка. Дружелюбна, радостна сянка, която подскачаше весело на всяка крачка. Беше едра, рошава и от предния й край висеше дълъг, потрепващ език.

Сянката спря пред нас, седна на прашния път и възторжено размаха опашка.

— Приятелю, ти успя — заяви Песа. — Изкара ги от свърталищата им. Показа ги пред света. Накара ги да смъкнат маската. Сега хората знаят…

— Какво правиш тук? — възкликнах аз. — Нали беше във Вашингтон!

— Има безброй начини на пътуване — обясни Песа — и някои са по-бързи от вашите самолети. А телефоните ви не са най-добрият начин да откриеш приятеля.

Правилно, помислих аз. Нали до миналата сутрин Песа беше с нас, а след изгрев слънце изведнъж се озова във Вашингтон.

— Сега вече и аз откачих — безсилно изрече Хигинс. — Привиждат ми се говорещи кучета.

— Молим ви да запазите спокойствие — редеше като картечница човекът от радиото. — Не се поддавайте на паниката. Разбира се, никой не знае какво представляват тия твари, но трябва да има напълно логично обяснение. Полицията вече овладя положението и не бива…

— Тук някой май спомена думата „лекар“ — каза Песа. — Какво е това?

— Лекарят е човек, който поправя телата на другите — обясни Джой. — Паркър е ранен.

— А, значи това било — рече Песа. — И ние имаме нещо такова, но сигурно е съвсем различно. Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища.

— Грамадата продължава да расте — крещеше коментаторът. — Вече са се натрупали до прозорците на шестия етаж и заливат околните улици. Сега сякаш прииждат още по-бързо. Издигат се с всяка отминала минута…

— А сега — каза Песа — моята мисия е изпълнена и трябва да изразя сбогуване. Не допринесох кой знае колко, но беше приятно да ви посетя. Имате красива планета. Занапред трябва да си я пазите по-добре.

— Чакай малко — помолих аз. — Има толкова много неща…

Но вече говорех на пустотата, защото Песа бе изчезнал. Не потеглил нанякъде, а именно изчезнал.

— Гръм да ме удари — рече Хигинс. — Наистина ли беше тук, или го сънувах?

Всичко е наред, помислих аз. Песа бе дошъл да си свърши работата и сега отново бе отпътувал към своя дом — към далечната планета или към незнайното измерение, където бе неговото място. А знаех, че не би ни напуснал, ако все още имахме нужда от него.

Вече всичко беше наред. Хората знаеха за черните топки и щяха да ме изслушат — Стария, сенаторът, президентът и всички останали. Щяха да предприемат необходимите действия. Може би за начало щяха да обявят мораториум върху целия бизнес, докато отделят чисто човешките сделки от машинациите на пришълците. Защото всички операции на черните топки представляваха мошеничество, извършено с помощта на фалшиви пари. А дори и да не бяха мошеничество, това нямаше да им помогне. Човечеството вече знаеше или скоро щеше да узнае какво става и щеше да вземе мерки: с всички законни и незаконни средства хората щяха да сложат край на нашествието.

Посегнах, отворих задната врата и махнах с ръка на Джой.

— Да тръгваме — казах на Хигинс. — Работа ме чака. Трябва да пиша репортаж.

Представях си лицето на Стария, когато ме види да влизам в редакцията. Мислено вече репетирах дума по дума какво ще му кажа. А той щеше да стои кротко и да слуша, защото нямаше къде да се дява. Аз бях докопал сензацията и той трябваше да слуша.

— Редакцията ще почака — възрази Джой. — Първо трябва да намерим лекар.

— Лекар ли? Не ми трябва никакъв лекар.

Изрекох го и сам се смаях — не толкова от това, което бях казал (защото преди малко наистина се нуждаех от лекар), а от собственото си спокойствие, от небрежното приемане на нещо което бе станало неусетно — толкова неусетно, че малко по малко го бях осъзнал без удивление и изненада.

Защото вече не ми трябваше лекар. Бях съвършено здрав. Коленете ми не трепереха, болката в корема и гърдите ми бе изчезнала. За по-сигурно раздвижих ръце и наистина не усетих нищо. Дори да бе имало пукнати ребра, през изминалите минути те бяха успели да зараснат.

Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища. Така бе казал Песа с онзи негов нелепо тържествен маниер.

— Благодаря ти, приятелю — също тъй тържествено изрекох аз, гледайки към небето. — Благодаря. Не забравяй да пратиш сметката.