Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (8)

8.

Завих по алеята, минах в задния двор на блока и паркирах на обичайното място.

Наоколо беше спокойно и аз поседях няколко минути в колата, преди да изляза навън. Слънцето припичаше и нямаше вятър, защото зданието пазеше завет от три страни. Край единия ъгъл растеше мършава топола и под ярките слънчеви лъчи есенните й листа пламтяха като в приказка. Въздухът опияняваше с аромата на слънце и време и беше толкова тихо, че чух как по алеята зад ъгъла потракват ноктите на някакво куче. След миг песът се появи и ме видя. Беше колкото половин кон и толкова рошав, че не можеше да се разбере каква форма има всъщност. Спря, вдигна тежка задна лапа и съсредоточено се зае да пъди бълхите.

— Здрасти, малкия — рекох му аз.

Той се изправи и продължи по алеята. Преди да изчезне, спря за секунда и се озърна към мен.

Излязох от колата и се упътих покрай ъгъла към входа на сградата. Фоайето беше тихо и пусто, само моите стъпки отекваха под тавана. Открих в пощенската кутия две писма и ги пъхнах в джоба си, после бавно се затътрих по стълбата към втория етаж.

Най-напред, казах си аз, ще трябва да подремна. Ранното ставане вече почваше да ми се отразява.

Полукръглото парче все още липсваше от пътеката пред вратата ми. Спрях и се вгледах. Почти бях забравил за снощното произшествие, но сега спомените избухнаха като светкавица. Потреперих, изрових ключа от джоба си и побързах да тръшна вратата между мене и дупката в пътеката.

Щом се озовах в апартамента, метнах шапката и шлифера на един стол, после постоях и се огледах. Всичко беше наред. Не се забелязваше нищо подозрително. Нищо не помръдваше. С две думи — нищо странно.

Жилището не беше палат, но аз го харесвах. Беше си мое — първото място от години насам, където бях прекарал достатъчно дълго, за да го сметна за дом. Живеех тук вече шеста година и се чувствах съвсем на място. От едната страна стоеше шкафът за пушки, в ъгъла беше стереоуредбата, а пък отсрещната стена се заемаше изцяло от книги, подредени по лавиците на чудовищна библиотека, която си бях сковал сам.

Минах в кухнята, открехнах хладилника и измъкнах доматения сок. Налях си една чашка, после отидох да се настаня край масата. Докато сядах, писмата в джоба ми изшумоляха и аз ги извадих. Едното беше от профсъюза и нямаше нужда да го чета, за да разбера, че пак ми напомнят за членския внос. Другото идваше от някаква фирма с доста засукано име.

Отворих го и извадих самотен лист.

Текстът гласеше: Драги мистър Грейвс, с настоящето ви уведомяваме, че в съответствие с условията на параграф 31 от нашия договор прекратяваме наемните си отношения с вас относно апартамента на „Уелингтън армс“ 210, считано от 1 януари идната година.

Отдолу се мъдреше съвършено нечетлив подпис.

И в цялата работа имаше нещо ужасно нередно, защото тия хора, дето ми пращаха писмото, не бяха собственици на сградата. Стария Джордж беше собственик — Джордж Уебър, който живееше на първия етаж в апартамент 116.

Наканих се да стана от стола, да хукна долу и да питам Стария Джордж какви са тия скапани глупости. После се сетих, че Стария Джордж и жена му са в Калифорния.

Може би, казах си аз, Стария Джордж е прехвърлил грижите за сградата върху ония хора докато се завърне. Ако беше така, значи имаше някаква грешка. Двамата бяхме стари приятели. Той не би ме изхвърлил за нищо на света. От време на време отскачаше при мен да пийнем по чашка, а във вторник вечер играехме пинокъл и почти всяка есен ходехме в Южна Дакота на лов за фазани.

Отново се вгледах в антетката на писмото и открих, че фирмата се нарича „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Отдолу беше отпечатано със ситни буквички: „Сделки с недвижими имоти“.

Зачудих се какъв ли ще е въпросният параграф 31. Мислех да го прегледам, обаче не знаех къде съм затрил копието от договора за наем. Сигурно се валяше нейде из апартамента, но къде точно — нямах ни най-малка представа.

Минах в хола и набрах номера на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“.

Отговори ми типично телефонен глас — професионално школуван женски глас, направо пращящ от радост, че се обаждам.

— Мис — казах аз, — някой във вашата кантора е решил да ме будалка. Получих едно писмо, че трябва да се омитам от апартамента.

Раздаде се щракане и заговори мъжки глас. Обясних какъв е случаят.

— Какво общо има вашата фирма с цялата работа? — запитах накрая. — Доколкото знам, собственик на сградата е моят добър приятел и съсед Джордж Уебър.

— Грешите, мистър Грейвс — отвърна онзи тип с толкова спокоен и самодоволен глас, че даже дългогодишен съдия би могъл да му завиди. — Преди няколко седмици мистър Уебър продаде въпросния имот на един наш клиент.

— Не ми е казал нито дума за това.

— Навярно просто е забравил да спомене — рече онзи и в гласа му звучеше дълбоко презрение. — А може би не е имал случай да ви уведоми. Нашият клиент стана пълноправен собственик от средата на настоящия месец.

— И незабавно ми праща писмо да опразвам апартамента?

— Всички апартаменти, мистър Грейвс. Имотът му е необходим за други цели.

— Например за да го събори и да построи паркинг.

— Да, точно така. За паркинг или нещо подобно.

Треснах слушалката, без даже да се сбогувам. Разбирах, че приказките с онзи веселяк няма да ме докарат доникъде.

Седях си кротко в хола и слушах шума на уличното движение. По тротоара минаха със смях две бъбриви девойчета. Слънцето хвърляше през западните прозорци топли, златни лъчи.

Но в стаята бе натегнал хлад — страховит леден хлад, който сякаш идваше от някакво отвъдно измерение и ме пронизваше до мозъка на костите.

Първо „Франклин“, после барът на Ед, а сега и тая кутийка, която наричах свой дом. Не, бъркам, помислих аз — най-напред беше човекът, който се обади на Доу и в крайна сметка дойде да разкаже на Джой как не може да си купи къща. Той и всички други с тяхното тихо отчаяние в колоните за обяви — те бяха първи.

Грабнах вестника от писалището, където го бях метнал на влизане, разгърнах на страницата за обяви и всичко се оказа точно както твърдеше Доу. Колона подир колона с подзаглавия „Търси се къща“ или „Наема се апартамент“. Жалки, кратки редове, изпълнени с воплите на бездомни хора.

Какво става, запитах се аз. Какво ненадейно бедствие е сполетяло пазара на жилищна площ? Къде са всичките нови апартаменти, къде са безбройните декари строежи в предградията?

Пуснах вестника на пода и позвъних на един познат агент за недвижими имоти. Отговори ми секретарката и се наложи да изчакам, защото моят човек беше на другия телефон.

Най-сетне чух гласа му.

— С какво мога да ти услужа, Паркър?

— Изхвърлят ме — казах аз. — Трябва ми покрив над главата.

— О, Господи! — възкликна той.

— Една стая ми стига — уточних аз. — Само една голяма стая, ако не намериш нещо по-добро.

— Слушай, Паркър, докога ти е срокът?

— До края на годината.

— Е, дотогава все ще измисля нещичко. Може пък положението да се пооправи. Ще те имам предвид. Значи нямаш претенции, нали така каза?

— Наистина ли е толкова зле, Боб?

— Кантората ми е претъпкана. Не смея да вдигна телефона. Хората търсят жилища.

— Но какво се е случило? Нали имаше толкова много жилищни блокове — и в центъра, и в новите предградия. Цяло лято навсякъде висяха табели за продажби и даване под наем.

— Не знам — рече той и в гласа му звучеше отчаяние. — Вече съм се отказал да мисля по въпроса. Мога да продам хиляда жилища. Какви ти хиляда, мога да продам всичко, което ми дадат. Но не разполагам с нито едно. Седя си тук и бавно се разорявам, защото няма нищо за продан. Изчерпих резервите до дъно още преди десет дни. А хората ми се молят. Предлагат ми подкупи. Мислят, че търгувам на черно. Събрал съм повече клиенти от когато и да било, а нямам начин да ги задоволя.

— Нови хора ли се заселват в града?

— Божичко, Паркър, мисля, че не. Във всеки случай не чак толкова много.

— Да не са се нароили млади семейства?

— Честно ти казвам, половината от тълпите пред вратата ми са стари хора, които са си продали къщите, защото вече не им трябвало толкова голямо жилище. А с мнозина от останалите пък е точно обратното — семействата им растат и търсят нещо по-просторно.

— А сега не намират абсолютно нищо — довърших аз.

— Това е положението — съгласи се той.

Нямаше повече за какво да говорим.

Казах му го.

— Благодаря ти, Боб.

— Ще те имам предвид — рече той, но усетих, че сам не си вярва.

Оставих слушалката и се запитах какво става. Вече не се съмнявах, че става нещо. Не беше само криза, породена от внезапно повишеното търсене на жилища. Ставаше нещо, противоречащо на всички икономически закони. И някъде сред събитията се криеше сензация — надушвах я отдалече. „Франклин“ беше закрит, Ед беше загубил помещението си, Стария Джордж беше продал сградата и хората атакуваха бюрата за недвижими имоти в отчаян опит да си осигурят покрив над главата.

Станах и си взех шапката и шлифера. Докато излизах, се помъчих да не обръщам внимание на полукръглата дупка в пътеката.

Имах едно страшно подозрение — ужасяващо подозрение.

Сградата, в която живеех, се намираше край един стар търговски квартал, създаден много години преди да се зароди модата на съвременните паянтови супермаркети, пръснати насам-натам из града.

Ако подозрението ми беше вярно, можех да открия отговора именно в търговския квартал… във всеки търговски квартал.

Потеглих да го търся.